Saturday

15.12.12

Изправи се една сутрин в леглото с ясното съзнание, че вече нищо не се случва. Всичко беше така застинало, че даже гръбнакът й нямаше нищо против безропотно да поддържа костните си връзки в една и съща поза по десет часа на ден.
Замръзнала беше усмивката върху лицето на шефа й, с която й съобщи две-три неприятни вести предпразнично; замръзнали бяха пръстите, с които набързо написа съобщение на приятелката си, че партито вечерта отпада; замръзнал беше погледът, с който изпрати изпуснатия за секунди автобус.
Замръзнали бяха очакванията й.
Това, последното, я вбеси -  тя се изправи рязко от леглото, при което гръбнакът й явно вече не беше така жертвоготовен и я накара да изхълца от внезапната болка.
От днес, говореше на себе си тя, ще променя всичко.
Отвори вратата на гардероба и набута в найлонов чувал онова скъпо снобарско палто, което облече само веднъж, но никога не хареса и винаги се беше чудила колко малко трябва да я познава човек, за да й подари такова нещо. Отвори хладилника, извади 3 яйца вместо редовните 2 и ги изпържи вместо да ги свари.
Това не й се стори достатъчно бунтовническо. Обади се на шефа си и каза, че остава вкъщи в следващите три дни.
Отвори онлайн банкирането си и видя, че наличностите по сметката й са смешни. Попълни формуляр за кредитна карта за първи път през живота си.
Отиде при фризьорката си и вместо редовните "връхчета" поиска боя. След час и половина отмени резервацията си за кино с приятелка в петък и вече принтираше самолетен билет.
А беше едва вторник. Този преломен ден от седмицата, в който си все още вкиснат от понеделника, а уикендът ти се струва на края на света.
Подритна куфара си и сложи четка за зъби и бельо в дамската си чанта. Изключи телефона си.
Не замина за екзотичен остров, където да протяга бедра под слънчевите лъчи. Не замина при гаджето си, както се очакваше от отегчена средноинтелигентна сексуално активна жена в период на овулация. Той така или иначе имаше своя си живот и в него не се намираше много място за нея.
Три часа по-късно ръцете й, обвити в кожени ръкавици, държаха картонена чаша с греяно вино и ароматът на джинджифил  се разнасяше под заснежената веранда на планинската хижа.
Наздраве, каза тя и се усмихна. А непознатият мъж с труднотозазапомнянеиме стовари купчината дърва за камината. После с усмивка допи виното от картонената й чаша, не преди да изтръска в нея част от снега, навалял по брадата му.

Wednesday


Порязвам се по ръба на зениците му, друг път се плъзвам по сламеното на миглите, а понякога съвсем се изгубвам в онова, което прозира зад тихата усмивка, скрита в ъгълчето на устните.
Изведнъж разбрах. Прочетох един текст и сякаш за пръв път отворих очи.
Лисица ли бях или роза, не знам. Сама си избрах да счупя похлупака, под който искаше да ме опази за себе си.
Змия ли съм или пясъчна буря, не знам. Вече съм може би никоя.
Но изведнъж изкласилите му кичури го издадоха, далеч след края на лятото и много след като розата му - откъсната - красеше ревера на друг.
Той и сега понякога протяга мечтателно ръка да я помилва и не се отрича от нея.
Малкият усмихващ се принц. Оставил своята малка планета, за да замине сам сред ледовете.
Надявам се знае колко го обичам.

Monday


 
 
вятър и дъжд. височини и очакване.
къде е бялото на снега?  недоизрекох и той заваля.
брадатият старец не ме интересува. броя дните и тръгвам на съмване.
в ума си правя списъци. искам толкова много неща.
не бързам да споделя. искам да наваксам.  малкото дни да изпълня с всичко пропуснато.
да ти дам всичко. което съм натрупала. и искам да излея.
приготви филмите от 60те и повече вино. 
сърчицето ми ще се пръсне.
не искам да мисля ти какво мислиш. това горе беше последната въпросителна. 
мога само да се надявам.
че по коледа стават чудеса. 
но истински.

Friday

 
От утре е декември, отново е декември и отново не знам какво се случва освен Нора, ранен мрак и вечери до радиатора.
Плановете, билетите и всичките думи се изливат спонтанно, спонтанно стават скандалите, спонтанно просто ги забравяме после и  прегръщаме все едно от утре ще сме мъртви.
Дойде ли време вече да помечтаем за клишираната бяла Коледа и тематичните мелодии, ароматите и вкусовете на празниците, които някак все се изплъзват от ръцете ми. А уж все си купувам ръкавици без пръсти.
Дали е време за решения, дали декември може да бъде начало като всички сме свикнали да е край, мога ли да се поздравя с честита нова година утре и кажа край на всичко старо, да започнем отначало. С финал. С финал започвали ли сте начало на нова ера в края на стара година?
Защото всичко си е същото, само героите са по-уморени от новопридобитата мъдрост, която ги хвърля в крайности, издига ги на хиляди мили и ги запраща  с все сила в падини, чиято неизвестност единствена оставя хората да мислят, че Марианската е великото дъно. 
Кога е време да вложиш силата си в това да обичаш себе си вместо да се бориш с демоните на другите, защото накрая уморено ще се откажеш. Кога трябва да се откажеш. Кога е време за отбой?
Самошамаросването ли е гранде финале на голямото самобичуване? По темата - постиш ли? Защото аз не, а писането ми в последно време ми се струва толкова постничко, че ми се иска някъде да го скрия. Но би било твърде удобно, а точно се уча да показвам на всички онези свои неща, които не мога да понасям. Защото ми омръзна да си разочарован от мен без дори да съм се опитвала да те очаровам някога.
Това е.
 

Wednesday

 
Слабо е да кажа, че ми липсва, че ми е мъчно, че ми се иска да попитам как е.
Но също така ми е мъчно от това, че той не го прави. И мълча. Той мълчи. Аз - защото гърлото ме е стегнало, той - от инат най-вероятно.
 
Както казах, слабо е да кажа, че ми е мъчно.
Затова и никога няма да го кажа сигурно.
Понякога човек излиза извън себе си говори от страх да не загуби някого.
Аз мълча.
Не се губи туй, що не е намерено.
 
 

Monday

 
Имам нужда от спокойствие, да спра да пуша и да се смея повече. Нямам нужда да се чувствам слаба заради някого, който трябва да ме прави силна по принцип. Иначе нещо куца.
 „Изглеждате добър човек“ от непозната, както и „Нещо пречи на аурата ти да излезе наяве“ са странни реплики, на които не обръщам внимание, защото не вярвам в бабини деветини. Но в последствие се замислям и разбирам, че съм отново на място, където вече съм била преди време и че трябва да се освободя, защото отново вместо да опра гръб в нещо сигурно, аз просто стоя на ръба на скалата и ръката, която би трябвало да ме задържи, стои отпусната твърде безучастно и  далеч от мен и твърде незаинтересовано ще махне оетгчено, ако просто падна.
 „Нали ти казах“ и „Знаех, че така ще се случи“ не са признак на голямо житейско проникновение, а доказателство за  това, че не правиш нищо да промениш хода на дните, защото смяташ, че си твърде изряден, за да се налага да промениш нещо у себе си. А както знаем, не може да ти се случи нещо необичайно, ако поне веднъж не направиш нещо, което никога преди не си правил. И ако често ти се случват едни и същи преживявания с различни хора, може би трябва да помислиш над това, че  ти не просто попадаш постоянно на  некачествени персони, а че общото между тези хора си само и единствено ти. И нежеланието да положиш истинския изпит по житейски уроци.

Saturday

What ever

 
 
Не, хората не се променят. Не се.
И ти - която сега ме мразиш, защото мислиш, че той е по-добър за мен, отколкото е бил някога за теб -  заблудила си се.
Той не е по-добър за мен. Аз просто съм по-търпелива от теб.
 
Хората не се променят.

Friday

Take that


Отказвам да се чувствам слаба заради и пред този, който би трябвало да бъде най-голямата ми сила след мен самата.




Tuesday

Геометрия на глупостта

 
В повечето случаи всичко, от което имаш нужда е да има за какво да се усмихваш; да знаеш, че някой мисли за теб, макар и от разстояние; да намериш сутрин мелодия за деня си; да я споделиш; да знаеш, че всичко е или ще бъде наред; да знаеш, че някой някъде те харесва такъв, какъвто си.
И когато получаваш критика от онзи, който е хубаво да те приема, както ти него; когато се събуждаш сутрин с тъжното осъзнаване, че снощи сте се скарали за нищо. отново; когато сутрешната мелодия е по-подходяща за рязане на вени, отколкото за събуждане; когато я споделяш с всички, но не и с важния човек; когато важният човек поради някаква странна причина изведнъж вижда само недостатъците ти и забравя, че с нещо си го очаровал. някога.
 
Тогава трябва да си дадеш сметка, че се случва нещо, над което нямаш власт.
И да разбереш, че ако някой се опитва да прави нещо напук на теб, той прави напук единствено на себе си и ако виждаш как е на път да направи стара грешка, може би просто трябва да го оставиш да се опари още веднъж. Нищо, че ще те обвини за това после.
 
Ако някой, когото обичаш, изведнъж охладнее към теб и критиките и недоволствата станат повече от "липсваш ми" и "как си"... ВРЕМЕ Е да излезеш от триъгълника преди да се е заформил.
 

Sunday

Otherwise


Сигурно никога няма да знаеш, че любимият ми спомен за утро е онзи, на върха на хълма, със синя гледка, докъдето ми стига погледът, слънце през големите прозорци, стаята - като след бедствие, ръката ти - под главата ми, от колонките се носи Morcheeba и двамата мълчим в съгласие.
И за пръв път не се замислям какво правя тук, с теб, а се чувствам на единственото правилно място.


Thursday

I know places


На местата, където никой не знае кои сме, аз мога да бъда най-много себе си. Да се усмихвам широко, да говоря високо и да мечтая за бъдеще.
Обичам местата, на които отиваме без никой от двамата да ги познава и да ги изучаваме ръка за ръка, докато краката ни запулсират от умора, но лицевите мускули болят от усмивки.
Където отидем с теб ми е "вкъщи" и не искам да се връщам в живота си, където ти си само низ от букви или глас по телефона, а аз се опитвам да бъда силна. Твърде безуспешно.


Monday

Нарисувай ми


Точно днес ми се иска да съм от онези момичета с ярък цвят на косите, с големи шарени обици и широкополи шапки, които вървят с щастливи усмивки по есенни алеи, широки усмивки въпреки малките им несъвършенства.
Точно днес ми се иска да съм точно такова момиче, което всяка сутрин се събужда с искри в очите, защото има на кого да ги подари. Да съм от онези момичета, които някой винаги чака на ъгъла за срещи, което някой винаги чака вечер където и да  е.
Да бъда от онези момичета, с дългите пръсти и лакираните в бледо розово нокти, чиито ръце се държат с нежността, с която докосваш глухарче, за да не се разлети.
Понякога ми се иска да съм от онези момичета, за които поетите пишат, преди още да са станали истински поети.
Понякога ми се искам да съм момиче от картина. Понякога ми се иска да съм момичето на прозореца от картината на Дали.
Но най-често се улавям, че искам да съм момичето от твоята картина. Трябва просто да ми нарисуваш усмивка.


Wednesday

26.09

Когато ми е тъжно пуша, когато съм небрежна обичам да пия сухо мартини. Заради маслините.

Мирише ми на хризантеми и знам, че есента е дошла, дните са къси, особено дните, в които съм безчасовникбезтелефонбезинтернет и хич не ми трябват; защо - ти знаеш. 
 Поне най-нахално откраднахме още малко лято.  

Повлияна от любовта на испанците към кромида и пушеното, си готвя вечеря и си спомням с умиление за големите резени лук в сандвича с Potato omlet и за липсващата в твоя Big Pepi bloody sausage, за звука от ядене на слънчоглед зад гърба ми на Camp Nou, за втрещения сервитьор на Placa Reial, когато поръчвам (tinto verano + licor 43)x2 
- Dos? пита той с поглед виелудилисте?!
- Dos! отговарям - искаме да пием.
Както и за това, че по улиците на Барселона мога да говоря всички мръсотии и простотии, за които се сетя, надявайки се, че никой от хилядите българи, живеещи там, в момента няма да е наблизо.

Освен това. Иска ми се да мога да споделя с теб джаза, който  се лее под прозорците ми. Складирам звуци, цветове и аромати в снимки, за да те пусна да влезеш.

Липсва ми това, че не знам какво е да обикаляш като гладен котарак около кухнята, докато импровизирам.

За миг си помислих, че три седмици от живота ми в очакване са не просто кражба, а грабеж по пладне.

Кой знае. Може би благословени са чакащите.

Амин.


Thursday

20.09

Чета си в статистиката, някой е питал - цитирам - на кого да дам да ми напише магистърската теза? Кавички не слагам, нищо, че цитирам, как да заградя в кавички думите на човек, който иска да си плати за магистърска теза и до колко този човек ще може някога да каже нещо свое.

Мисля за това как Радо Парушев казва, че неграмотни хора през псевдомедии ни разправят как да живеем затова не гледам телевизията, но простотията стига до мен под формата на разговори по обедно време, когато научавам, че една известна плеймейтка (както у нас е модерно да се наричат платените уроспии), казала, че Англия е Столица на Великобритания и още други географски безумия. Научавам още, че колежките ми се вълнуват от 50% намаление на готварски черен шоколад и колко години ще е предучилищната занималня.

А аз мълчаливо отпивам кафето, взела съм си парче медена торта и премлясквам удоволствието от мисълта за утре следобед, когато самолет с лилаво по крилото ще ме отведе на едно по-слънчево място, ще пия ликьор с 43 съставки, ще ям истински крем-карамел и ще видя с очите си не една легенда. Ще се моля ден 3 да не е фатален, както винаги досега, да не презаверявам билети по времето когато човек просто трябва да тъне в сиеста и следураганно спокойствие.

Когато давам съвет на приятелка, винаги е за нещо, за което мога да говоря от опит. За мъж става дума и и казвам как да постъпи. В нейните очи аз съм господ, и психиатър, и мъченица. Кланя се пред търпението ми и се чуди как цяла година съм чакала мъж да си намести мозъка и сърцето без да му забия нож в гърлото. Аз само мисля да не се налага никога повече, че ще забода сребърен кол, не нож, и трофей ще си взема.

Така се случва понякога на жената, трябва да се бори за онова, което и двамата желаят, но мъжът още не го знае.

Мисля да се запиша на някакви курсове, чудя се как да уплътня живота си трайно, защото понякога имам страшното усещане, че нещо пропускам и това става, когато вечерите застудяват, бирата се заменя с червено вино и всички започват да се вайкат къде ще се пуши цяла зима.

Пия кафе в картонена чашка Milano, на ръката ми се трупат гривни с имена на градове, летвата е високо, почти където ми е сърцето, на цели метър и 83 сантиметра.
И чакам да дойде утре.


Serotonin

Чета двата реда и натискам червения хикс вдясно. После чета старите ни дискусии. Толкова весели и въздушни, а бях забравила, че е имало такова време.

Защо винаги успяваме да развалим всичко, да усложним всичко и да съсипем, за да разберем, че нищо не притежаваме. Че истински се имаме, само когато усмивките са повече от миговете форсирано мълчание и моментите, в които се правя, че не съм видяла съобщението ти, за да не отговоря.

Купувам си чипс, шоколад, рокля, книга и телефон, за да си осигуря серотонина, чиято остра недостатъчност е  тежък страничен ефект от продължително липсваща обич.


Monday

10.09



Карали сме се по половината земно кълбо,  в хотелски стаи и фоайета, карали сме се вкъщи, в твоята къща, на улицата, на кораб, на плажа, в кола, в автобус, в Бургас, по телефона, в скайп, по пощата май още не сме си пращали гневни писма, или пък по гълъб.
Гоним се, тръгваме си, зачеркваме се, презаверяваме билети, спираме да се обичаме на думи, слушаме песни за раздели, всеки съветва другия да отиде при някой по-добър, всеки път е за последно и всеки път боли като за последно.
А после от някъде се намират още сили.
Любовта боляла. Грозно било да пиша за чувствата си. Излагация.
Глупости.
Аз съм такава и явно не умея да обичам по начин, по който другите преди мен (не) са  го правили.
Тръгваш си. Не те спирам. Не желая заложници. Не се учи как да ме обичаш. Страдалчески и с търпение недей.
Обичай ме такава, никаква.
Както аз тебе обичам.




Thursday

L


Любовта познава само един страх и това е страхът от смъртната загуба.
Любовта прощава, забравя, ревнува с мярка, ей така за цвят, тя не използва споделените тайни, за да наранява.
Любовта не държи дланите една в друга по навик или по инерция, а заради първична необходимост.

Любовта не пести милите си думи, нито премълчава липсваш ми състоянията, които иска да извика.
Любовта не премерва разстояния, жестове и кой е направил повече в цифри. Но любовта търси и анализира нормата на възвръщаемост, чисто емоционалната.
Защото любовта страда от небалансираните сметки.
На любовта й се къса стилизираното сърце от премълчаните болки, от преглътнатите обиди и неразбирането.
Защото любовта е чиста. И проста. Тя не търси за себе си нищо повече, но и нищо по-малко от любов.

Любов в чистата й, старомодна форма, е вече мръсна дума.

Friday

Paix



Тръгвам със свито сърце. С пълна каша в главата. С малка празнина в сърцето и почти никакви въпроси.
С черен лак на ноктите и шарени кецове. С един куфар и нула раници. Без багажа на очакванията.
Не искам повече солени дежа вю-та. Дори не знам вече какво изпитвам.

Ще бъде. Или пък няма.

Равнодушна съм пред двата варианта. И това ме плаши.
И... освобождава.



Wednesday

Cats & Dogs


Преди исках котка, защото това животно е с характер и не обича безусловно. Тежеше ми идеята за кучешка любов. Тя не те кара да бъдеш по-добър.

Е, и своенравната котешка любов не те движи особено. Не че съм си взела котка. Обичаха ме котешки просто.
На моменти, с условия, със сърдито драскане, следвано от неочаквано потъркване на муцуна в ръката ми или още по-неочаквано одраскване до кръв през дланта и твърде рядко - мъркане.

После исках куче. Защото котки имат самотните нещастни хора. Да не кажа жени. А аз не съм такава. Дори разбрах, че когато съм сама май съм най-чисто щастлива.
Та реших, че искам куче. Все ми е пред очите куче плюс щастливо разхождаща го двойка. То е малко като да искам пуканки и кола в киното, щото така го дават на рекламата, а тя ти втълпява фалшиво газирано щастие с привкус на  аспартам и царевица.  
Накоро видях една двойка с куче. Мъжът беше толкова зает да тегли каишката, че нямаше свободна ръка да държи момичето до себе си. А момичетата бягат, ако не държиш ръцете им. Бягат със сърцето си.
И реших, че не искам вече куче. А ръката ти в своята.

Обаче ти ме караш да плача понякога, без дори да изпускаш ръката ми, някак сме странни да крачим хванати, а в моите очи да има потоци, които никой не вижда. Омръзна ми да се давя.
С теб имам котка, куче, мъчения, касапница и маркиз дьо Сад в съседство.

А после реших, че искам да съм себе си просто. Себе си да се чете щастлива.

Казах го.


22.08


A scandal a day keeps the love away. The thought of the day. Actually I've been thinking about that the last two weeks.

People say if you're not happy single, you won't be happy taken. True that.

But what if you're perfectly happy alone and totally down in the dumps being with someone else... And what if you try really  hard to make it work because you want it more than anything?

Well... People should think of letting go when they  can't make their beloved happy. If you can't give me happiness, don't suck the happiness out of me.

Period.

Better off alone.


Tuesday

21.08


Не знам как да не тъжа за това, че дори когато  си наблизо, ръцете ти често са заети с друго, вместо с мен.
Не знам как да не разигравам в главата си филми, и то все мелодрами, когато те няма.
Не знам как да запуша устите на бялата и черната фигурка, които се бият на рамото ми, когато се блъскат бяс и желание за примирие.
Не знам защо изпитвам раздразнение от факта, че всички жени се обръщат неприкрито след теб, дори когато вървиш с моята длан в ръката си.
Нито знам защо боря призраците на хора, които дори не искаш да помниш.
Не знам как успяваш да ме караш понякога да искам да се махна от теб на секундата, а краката ми да не помръдват.
Не знам и  защо си презаверяваш билета за по-ранна дата, а после стоиш мълчаливо до куфара си, докато  автобусът замине зад ъгъла.
Не знам дали всичко това е нормално или е поредната простотия, в която се забърквам все по-дълбоко след всяко "край, чао, това беше".
Не може ли просто някъде да правят диагностика, чрез която да отделят обичането от лудостите и всички щастливо да се кротват?




Wednesday

If


Ако можех веднага да напусна стерилния офис и да заживея в къща на брега, където очите ми да виждат само море сутрин, ръцете ми да са оцапани с бои, по масата да има вечно разпиляни листи, да списвам блога си на пишеща машина и да пия кафе в голяма чаша, така че да има от вълшебната течност за целия ден...

Ако можех сега да те срещна отново за пръв път и да направим нещо по-добро с любовта, ако можехме да избягаме от грешките, от лъжите и излишната суета, да се надбягваме с времето, все да не ни стигат прегръдките и другите да са просто шум на фона на основната музикална тема, озвучаваща нашия нискобюджетен, но красив филмов роман в стил 60те...

Ако можех, само ако можех... щях ли да спра да мечтая за останалото. Което не мога да имам.

Tuesday

Лолита



Опасявам се, че когато обхвана с пръсти брадичката и погледна в очите ти, ще потъна там и няма да мога да ти кажа нищо от това...

[че си  прекрасно същество, че искам да те видя как разпускаш коси по раменте си, как носиш тесни дънки, плисирана пола или дори водолазен костюм, а после как тичаш, обута в балеринки или как закопчаваш кънки...]

и просто ще те целуна.

Monday

За хората понякога



Понякога хората просто спират да ти говорят.

Случва се, когато някой не може да ти прости, че не си умрял чинно след като той е положил всички усилия да те налага с лопата над прясно изкопан гроб.

Случва се да не ти говорят приятелите на бившите ти. Солидарност, вероятно.

Случва се и когато приятелите се ревнуват помежду си и фактът, че си отишъл някъде с други хора се равнява на изневяра.

Случва се някой да спре да ти говори, защото не си преспал с него и си наранил егото му на хипер високо сексуално-емоционално ниво.

Или пък защото си преспал с него, но не можеш да дадеш повече и не искаш повече и това е било ясно от самото начало.
Все пак тогава си долно същество, което се е възползвало от емоционалната слабост на другия, нищо, че жената си ти, а този който е искал просто секс, за който е разказал на всички - той.

Случва се да не ти говорят и приятелите на този, с когото не си спал, защото той им е казал, че си задръстена пунта.
Или пък приятелите на този, с когото си преспал също не ти говорят. Защото си мръсник/ца и курва/копеле.


Понякога хората просто спират да ти говорят заради неща, които хич не ги засягат и ти страдаш за кратко от тази несправедливост. Тегаво ти е, подлудява те тази невъзможност да си обясниш, защо по дяволите, хората  са толкова ограничени във възможностите си да възприемат реалността.
Докато си дадеш сметка, че тези хора дори нямат какво да ти кажат.
После всичко си идва на мястото.


Учителят


Странно е, когато не си виждал някого повече от десетилетие, озоваваш се на странно място, после чуваш гласа му зад гърба си и нямаш грам съмнение, че ако се обърнеш, ще срещнеш именно неговия поглед. А после те бодва онази мисъл - и какво, ако той изобщо не ме познае?
И не извикваш името му. Търпеливо изчакваш да те подмине. И той го прави.
После се обръща и виждаш как очите му се разширяват в изненада и в тях за миг преминават толкова емоции, сенки и мисли. Но ти усещаш как всичките са светли.

Правиш крачка към него. Подаваш му ръка, а той те прегръща. И изведнъж си спомняш, по-скоро си даваш сметка, че това е първият човек, в когото си била влюбена. По онзи, детския начин. Човекът, който е държал ръката ти, докато се научиш да изписваш ченгелчето на двойката. Човекът, който пръв е чел нескопосаните ти съчинения и е поставял оценка плюс усмивка под всяко.

Гледа ме с грейнал поглед. Гърбът му отдавна вече не е гордо изправен, височината му се губи в умората на годините, но очите му са все така ясни и сини.
Пита ме дали съм завършила.
Отдавна - отговарям.
Пита какво.
Финанси - казвам. И очаквам похвали.
Това не е за теб. Ти си от друго тесто.
И се усмихва. Пуска ръката ми.
Но имаш  много време. Да започнеш да се изразяваш чрез онова, което лъхаше от теб още, когато беше на 10.




Wednesday

01.08


Красивото момиче винаги има поне дузина мъже, които искат да споделят завивките, смеха, лятото и чисотата в душата му. Още толкова, които искат да направят момичето жена, да се опитат да я направят щастлива, да я имат за себе си, да я показват и да се гордеят с нея пред другите. Още много, които да споделят с нея бутилка вино, филм или пък диня със сирене.

Красивото момиче осъзнава колко е само, когато има нужда просто да се разреве като тригодишно, да изглежда ужасно, да бъде рошаво и запотено, да има дъх на сълзи и да изхълца всичката си болка, а после да подсмърча на нечие рамо, докато чува всичко е наред, всичко е наред.

Тогава никой от тези мъже не е наблизо.

Момичето тази вечер чете думите си, написани за един такъв мъж в една нощ преди толкова много време. Когато той е бил зает да прегръща. Други.


Monday

30.07

В момента съм като бомба със закъснител. Броячът тиктака безмилостно.
Спри да ми палиш фитила в 2 сутринта с разговори от онези. Онези бих сложила по принцип в italic, но съм твърде уморена дори за това.
Ако имаше шалтер, с който просто да изключа от живота за малко и да намеря баланса, който изгубих, точно когато разбрах колко ми е важен, за да бъда щастлива.
Когато веднъж си бил истински щастлив, а после все се чувстваш в състояние loading  и процентите все не стигат 100 заради омразния buffering, ти се иска да прегризеш всички кабели и да избягаш. След като обаче се самонараниш до полусмърт от търкане на китки в жилите им.
Понякога всичко започва цели четири часа преди полунощ и завършва не със затръшната врата, а с оставени на масата ключове.

Wednesday

25.07.


Какво от това, че ходиш по любимите ми места? Там няма да ме намериш, нито пък сърцето ми,   там НЕ съм го оставила. На онова място. 
То си тупти в гърдите ми, а там ще се връщам не за спомени, които не можеш да ограбиш.
Там ще се връщам за още  любов, но от тази, чийто глагол е  в бъдеще време.


Thursday

400. La Città Eterna



Утре ще поема един от всички пътища, които водят към Вечния град. 

Един полет време. За едно решение. Което става все по-трудно. 
Едно сърце. В което има повече, отколкото някога съм предполагала. 

Ще хвърля монета зад рамо, ще си пожелая нещо. Може би да се върна. Колко типично.
Може би любов. Колко банално. 
А може би ще си пожелая една любов и удивителен знак след нея. А след него - точка.

Ще пия Corona в Hard Rock Cafe някъде на Via Vittorio Veneto, където ще си представям Фелини и  La Dolce Vita-та. И още много неща.

The best is yet to come.







Tuesday

17.07.12


Напоследък е модерно да изкачваш планински върхове, да имаш много кафеви пигменти по кожата и светли кичури в косата, да пиеш бяло вино в тумбести чаши и да пушиш електронна цигара.

Напоследък си изгубих баланса, който крехко бях постигнала с цената на всичката си чувствителност. Бях си самодостатъчна, докато не чух, че трябва да избирам. аз + ти = ние или аз - ти = край.
Веднага помислих, че е добре да бъда част от нещо и се залових за задачата да мисля за себе си като за 1/2. После получих шамара. После и стотиците извинения, десетките разговори и много леко позакъснели обяснения в чувства.

Балансът го няма. Вече не искам да съм самодостатъчна, а просто достатъчна. За някого. Оказа се трудно някого-то да е достатъчен за мен. Може би заради разочарованието и пострадалото ми его.

Или просто отгоре ми се подиграват на тема не-се-е-родил-този-дето-да-ме-влюби-в-себе-си.

Той има злато в косите. Никога не съм харесвала руси.
Очите му не са най-сините.
Но се появи в най-неподходящия момент.

Просто ме привличат мъжете, които в нещо успяват  да са най-.


Friday

Open Eyed Dreamer


Седя на пейката и чакам. Очите ми шарят в орбитите, но видимо изглеждам напълно вглъбен в маратонката, с която подритвам гумата на колелото. Не знам от къде ще дойде и не искам да ме свари, взрян с очакване в точно тази посока.

Точно когато си мисля, че ме е забравила някъде между многото си покани от всякакви хора, които искат да я докоснат и да си откъснат парченце от нея, тя се появява. Не. Тя изгрява над света ми като зорница, като Голямата мечка, като Луната, като всичко, което бедният ми речник не може да роди. Тя тича към мен и се смее. В очите й - извинение, че е закъсняла. много е закъсняла. И вместо дръпнато да кажа, че няма нищо, аз се усмихвам и тихичко съжалявам, че няма backward бутон, с който да върна и пусна отново поне няколко пъти този момент, в който тича по алеята, косите й се веят, роклята и едва я настига и очите й изгарят от топлина.
Тя тича. Към мен. Ще падна ей тука, до тая пейка, и ще умра. И ще съм най-завършенoто щастливо копеле.
Навежда се, казва здрасти, извинявай, отдавна ли ме чакаш, с дъх на пъпеш, мляко, люляци и някакви други магии, които само сламените момичета владеят. Всичките ми мозъчни клетки еякулират екзалтирано и погледът ми е също толкова изпразнен, колкото и главата ми. От всяка мисъл. Мога само да я поглъщам с надеждата да напълня душата си с нея и очарователното й присъствие. За да си имам още малко от него, когато си тръгне.

Сяда до мен, отпива от бирата ми, смее се звънко и ми разказва забързано какво е правила през деня. Обяснява и защо е заксъняла, но аз не регистрирам. Попивам всяка извивка, която устните й изписват, всяка чупка на веждите й, всичките й емоционални жестове. А тя е един емоционален Везувий. Който мечтая да ме залее и затрупа завинаги, да не мога да стана, да не мога да помръдна, само да лежа, лежа, лежа и лавата й - върху мене.

Странна ми е понякога. Казах й, че много харесвам парфюма й и тя вече не го слага. Не иска да ми завърта главата. Тя не знае, че Земята вече не се върти, ако я няма и изгреви, залези и слънчогледи няма, когато е далече.

Идва чиста, ухаеща на себе си,  на всичките си странности, чудатости и нажежени мисли. Идва и носи със себе си целия смисъл, който съм търсил къде ли не без да знам, че е нямало как да намеря без нея. Идва, носи ги, после си тръгва и отнася със себе си всичко. В промеждутъка, краткия промеждутък, аз симулирам всякакви странни движения, за да вдъхна косата й, да докосна кожата й някъде между лакътя и рамото, да залепям устни до бутилката с бира, от която тя е пила.

После дъвче дъвка. Винаги с аромат на диня. Понякога са боровинки. Понякога й взимам последната. Отнасям дъха й със себе си след като видя как свива зад ъгъла на тротоара и изчезва след като ми помаха с ръка, за която човек бих убил да целувам на заспиване.

Наясно съм, че звуча като  пъпчив зубър на 17. Ама не съм нищо подобно. Имал съм десетки жени и са минали доста години, от както съм бил на 17. 
Никоя не е  имала мен. Както нея. Но тя не го знае. Или може би не иска да знае.
Идва и си отива, пали и гаси светлината в дните ми и това е всичко. Винаги, когато се опитам да уловя ръката й, бяга.

Онази нощ, когато дълго гледах огромните й очи и накрая като полудял хванах брадичката й и просто я целунах... не знам какво съм си мислел.  Трябваше да избягам, защото иначе нямаше да й позволя повече да си тръгне.

Не помня как съм се прибрал. Събудих се от среднощната буря, от звука на счупени клони под прозореца си.
Светкавица проряза небето и освети  луминесцентно цялата стая. Косата й се пилее по единствената ми възглавница. Ръката й лежи, малка и бяла,  върху гърдите ми.

Спи облечена с всичките си дрехи, даже с кецовете. Щипя се, буден съм. Поглеждам я пак.
Имам целия свят в тясната си малка спалня. И повече не ми трябва.
Не искам да мигвам, да съмва и да започва новият ден. Иска ми се докато спи да й разкажа всичко, да вляза в съня й и да я заведа на всички красиви места, за които знам, че мечтае.


После алармата звънна.




Tuesday

Диня за един


- Не ти ли липсвам понякога?

- Аз просто съм свикнала да те няма...


Тънка струйка  тъга се стече в края на думата няма, но като че ли остана незабелязана от него. Беше зает да интерпретира отговора й като просто не

Беше й мъчно, че нямаха време да ядат диня заедно. За това още не беше яла диня, въпреки че лятото вече преваляше.

Отчаяно признание, което беше последен отчаян писък - ела, по дяволите,  не ме оставяй да деля диня с друг, защото  искам с теб, а тебе все те няма... 

 Динята не се яде ей така. Диня се яде с ръце. От двама. През смях и лепкав сок. С любов.




Monday

Следи


Следите от зъби по врата, драскотините от нокти по гърба, синините по хълбоците и мускулната треска от вътрешната страна на бедрата не оставят трайни следи в сърцето на жената.

Пръсти под пръстите, шепот в ухото и целувки при спуснати клепки я дамгосват за дълго.

Болката също.

Повечето мъже могат да предложат само първото. И биват запомнени с последното.




Thursday

Future Shorts


Пише ми се неистово. Кратко. Накъсано.
Искам да вали, да седя у дома на дървения под и да рисувам акварели. Заедно с някой, който изпитва същата потребност.
Както когато лежахме на една пейка в гората. Луната беше ей такава голяма и странна, а той просто ме прегръщаше и нямаше нищо по-естествено.
Това май беше дълго изречение. Всичко друго е концентрирано в кратки мигове еладатевидя от другия край на телефона.
Мисля скоро да го питам. Иска ли да рисува акварели на пода ми.

Too early


Още не съм свикнала да те имам, че да изпитвам страх да те изгубя. Нито пък си ме спечелил толкова, че да можеш да си играеш с търпението ми. Много ти е рано да ме подлагаш на удари.

Не ме карай да се чувствам печеливша от това, че ще си тръгна преди да си разбрал колко ти е важно да остана...

5.07


Взел си ги със себе си. Онези грозни малки слушалки, които уж бяха за мен.
И си оставил всичките си ризи.
Как да го чета това.


Wednesday

Test


Истинско е, ако той умее да разбира кога ме наранява до смърт и кога просто ме вбесява. Второто минава, първото оставя трайни белези, които болят дълго дори без допир. Не можеш да наричаш агонията - драма.



 
Не е много трудно. Когато обичаш наистина, няма начин да не различаваш. Останалото са удобни клишета, с които да извиниш дебелокожието си.


Tuesday

03.07.2012


На моменти всичко изглежда чудесно, за секунди всичко се сгромолясва и не знам какво става. От висини към ями. От силно усещане на липса до нетърпение да остана сама. От пълно душевно разсъбличане до плътно затваряне на всички входове към сърцето ми. Всички са луди по своя си начин, но аз искам просто да ми е обичащо. Не ми харесва това скоростно влакче и особено скелетите, изпадащи неочаквано край релсите му на всяка обиколка...



Thursday

5


Закръглихме петилетката с In Brief.  Каква сериозна цифра.
Не че в последната година съм писала много (в сравнение с предишните няколко). Все още имам какво да кажа, има и вдъхновение, но някак се уморявам още преди да съм отворила празната страница. Както съм казвала вече няколко пъти - задушаващо е след всеки пост някой целенасочено да чете и да се  търси в него, да задава въпроси и да иска едва ли не обяснения за всяка дума.  И дори го правят хора, за които не би ми хрумнало да напиша и ред.

Ето защо няколко дни преди петата годинка на блога си направих нов, в друга платформа. Засега ще е само за мен. Недостъпен е за search-ове. И пиша ли по малко. Харесва ми. Казвам всичко, което поискам. Харесва ми тази свобода. Никаква автоцензура. Макар че подозирам, новото място ще бъде нещо като временна забежка. Където написах първата дума за нещо ново и вълнуващо, което ми се случва. Макар че още не мога да го опиша с думи. Ще му се оставя да се случи.

Привързана съм към  тази страница и към всички готини хора, които познавам чрез нея. Но се опасявам, че тук в последно време вижда бял свят само онова, което нямам против всички да знаят. А то не е много, струва ми се. Твърде много ми станаха хората, които изпитват нездраво любопитство към личния ми живот. Не казвам, че са злонамерени.

Просто имам нужда да дишам.

Cheers. Let's drink to my new inspiration.

21.06.2012



Някак знам, че ще ме видиш за последно на някое летище. Имам много да пътувам. Сбогом с потупване по задника и въздушна целувка.

Историите, в които има:
  •  чифт дънки със скъсани по коленете и чифт дънки със зелено на задника
  • дузина разхвърчани по ъглите на стаята копчета, все от различни блузи
  • извисяващ се фалцет и после звуци, заради които да се изчервяваш като срещаш съседите
  •  счупвания из цялата къща, вещи, които уж ще замените, но продължава да е хубаво да  си спомняте как точно сте счупили
  •  десетина не ме търси повече, които свършват на другия ден
  •  мразя те с гарнитура от задушаващи прегръдки
  • не повече от петдесетина дни годишно прекарани заедно, но рядко на едно и също място
  • гледай си работата от гордост и инатливо нежелание да признаеш емоционалната си зависимост
  • дълго бягане от дефиниции и търсене на убежище в ненаричането с имена
  • почти убеденост, че ти се случва нещо изключително 
  • още по-голяма убеденост, че не е двупосочно, заради което във всеки момент си готов да си тръгнеш
  • усещане за някаква предначертаност, в която оставяш трайна следа с липсата си...


не завършват с горчиво, семейни албуми и двойка бастуни...





Friday

15.06.2012



Мечтая за дом, който да подреждам.

И в него - мъж. Който да ме разбърква.

Tuesday

A few steps ahead




Мисля, че успявам да се зарадвам на факта, че сега ти намери време, пари и желание да направиш сам нещата, които навремето исках да направим заедно.

Интересно е как нараненото его на човек може да бъде най-лошият му враг. И най-големият двигател.





Friday

self-destroy


Установих, че имам СПИП. Синдром на придобита имунна предостатъчност.
Когато усети първите пеперуди, организмът ми започва бясно да произвежда антитела, които ги убиват още на ниво гъсеници.
Понякога най-доброто, което можеш да направиш е просто да оцелееш. И тялото ми го знае отделно от главата. Сърцето да мре.
Изтрих си профилите. Да беше така лесно и с анфаса.
Няма нужда да се осведомяваш как съм по статусите и честотата им. Ако те интересува, вдигни проклетия си телефон и го използвай.
Още много неща ще изтрия. Само мислите не мога.
Ctrl+H. Find and replace.
За всичко си има цака. Мозъкът е лесен за хакване.
Ще отида на онази скала над морето и ще крещя. Няма да викам. Ще крещя. Докато прегракна. И после ще пуша.
Самоунищожително ми е.


Monday

И сивото е цветно, когато всичко е черно

 - хей
- ти си "хей"
- хей
- какво?
- искам да напишеш книга за мен
- ще напиша
- обещаваш ли?
- наведи се малко към мен, такаааа, гледай в обектива...
- обещаваш ли да напишеш книга за мен?
18% СИВО, З. Карабашлиев


Обещавам да те напиша във всичките си неиздадени текстове. Това е толкова повече от книга с номерирани страници, стандартен формат и мека подвързия, поставена на рафт в книжарницата.


Вървя през полусвечерения град и си мисля за хората, които не разбират как нищо в живота не е даденост. Още по-малко онези, които ги обичат.

Улиците са оживени повече от глъч, отколкото от автомобили. 
 Красиви момичета с дълги мигли и цветни рокли с голи гърбове. Момчета, които придържат жилетките им с несигурни длани. 

Ново симпатично място на Раковска. Обичайната суматоха около НАТФИЗ.
 Градът е толкова малък, когато се мъчиш да не мислиш за някого. Знаеш, че точно тогава ще изскочи от някъде и ще се чудиш как да  не прочете до дъно очите ти.
Двойка целуващи се по средата на  улицата. Тя е с оранжева коса, той със сини кецове. Става ми толкова красиво, колкото и тъжно. 

Ароматът на липи се отдръпва, прогонен от аромата на липси.

Тук ми се иска да оставя много интервали. Многоточията вече не стигат.
 
 Мъчно ми става. После мъчното ляга. На дъното на сърцето. Удобно се разполага. Но не бяга, да му се не види.

Знам, че няма да  ти покажа всичките малки местенца, които искам да споделя точно с теб. Приплаква ми се от физическата невъзможност да лежа на тревата върху теб и да повтарям очертанията на тялото ти със своето. И да  мълчим. Както само ние си можем. 

Сама  съм си избрала да не живея 82% цветно.
Защо обаче тази вечер и останалите 18% ми се струват  толкова черни...




Saturday

Little Broken Hearts



Седим на  пода у дома и пием. Аз, пред мен Делян и синьото сирене, което прави компания на червеното вино. Делян отказа да пие. И по-добре. По погрешка го нарекох Тошо. Бившият. Но той не се разсърди. Просто е най-доброто нещо в мъжки род, което имаму дома тази вечер. 
Нора озвучава тихата ни двойка и ми напомня за място, което сякаш беше много далеч във времето. Истината е, че само километрите, които го делят са много, часовете - малко.
Четем двамата обидни смс-и от някого, когото сме обичали и който ни изостави много отдавна, а сега се сърди, че зареждаме батериите и без него.
Тъжно ми е на мен. И на Делян. И на Нора очевидно.

А дъждът просто не спря завистливо да вали. Иска да отмие всичкото ми слънце, което донесох от портокаловата страна.



Wednesday

Orange Highlights


Любов от пръв поглед. Обектът - Olissipo, погледът - от хиляди метри височина, трепкащи светлини и мостът 25 Април.
"Приготвил съм къщата и те чакам". И става топло и светло.
Къси панталони. "You are exactly where you need to be" на фона на бялото.
Жълто. В този град, в тази страна, трябва да носиш нещо жълто, нещо синьо и нещо оранжево. И длан, която да държиш по калдъръмените улици, отвеждащи те към забравени времена.

Hard Rock Cafe. Corona. Jason Mraz.
Miguel Bombarda. Улица, която те преследва цели три пъти. Кафенета по ъглите.
Шоколадов сладкиш. Кафе с много мляко. Симпатични момчета със забавно-сладък акцент.
Шарени хора. Усмивки.
Много площади, фонтани и гълъби.
Порто. Фадо. Хляб, сирене, грозде и смях.
Влакове, спирки, табели. Sintra.
Раница, в която се побира целият ти досегашен живот и очи, жадни за целия голям свят, който те очаква.
Замъци, стъпала, зелено и синьо  и много вятър в косите и в диплите на роклята.

Две колела, две каски, едно падане. Ожулени длан и коляно. Как да забравиш Colares. 40 километра за един ден.
Океанът. Praia Grande. Praia Adraga. Cabo da Roca. И пътят обратно, с отмалели крайници, които те тласкат  напред, а сърцето остава някъде по крайбрежието при положеното камъче с тихо прошепнатото "искам да се връщам за още".
Мед и масло върху филия на слънчева тераса.
Rock in Rio, шарено, музика, глъч и среднощно пого.

Смълчани катедрали. Храмове под небето. Градини и толкова много див цвят.
Сангрия в чашата ми,  под краката ми се плиска приливът, а пред мен трепка в светлини червеният мост, отвъд който Той простира дланите си над града и го закриля. А Norah осигурява идеалния soundtrack към преживяването.

Стотици моменти, които искаме да превърнем в .gif файлове и да запомним завинаги. Или поне да ги превъртаме отново и отново, когато имаме нужда да се връщаме в един вълшебен свят без чието познаване не знам как съм живяла.

След 8 дни лятото свърши. Да живее лятото. Което тепърва предстои.