Толкова пропиляни години

За толкова много пропиляни години искрено ми се плаче, за толкова много дни, в които не можахме да се пречупим, да си позволим да бъдем по-слаби и по-малко горди. Може би успяхме за малко, преди инерцията да ни запрати пак на дъното. Знаеш ли колко хора биха убили да имат това, което имахме? Всичките, които познавам и всичките, които не познавам. А ние го стъпкахме, гледахме го как се задушава, погребахме го под "мразя те", "не искам да те виждам" и "махай се". И въпреки всички грозни думи, то си остана пак там, вътре. Но напук всеки пое нанякъде и обеща с крясъци да е завинаги. Този път. Макар че след някои загуби просто знаеш, че няма как да очакваш никакви заместители.

Докато хората играят на любов и "докато смъртта ги раздели", ние си играем на раздели  - докато любовта ни свари пак някъде неподготвени. Защото тя дебне. Дебне ме в неделния следобед, когато намирам твоя тениска и избухвам в сълзи след толкова много време. Мислех, че съм те изхвърлила. Когато на покрива храня съседската котка и ме връхлита ароматът на липи. Когато не мога да понеса синьото на морския бряг, който така и не успя да се превърне в нещо различно от спомен за теб. Когато съм сама от толкова много време, че приятелите иронично ме подканят да отида на клуб за бързи срещи. Какво ли разбират те, за да знаят, че няма как да те срещна там. Когато пак е лято и очите ми непослушно те търсят по всевъзможни места, защото знам, че сърцето е способно на самоунищожителни чудеса.

Докато другите газят в посредствени годежи след случайни бременности, ние газим в собствения си инат и плюем на лудост, за която другите само мечтаят.

Не знам още колко ще издържа да претендирам, че не съществуваш. Може би когато разбера, че си продължил без мен, когато те видя в очите с онези искри, които така добре познавам и в ръката с чужда длан. Тогава... може би аз ще спра да съществувам. И това най-накрая ще свърши.

Юли

Юли винаги ще бъде остра болчица,  която може би само аз ще разпознавам у себе си. /За другите аз и юли сме щастие и много морски снимки с питиета./ 
Юли винаги ще бъде две начала - началото на бездната и началото на края. Началото на една малка лъжа, началото  на една голяма любов. Една голяма крачка, едно малко преглъщане на гордост и после - на едно голямо несбъдване.
Юли винаги ще обичам. С дългите нощи, непосрещнатите морски изгреви и отнесените от бара стъклени бутилки, щастливо забравени по спасителните вишки.
Юли винаги ще бъдеш ти, дори когато те няма. 
Юли е душата ми, от която няма как да си тръгнеш.
Независимо ти какво мислиш по въпроса.
Там си.
И ще бъдеш.
Моята любов завинаги. 
/Онази, на която винаги съм се присмивала по филмите и книгите./
И онази болка ще е, че всичко е в единствено число.
Може би също завинаги.
Може би. 
Обичането ми не може никой да вземе.
Нито пък нашия юли.
Нито пък някой освен нас може да ни го даде. 

Чакам-си ми е мантрата.

една от онези вечери, в които искаш да мълчиш, но хората, с които ти е комфортно да го правиш, ги няма. сменяваш компаниите, чувстваш се безпричинно напрегнат навсякъде. тръгваш си, така както си  дошъл - тихо. после изяждаш 300 грама бадеми, безцелно обикаляйки нощните улици, докато поредната буря се завихря в клоните на дърветата. обикаляш и се надяваш да не срещнеш познати, защото просто не можеш да се насилиш да общуваш. обикаляш квартала нечетен брой пъти. после шумно отключваш входната врата. захвърляш кецовете някъде там и през отворения прозорец нахлуват първите листа и много прахоляк, след което идват гръмовете. напомня ми за есента, която не мога да си представя, че ще преживея още веднъж. не мога да оцелея още една есен. не става. искам да замина за мястото, където няма есени и гнило. слънчоглед ми е душата и гине. 

Lust

Желанието

Да те усещам е като бързо делящ се клетъчен организъм

Движи се от

Жажда, която

не се утолява с прегръдки и преплетени пръсти

Глад, който

изстъргва отвътре

Засища се с бурно, необуздано сливане

На телата в абсолютно първичен, грубиянски танц.

Храни се богато с топъл тласък в мека влажност

И расте неудържимо.

Same date, another year

Толкова ясно помня онази сутрин на 25-ти, когато... 

Сутрин, в която се събудих, за да се разделя твърде болезнено с една и да сдобия с друга илюзия. 

Без дори да осъзнавам, че дупката вече е зейнала. Чакаща.

Беше твърде слънчева тази сутрин. И твърде влюбено те бях прегръщала през нощта, за да не се разбия на милиард нещастни молекули от жалката истина, че ти бях вярвала безрезервно и ... напразно.

Любовта тихо се обу и излезе. Не тръшна вратата.
На нейно място се нанесоха болката и разочарованието и някак нелогично в тясната ни квартира зейнаха стометрови пропасти.

Лъжата винаги има финалната реплика.

Намразих те за онова, което ми причини, докато те обичах.

Всичко е толкова мъртво.

Само болката е така остра, все едно е било вчера. 

Как да се освободя?

Времето не лекува. Отчаяйващо е да го осъзнаеш.

Колко километра дистанция ми трябва, за да забравя?

Ще ги измина.

Но ме е страх, че няма да й избягам. А любовта не помни стари адреси...

Pieces

 

Ти можеш да изкараш най-доброто от мен на повърхността, както никой друг го можеш.  И го правиш. Аз някак все още ти позволявам да ме виждаш на части. Макар да знам, че ти ме харесваш цяла.

Трябвам ти точно такава - непокорена. Да заставам десетки пъти пред теб укротена в желанието си да ме обичаш. А ти да мачкаш плътта ми, да я разкъсваш  и да храниш с кървавите й парчета  обезумелите хрътки, които теглят неуморно каляската на твоето Его...

Torn

Безкрайната, тънка, но дълга нишка, която изтеглях от кълбото на мислите внимателно толкова дни наред, се скъса. Ей така, като щракване с пръсти. И двата й края паднаха като тържествено прерязана с ножица лента. По случай откриването на факта, че лутането на моята мисъл и описването на безкрайни форми и траектории не решават нищо. Аз просто се тормозя до изнемога. Не спя, не се храня и не се усмихвам. Не губя време в напразни деяния, защото мозъкът ми търси пътека през тръните на отчаяния ми отказ да приема, че изход няма.

И съвсем неочаквано, тази фина, но жилава нишка, се скъса. На две. Преживяхме раздяла. Аз и моето Подсъзнание. Или по-скоро като нямаше къде да отиде вече, то дойде при мене на гости  на горния етаж, където Съзнанието му направи чаша мляко с какао и го помоли да се успокои най-сетне, преди да падне "случайно" от покрива в тъжен опит да полети за последно. Раздялата се оказа преоткриване.

Тази скъсана нишка е като пъпната връв - единият край се изхвърля ненужен да гние нейде, а другият остава неразривно свързан с живота. В неговата пъпно-централна част.

Участъкът от нишката на моята мисъл, който се разпадна безвъзвратно, съдържаше разни подразмисли и поджелания, свързани с теб, които Подсъзнанието ревниво пазеше с надежда някой ден да каже "Нали ти казах! Пазех всичко това въпреки теб и сега си ми благодарна, защото Той пак е тук, както преди, а ти не си забравила и секунда от дните назад".

Другата част ме дърпаше напред и нагоре от блатото, в което ти ме остави коленичила. Далеч от теориите за (био)логичното оцеляване, мисля да развия такава за връзката между инстинкта за самосъхранение и нишките. Някои той къса, други преплита, трети удебелява, четвърти пребоядисва и ти показва в нов цвят и светлина. Паметта понякога е услужлива, именно когато не работи.

Не можеш да запазиш в сърцето си всичко, което някога те е правило щастлив. Натрупаните стари отломки трудно оживяват, но със сигурност неправомерно заемат мястото, в което можеш да настаниш нови такива. И пожарът, който могат да подхранят, е твърде краткотраен, защото са пресъхнали. Пламват за секудни  и докато отвориш очи вече ги няма. Няма и огън.

Отказът да изхвърлиш старото понякога е причина да не получиш нищо ново, защото то идва, поглежда килера ти и ужасено от безпорядъка вехтории, си тръгва.

Скъса се. Ето. Мисълта ми за теб. Вече не тече като ток през кръвта ми. Издъхва. Конвулсивно се свива и дърпа и това я надробява на още по-малки парченца, отчаяно впили се в душата ми като остатъците от остарял хастар по ъглите на джобовете. Винаги съм мислила, че ще се пръсне екзалтирано и ще се изтърколи мелодично по пода на разклатените ни отношения като перлите на скъсана огърлица. А тя просто се разпадна без звук и твърде унило, натъняла от безкрайното опъване и излагане на лоши емоционални условия.

Завивам "живия" край внимателно и прибирам на сигурно място, а другия, чувала съм, е хубаво да изхвърлиш в течаща вода. Под мост.

Живецът на разкъсаните ми мисли пулсира и нетърпеливо трепери в очакване на регенерацията.

Случайно видях, че от някъде си намерил удавения в реката край и си го прибрал внимателно и на сигурно място...

Eu+Thanatos

Когато спреш да вярваш в нещо, то умира. А когато още вярваш, но въпреки това то умира в ръцете ти?

Уместно ли е командното дишане или да си разрешим

евтаназия...

Try To Remember Or Better Try To Forget

Дали помниш още защо онзи малък, заедно намерен дребен символ на летните ни дни лежи на бюрото ти на най-почетно място? Дали помните онази забавна кино-теартална-бирено-цигарена вечер, която приключи на зазоряване. Помниш ли всъщност вече какъв беше вкусът на целувките без сол по завитите краища на устните? И че всъщност едно време се извиваха нагоре само при мисъл за него, а не  в тъжна средна скоба, както сега...

Помните ли кои бяхте или са останали само някакви сенки да хвърлят отражение по стените на голата недовършеност на пътя ви?

Вече не помниш кога започна войната на живот и смърт. Битката срещу озверението, че ти си такава, а той - такъв. Не си спомняш дните преди Големия срив, когато равната повърхност под краката ти се счупи на две и полетя в бездната на безумието, а поглеждайки назад видя него, с пръст върху детонатора...

Дали помниш и дали искаш да помниш, че някога тези пръсти притискаха твоите с вълнение, до влага? Дали помни той защо някога ги е впивал в цялата ти същност с желание да пропие  всяко твое желание до крайната фаза на физическа зависимост от това налудничаво опиянение?

Помни ли коя беше ти, която той искаше? Защото днес, до колкото усещаш, му е мъчно само за това, което е бил той, когато те е искал. Да се вините взаимно. Или да обвините желанието, което вкоренено в теб и него, ви промени един за друг,  сетне ви накара да се издеретете до кръв десетки пъти, а после да се прегръщате с влажни от кръвта ръце и да търсите спасение един в друг...спасение един от друг.

Кой си ти. Коя съм аз. И защо така и не се запознахме с Ние.

Помниш ли вече? И дали някога си знаела.

Помниш ли още, че съществуват желания, които да прошепнеш в тихата нощ, с поглед към звездите, от които вали новородена надежда...Помниш ли?

Явно да. Защото все още тайно въздишаш по смътно запомнени картини, полузабравени дни или реалистични сънища, родени от плодовито, но неоплодено въображение, което тихо очаква в дебрите му да покълне, от нейде довято, семенцето на вярата, за което топлите му скути да се погрижат, за да го изпълнят със смисъл.

Помниш ли, че едно време си се докосвала до цвета му? Сигурно. Затова сега ненавиждаш всичко, което ти напомня, че някога го е имало. Започвайки от него. И по-точно  него, който беше забравил преди теб всички тези неща...

The Mirror

В тишината на нощта, в сумрака на съмването исках да избягам, но знаех, че няма къде. Капанът така отдавна бе щракнал, че вече е враснал в костиците на тънкия ми глезен. Лежа с притворени очи и се надявам, че след като толкова време не успяваш да ме убиеш, борбата с теб ще ме направи по-силна. Така съм те приела – моето предизвикателство. Не искам да те унищожа, а само да запазя себе си.

В светлината на деня се вглеждам в огледалото. По-друга ли съм? Или просто изглеждам по-измъчено. Като вечните самовглъбени герои от филмите за големите тъжни личности, които малко говорят, но носят планини от раздираща душевност зад бляскавите си ретини.

Знам, че тази нощ пак ще се боря с теб. И всяка следваща. А на сутринта огледалото ще ми показва с кристална яснота какво си ми причинила в поредната битка. За да ме накара веднъж завинаги да те презра за това, което правиш с мен, и да те намразя.

Знам, че ей сега ще си легна и ти ще дойдеш същата. Ще се боря колкото е нужно. Но няма да ми вземеш волята. Ще си тръгна още по-измъчена, но все така, немразеща.

...

На сутринта огледалото отрази смътния ми образ в напуканата си повърхност. В назъбените си парчета. В разкривената си рамка.

...По юмрука ми имаше засъхнала кръв...

 

Когато умират звезди

Смешното е, че понякога не си даваш сметка за истината, докато не прегърнеш за последно, докато не чуеш за последно сърцето на другия. В такива моменти се появява онова лошо човече над дясното ти рамо, което ти казва "не искаш да го пуснеш, ще откърти част от теб веднага, щом се отлепи от гърдите ти". Защо лошо? Защото през останалото време те оставя да мислиш, че винаги можеш да прегърнеш, че всекиго можеш да прегърнеш...и да почувстваш същото.

Накрая ти се смее цичино от ъгъла. Да, поне си отива.

Отива си и нещо друго. И не, не умира. Ако беше така, щеше да се примириш един ден, че такава е съдбата, така е трябвало да се случи и ред клишета, които хората са измислили, за да запушват устата на Съвестта, когато им казва, че са пропуснали нещо безвъзвратно.

Не, не умира. Отива си просто. Става и тръгва. Защото така иска, защото такова е решението. Какво ще те убие повече от това - нищо не ти го отнема, отива си само, по своя воля? Не можеш да счупиш на две волята на човек и да я стъпчеш, за да го задържиш в прегръдките си. Не за дълго.

Не можеш и да опожариш сърцето му и да го поставиш в урна над камината си.  Някой полъх на вятъра ще я бутне и то пак ще е свободно.

И когато просто тръгва привечер - и те прегръща за последно - и ти го притискаш силно, изведнъж обзет от странно усещане за нещо пагубно, нещо отминало, нещо разрушено...А по ръцете ти все още има белези от инструментите.

Мислиш си колко самотна е Смъртта, но колко е добре дошла понякога, за да те избави от теб самия.

Небето се свлича на влажни парцали от вятърничави чувства. Иска ти се да скъсаш паяжината на заблудите си, но тя вече е взела своята жертва и най-голямата ти Заблуда вече пристъпя с мазните си пипала, за да я смачка.

В тези няколко секунди на последната прегръдка, очите смъдят от истина. Тогава умират звездите, блестяли в две двойки очи.  Целият си една планина от напрегнато очакване на Болката. А не знаеш, че тя отдавна е дошла. И се е крила дълго в очите на другия. До момента, в който си тръгва. От теб. Той не знае за нейните намерения да смени обитанието. Когато се откъсва от ръцете ти и казва "сбогом", тя изскача от очите му. Не пипай с пръсти тези сълзи! Казах ти да не го правиш.

Сега тя остава при теб. Хареса й топлината на допира ти.

Такава е. Обича промените. А ти дори не подозираше колко е близо.

Точки

9

- Откъде взе тези неща?
- Кои неща?
- Нали знаеш...Морфинът. Спринцовките.
-  Има ли значение?
- Значи си ги откраднал?
- Разпитваш ли ме?
- А, отново се появи ангелската ти усмивка!
- Да сменим старите превръзки. Хайде, изправи се.
- Променил си се.
- Знам.
- Сега е много по-силна.
- Кое?
- Светлината. Онази ужасяваща вътрешна светлина, която носиш със себе си. Сега е много по-силна и по-лоша от преди.
- В какъв смисъл?
- По-болезнена е. Създава усещането за прошка.

William Peter Blatty, Dimiter, 2010

 ***

• 
  
  Няма нищо по-ужасно от прошка, чиято цена е била на ръба на силите на онзи, който ти я е дал.
• 
  
  Няма по-болезнено нещо от прошката, получена от някого, който вярва, че ще е за първи и последен път, а ти...ти знаеш, че не е така. Въпросът е - за кого е ужасно и чия е болката...
• 
  
  Да, слаб си и жалък, и зависим, когато имаш нужда от топлината на ръката й, за да си щастлив, от обичта и ласката й, за да си жив. Мразиш ли се, когато страдаш от това, че тя не е така зависима от теб? Че може да се смее звънко и да тича по поляните без теб? Боли те нечовешки, нали. Но това е нейната свободата да бъде.

• 
  
  Къде е силата ти, когато скован от студ не можеш да помръднеш без усмивката й, а тя прегръща като за последно някой друг? И това е нейната свобода да обича.

Любовта ти дава неземни сили да се изправиш срещу целия свят, но те прави смешно зависим от обекта на чувствата ти...

Fairytale Gone Bad

Tell them it’s me who made you sad.
Tell them the fairytale gone bad.

Светът е пълен със самотници. Вече знам защо.

Все пак се радвам, че има и хора, които са наясно с това, кое е важно.

Днес не мога да пиша. И сигурно скоро няма да мога. Или по-скоро не искам, защото ще е неприятно за четене.

Истината, гадната истина е, че най-лесно е да опустошиш всичко, което ти е давало крила през целия ти живот, да смениш посоката, да затвориш очи за миг в очакване на красотата на Новото начало и когато след миг пак ги отвориш...вече си сам. Защото повечето хора са ужасни страхливци. И превръщат любовта в цинична игра на кой е по-по-най. Аз не участвам. Не съм "по", не съм "най". Аз съм аз. И търся другия. Но той все още е в търсене на себе си. И виждам, че се е залутал сериозно и едва ли скоро ще намери път към себе си. Никакъв шанс да намери път към мен. Може би няма такъв в лабиринта.

Как да обичаш тогава? Кого? Една празна сянка, която все още се гърчи в опити се да се научи да работи с компаса на връзките.

Не ставам за учител. За нещо, което се учи със сърцето.

На някого, който се страхува.

На някого, който не знае какво иска.

На някого, който разрушава чуждите пътеки в търсенето си.

На някого, който отминава разрухата безучастно.

Защото така е най-лесно.

На някого, който бърза да се скрие в утешението на "и другите мислят като мен".

Но другите никога няма да живеят с твоята самота.

Тя обича да се спотайва зад вратите на такива като теб.

Маскирана като мечтана свобода.

И в точното време, когато вече е много късно...

Тя се показва пред теб и те разплаква с откровеността си.

Но вече сте двойка. И не гаджета, защото звучи като неангажираща връзка за секс и споделяне на пиянските вечери.

А  свещен съюз до края на дните ти.

Можете да целунете булката.

Проблясък

Полудели мисли на пълно безсилие. Тракат безпощадно с токчета по мозъчната кора. По никое време.

Кокетничат напразни усилия. Късно е.

Стига излишен карнавален грим.

Тези неща не трябва да стават така. Дори аз го знам.

Вече не мога да го опиша. Липсва живец на думите. Танцът им е сакато-тромав. Предсмъртен?

Искам да съм другаде. Да не светят лампи отсреща. Ослепяват самотата на нощта.

Искам да не се обръщам назад. Нито напред. Само да продължа да се надявам. Да се случи онова, което всички безгласно чакаме, но само някои дочакват. Не искам да чакам невъзможното. Не трябва да става така.

С насилие нищо не се случва. Нищо хубаво. Само тъжни очи рисуват с отчаяно изкривените пръсти по празнотата на съзнанието. Единствената пълнота е тази на болката дълбоко във всяка деформирана от очакване клетка.

И тишина от другата страна на линията. Виждам я.

 Среднощната музика сълзи вместо погледите. Чувам ги.

Толкова много смелост ли е нужна да признаеш пред себе си, че искаш поне за миг наистина да си толкова сам, колкото се чувстваш. Винаги ли е...

Болезнен проблясък точно преди да угаснеш.

Red thoughts, wine thoughts, bloody thoughts

Шумната вечер се сниши над мен и ми подаде в протегната си ръка само тишина. Трошица от голямото Нищо, витаещо в пространството над града.

Мислите ми се впиха в нея като жадни устни в струя изворна вода. Ненатрапчивото ти присъствие й придаде тръпчива нотка. С вкус на зряла дюля. И със същия топъл цвят. Тънката струя дим на цигарата ми рисува самотни пейзажи. Чашата вино шепти с мекия си аромат и инжектира плътен блясък на усещанията ми. За вечер. За мисъл. Самотна мисъл. Летяща мисъл. Стрела в сърцето на теориите ми за единството. Кървяща следа. Не, това е просто ароматното свежо тяло на виното по ръката ми. Самотна капка. И още една. Те не знаят колко ще са сами преди да се отделят полека една по една и се застичат тихо в различни посоки. И никога вече няма да са едно. А дали са били някога...
Саксофон. Идилия, на фона на която ти се крещи така силно, че да раздереш дробовете си на две и да ги окачиш на кука пред входната си врата. Да знае болката, че от тук няма вече какво да вземе.

Режещо стъкло. Докосва кожата ми. Живо. Истинско. Пулсира в очакване да се слее с плътта и да я лиши от нейния пулс. Има нещо опияняващо в това да му позволиш да се докосне до живеца ти и след това да го отпратиш с усмихнато кимване.

Не още. Имам толкова много щастие да вдишам с пълни гърди. Някоя тиха вечер ще протегне ръка и на равната й тъмна длан ще има нещо красиво за мен. Знам го.

Почти винаги

Вятърът, който се гони между ушите ти, е невероятен музикант. Истински виртуоз. Свири правилно, динамично, винаги в тон с настроението на Вселенската глупост. Празнотата в гърдите ти винаги е готова да поеме въздуха от поредната доза фалшив смях на струи. Казват, че било адаптивност. Как научи дробовете си да дишат в ритъм с чуждите думи, ъглите на устните ти да се разтеглят в знак на уважение пред по-важните и очите ти да се свеждат с театрален мътен блясък в израз на скъб. За теб всичко е почти винаги. Или почти никога. Почти винаги подхождаш искрено, почти винаги правиш това, което казваш, почти винаги признаваш грешките си, почти винаги си себе си, почти никога не се преструваш.. За мен няма винаги, ако има почти.  Все едно почти да обичаш.

 Разкажи ми как...се адаптира. Почти ли успя или завинаги?

Че аз не успявам. Не знам каква е дължината на Екватора, но знам каква е обиколкота на топчето от лимонадена бутилка. От онези, стъклените. Не знам какво е trébuchet, но знам с какво да разруша стените от лицемерие, зад които се криеш. Не говоря с часове за злободневни теми, но мога да съзерцавам облаците цял ден. Не мога да опиша винаги емоциите си, но не мога да спра и мислите ми да се съревновават и да ме докарват до лудост в опитите ми да ги стигна. Не обичам да се изразявам високопарно, но знам, че и простите ми думи те "стрелят" като стар артрит. Няма да се изсмея в лицето ти, но ще се усмихна на дребните ти опити да играеш на щастие. Няма да ме боли по-малко така, но поне няма да се радвам насила. Може би няма да оцелея в твоя свят, но поне няма да съм адаптивна амеба. Твоят вятър няма да довее фалш в моя свят. Той свири вярно почти винаги, нали? А акустиката в главата ти е добра.

Няма да се адаптирам и знаеш ли кое ми пречи? Безветрието  в моята глава. Знаеш ли там колко е тихо? И когато се появиш ти, с твоята напомпана с хелий превзетост, звуците на оня виртуоз в главата ти ми докарват мигрена. Досадна болка във всяка клетка, която излиза на повърхността през всяка пора и разстила влажни пипала по кожата ми. Тогава изпитвам наслада. Ужасната тъпа болка в черепа става по-търпима, когато прокарам острие по кожата си и бликне топла ярка кръв. Усещането е невроятно. Давам  път да излезеш на повърхността. Да се слееш с мен. И да се изпариш. Като солена пот. Да отидеш в нищото, където ти е мястото. Понеже пръст при пръстта...

Дяволско

Жужите пчелят. Почти. А защо осите просто бръмчат? Звукът е същият, а все ги обвиняваме в просто шумоправене.

 Студено. Нямам търпение да затворя очи и да избягам в тъмното на съня. А той е безмилостно мрачен. Явно иска да платя своята цена за скромното убежище, което ми дава от ослепяващата светлина на деня и неговите въпроси, които забиват бургии в изнурения ми мозък. Стига! Спуснете завесите! Нека е истински тъмно. Ще платя. В брой. Само ги спуснете.

Не мога повече да светя с чужда светлина. Искаш да знаеш къде е моята? Угасна. След една тройка дни. Не бяха дъждовни, напротив, бяха слънчеви и топли. След тях угасна. Всичко. Не остана. Нищо. И станах една малка Луна, отразяваща всеки отблясък. Чужд. По някое време обаче с писък избягаха усмивките, ужасени от сянката на собствената ми ръка, паднала върху тях при едно-единствено рязко движение. Забиването на стрела в призрачната материя на един Аз. Предсмъртен звук. Не беше вопъл. Имаше ли изобщо звук или тишината изпищя остро и се настани в ъгъла, закрила с длани лицето си...Само последен поглед от умиращи очи.

Струва ми се, че полудявам. Задушаваща миризма на блато. Гнили треви. мъртви сенки на дървета. Прозрачно червени мравки пъплят по разкаляната повърхност на мозъка.

Не се страхувай. Кой ще те осъди за нещо, извършено в пълно умопомрачение? Ще те съжалят. И няма да знаят колко ще са прави за това, да те съжалят. Сигурно ще крещиш, че няма нужда, но всъщност...друго няма да е останало. Друго, което да заслужаваш.

Дали полудявам? Не, твърде хубаво щеше да е просто да потъна в топлата прегръдка на лудостта и тя да ме предпази от всички мисли. Да ме скрие от чувството ми за вина. Вина пред себе си. За самоубийството. На Аз-а. А аз още дишам. Нещо убягва на прословутия ми остър ум.

Няма самоубийство. Няма!  Нали съм тук и чувствам кръвта нахално да издува и да пулсира в артериите ми. Топла и гадна, разнасяща кислород по всичките ми заразени с нежелание за живот клетки.

Нещастието се храни с Нищо и живее Навсякъде. Диша дори във вакуум.

И аз още дишам. Убийство ще да е било. Но кой ще съди умопомрачението. Зад него ще се скрия. Ще му платя за закрилата с кошмарните си сънища.

...

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

...

Nothing to wait for - nothing to fear

Не се страхувам от теб. Дори да заплача, то не е от страх, а от желание да те отмия от ириса си. Париш ми.

 Не ме е страх от тишината, повече ме е страх от пълненето й с ненужни звуци от думи.

Не се страхувам да съм сама, страх ме е да съм заобиколена от празни души. Те са навсякъде.

Не се плаша от тъмното, а от онова, което може да се крие в него. Което те гледа без ти да го  виждаш.

Не ме е страх да бъда това, което съм, страхувам се да не се превърна в това, което другите искат да съм.

Не очаквам да стана по-добра за тях, искам да стана по-добра заради себе си. За да ти покажа какъв трябва да бъдеш. Не за мен, за другите. Винаги, когато някой иска да те направи такъв, ти ставаш по-добър, но за тези, след него.

Когато си тръгна, няма да ми е мъчно. Ще ми е адски мъчно. Но не ме е страх от това. Страх ме е да стоя и да  очаквам. Нещото, което няма да се случи.