Wednesday

Грешките


If you never do anything, you never become anyone.

 Отдавна си го мисля. Заедно с това, че за всяко нещо си има причина и всичко, което ми се случва, се случва с цел. Дори неприятните неща. И особено те. Идват със задачата да те научат, че романтичните филми и любовните песни не са начин на живот, а възпяти мечтани мигове, които отлитат като чайки. Понякога с крясък, понякога с...онези бели неща, които остават след чайките. Знаете.

Замислих се, че онова, което оформя характера и личността далеч не са сбирките с приятели, забавленията и безразсъдните летни нощи. Не търся оправдание за съществуването на всички неприятности, които връхлитат човек от време на време. И както вече отбелязах няколко пъти - като започне да ти се случва Гадното, то не идва обвито в единичен спален чаршаф, а пристига с всичките си бивши и настоящи любовници и разскърцаните им  от безразборни изпълнения кревати и се настанява при теб за дългосрочно гостуване.
Гадното...
Разбери - никога не идва само. И никога не си тръгва навереме. Но пък върши чудесна работа. Цапа, маже, но в крайна сметка след него започва голямото пролетно почистване, след което разкриваш колко красиви неща в живота ти са били покрити с пластове прах и забрава.
Само да успееш да го изпратиш, затваряйки входната врата зад гърба му, можеш да се облегнеш на нея, да вдишаш дълбоко и да си дадеш сметка, че всичко това ти е било нужно, за да започнеш Отначало. А всяко начало е хубаво. Всяко начало е надежда. Всяко начало е нов шанс. За усмивка. За красиви мигове. За твоето пораснало Аз да се покаже зад ъгъла и да помаха  за сбогом с бялата си длан на лошите моменти.


Да направиш нещо  в живота си обикновено означава да тръгнеш след мечта, да потърсиш нови пътища, да пожелаеш нещо хубаво за себе си. Всичко това с риска да загубиш нещо, което вече имаш, да направиш грешна стъпка, да си навлечеш неприятности. Човек не може да знае предварително какво ще се случи. И често се случва, когато най-силно вярваш в светлината насреща,  тя да се окаже не просто приближаващ  влак, а летящ към теб дерайлирал влак...Иронията е в това, че никога не би повярвал, че това е възможно, ако не ти се наложи да се спасяваш скоростно в канавката. Затова е важно сам и напук да правиш неща-та, които искаш, които чувстваш, че са важни за теб. Може да пропаднеш в дълбока кална яма, но все пак ще знаеш, че си направил сам грешната стъпка, а не си стоял на пътя на тълпата, която повличайки те, те е бутнала там. Изпълзяването от калта ще е трудно, но след това ще се почувстваш невероятно.

Грешките. Те са необходимото зло, без което не можем, без което не учим, без което наистина не знам дали може да се каже, че живеем пълноценно. Не говоря за константните, револвиращи грешки (спрямо другите). Те не са от незнание и от желание за собствен път, а от страх, неискреност с другите, нежелание да се сблъскаш с истината.
Говоря за грешните стъпки по пътя към себе си. Към построяването на твоя мост над бездната на Съществуването, който да те отведе на брега на Живота. Пълнокръвен, пулсиращ, понякога пошъл, друг път чист, озъбен, усмихнат, грозен, деформиран, цветен, хлъзгав, но дишащ...

Грешките, които правиш, търсейки шорткът към щастието. Грешки, които те карат да осъзнаеш, че към истински хубавите неща няма пряк път, няма дори утъпкан път, а само дълга и бегло оформена криволичеща пътека, понякога доста трънлива.
Твоите грешки, които правиш със себе си, които  водят за ръка всички негативни последици, които те учат на живот не чрез граматически правила и модели, а чрез болка и осъзнаване на реалността и приноса ти в нея.

Тези грешки понякога водят до сътресения, от които излизаш чисто нов. С преосмислени ценности (а понякога ти дават изобщо такива), с нови истини, с ново знание за това кой си. А за последното най-често се [само]заблуждаваме.

Повечето хора са най-истински в болката. В осъзнаването за погрешен завой. В гнева към себе си. В приемането на грешката си без да търсят за нея причини в разположението на звездите, зодиакалните знаци и чакрите.

Ако днес аз греша, но не го знам...Утре-то със сигурност ще ми натрие носа с истината. И това ще е стъпка за мен. Към мен.
Така приемам грешките. След като е отминал гневът към собствения ми крак, стъпил накриво. Дано не греша.
Ако е така, все някога ще го разбера. Няма безплатен обяд. И безплатни грешки.
До тогава аз вярвам, че за да бъда някой, трябва да направя нещо. Дори да е грешка. И всъщност ще има истински смисъл, ако е грешка...

Tuesday

(My) Life Inspiration

I need it ever. I have it now.
I need to share it. The only way to enjoy it.




 

"At some point, though, a problem ought to be defined less by our ability to explain why it happens than by our willingness to demand that it happen no more."


P.S. Исках да напиша няколко думи за вдъхновението, което (понякога) ме връхлита силно и неочаквано, макар и за кратко (както повечето хубави неща и летни бури:).
Не говоря за вдъхновение да пиша или да творя каквото и да било, а за онова
в-дъх-новение,
което учестява дишането ми, което носи приятен гъдел и радостно безспокойство в стомаха, което превръща офиса в затвор и пречка за прегръдки, което ме хвърля в желание да направя нещо лудо по средата на деня...

Вдъхновението за Живот.

Monday

Три блога



Три места, където обожавам да надничам:
Там винаги има нещо, което да ти разчовърка мозъка. Там винаги има нещо цинично, но! красиво поднесено. Дори постовете за лайна и еякулат звучат...арт...b&w  :D
Обобщено - една много романтична блоголичност.

В тази страничка Хейли написва нещо кратичко, слага понякога само една снимка, но всичко говори повече от 900-те страници на "Война и мир". И всичкото идва отвътре.


Мястото, което пълни очите с цвят и прекрасности. Снимките на Гери винаги ме оставят очарована до без думи, така че рядко коментирам дори. За някои неща коментарът е твърде излишен!



Днес просто се замислих, че има блогчета, в които дори да има по един пост на месец, пак се улавям, че влизам, ей така. Защото  ми харесва.

Наскоро Лили написа своите и си помислих кои са моите любими.

Ако искат, тримата (както и всички, които желаят да се включат), може да споделят своите любими местенца :)

Ще ми е интересно да чуя и:


P.S Снимките избрах на случаен принцип от това, което чичко Гугъл показва при запитване в images за споменатите тримца.

My Nucleotide Blast


Не знам дали трябва да живея всеки ден така, все едно съм напълно непозната на всички около себе си, така, сякаш не ме интересува каква оценка ще дадат на мислите и действията ми. Тогава съм щяла да бъда себе си, четох някъде. Не знам.

Не знам дали е правилно и да се събуждам и живея всеки ден с  мисъл, за хората, които обичам и които ме нараняват (постоянно) съзнателно или без~. Не знам какво да мисля, дали трябва толкова много да мисля, понеже усещам, че скоро ще изпуши кутията, а смяната на маслото на автоматик е скъпо удоволствие.

Не знам вече нищо със сигурност. Аз ли съм крива нещо или светът върви в противоположна на моята посока. Но знам, че изхвърлих от употреба израза "сигурна съм". На път съм (все още) да метна в контейнера и "вярвам ти", което вече е страшно. И това ще е total loss, понеже дори да я изрови някой от там, тя не става за втора употреба.

Не знам как да се чувствам важна за себе си. Очевидно. Страдам от някакво заболяване, което е изкривило ДНКато ми до такава степен, че вместо да притежавам обичайния инстинкт за самосъхранение, аз се излагам на всички възможни рискове. Да ме боли. Като поставям пред себе си някакви идеали. Мъртво родени не, но задушени от Съвремието.

Не умея да се освободя от мислите за утре, но не онези, за хубавите, предстоящи неща, а от онези, безпокойните.

Мамка му, не знам какво правя, но знам, че скоро ще ми писне и ще изкривя траекторията на 180 градуса и ще преживея този момент, в който макар и за кратко - ще съм непозната за всички около себе си. След това...Ще се запозная само с онези, които наистина искам в живота си.
И това ще е моят Голям Взрив.

Saturday

Лаконично и клинично

Болнично бели плочки.
Мозайка на пода.
Скърцащи врати.
Стерилни спринцовки.
Би(о)логични отпадъци.
Чакане пред врати.
Млади хора с биопсии.
Специфичен аромат.
На болница.
Или на болка всякаква.
Животът е един.
Мога ли да (про)дам моя?...
А слънцето е пролетно.
Иронично игриво и весело.
Небето е саркастично безоблачно.
Теменужките в двора
пръскат силно упойващ аромат.
Анестезиолозите в Александровска
може да останат безработни...


Диверсификация на чувствения портфейл

Срам ме е да го призная, но за пет години изучаване на всякакви икономически шитни, не бях разбрала нещо елементарно. А виждам, че на практика го прилагат хора, които не са чели и дума по въпроса.
Диверсификация.
Както аз  прилагам този подход към "портфейла", така те го прилагат във връзките си. Ето на това се казва вродена икономическа интелигентност. Или го имаш, или го нямаш.

Tuesday

Little one...


The traces of blood
Always follow you home
Like the Mascara tears
From your getaway
You're walking with blisters
And running with shears
So unholy.
Sister of grace.


Ти, мъничка моя, реши, че си пораснала достатъчно...Реши, че можеш да поемеш с  изправени рамене към големия свят. Да чертаеш Път и да следваш Порив. Реши, че вече не съм ти нужен и тръгна. Да го покориш, да му сложиш розовите си очила и да коронясаш своите чисти идеали в него.
Красива мечта. Светла. Голяма. Но само мечта. Знам, че вече си го разбрала и си захвърлила гневно розовите очила, отвратена от истината. Очите ти все още светят, но с други искри. Не са вече звездички, а мълнии.


Гневна си. На цялата тази пошлост, която те заля, която изцапа роклята ти, на тръните, които изподраха обувките ти и опустошили тази преграда, се забиха в краката ти, в меките ти стъпалца, розови и чисти. На мръсните дъждове, които мокреха  лицето ти, на прашния вятър, който разплете косите ти...На себе си, защото разбра, че си все още твърде тъничка, за да устоиш на напора на Реалността. На човешките развалини, с които те сблъска Животът. На мен, че те пуснах...а знаех къде отиваш.
Когато наистина пораснеш, мъничка моя, ще ме разбереш. Ще знаеш защо. Този въпрос, който задаваш със стегнато от сълзите гърло...Сега бъди гневна и оцелей. Изплувай от вонящите клоаки. Падай, жули колене, но не забравяй Пътя. Не пътя назад към мен, не пътя към дома. Него винаги ще намериш, дори със замъглени от влага и прах очи. И аз винаги ще те чакам на прага.
Онзи Път търси, който да те отведе към теб самата, към това, което искаш да бъдеш. Нищо, че сега си безпътна. Нищо, че сега плачеш в ъгъла със скършени криле. Нищо. Само не губи Надежда.
Плачи. Отмий всичко от себе си. А после...Изправи се и изтупай полата си. Не оставяй старите пантофки, макар и окъсани. Те знаят пътя назад. Ако ти някога забравиш от къде си тръгнала...Сложи ги и тропни пета в пета. Не опитвай сега. Не искаш да е било напразно всичко, нали?
Твоят катарзис те чака съвсем близо. Когато се случи...ще знаеш защо. И може би ще ме разбереш. И може би, може би...ще се върнеш...

Photos: A. Kowalczyk

Monday

Нещо


Photo: A. Kowalczyk


 
Нещо отлетя.
С криле на пеперуда.
Нещо се роди.
С дъх на ранна пролет.
Нещо все още чакам.
С поглед, обърнат навътре.
Нещо все още търся.
С треперещи пръсти.

В ръцете ти.
В очите ти.
Там има ли...
  
Нещо.
В което все още вярвам.
Нищо.
От което бих се отказала.

Sunday

Дупки и белези


Тръгвайки си, съм оставила в сърцето ти дупка поне 45-ти калибър. Ти го каза. И колко да оставя, нали знаеш, че съм максималист, драмата изисква много кръв.
Тръгвайки си, мислех, че съм изцапана с твоята кръв твърде обилно. Порязах пръста си, за да дам и своя принос в тази кървава баня.
Тръгвайки си,  очевидно не бях разбрала, че съм направила разрез и в моето сърце. Разследващият каза - с назъбено острие, разкъсванията са неравномерни.
Голяма работа. Ще зарасне.
Накоро погледнах пръста си. Няма и следа от онзи грозен прорез до кост. Няма и белег дори. Какъв услужлив епидермис!
Наскоро потърсих и другата рана, търсех блед белег. А я открих все още прясна, кървяща, от къде толкова ярка и топла кръв, шуртяща като планински поток. От къде?
От непресъхващ извор...

Friday

The BBB* Rule

Breaking a heart is easier than breaking a bone. There is one simple rule:
The more years behind you back - the more time both of them take to recover.
Probably this rule gives an explanation why people used to become more careful right after they grow up enough to realize that simple truth. And this insight is not something you get as a present for your 18th bDay. You face this established fact usually after a few times in a gypsum with all your friends' signatures on it  and a few talks with the same people finishing with "Let her/him go. She/He is an absolute bitch/bastard/SOB". 

Soon[er or later]  after that you are eager to take  the bloody things off of your body/mind and look ahead.
Walk alone.
Run away.
Whatever you choose to train your healed bone. But always having in mind the above simple rule.
Keep your eyes open wide for all bumps on your way in order not to fall and break something. Another bone. Or the same. Again. The pain is acute.

It is not so easy to protect you heart. To be honest - no chance at all.
At least, after the firts time, you have the right to decide if you would ever take the risk to break that heart again. Unfortunately, you have only one piece of this commodity. The good thing is that you cannot lose it.
Even  cut in a thousand bloody pieces, it remains yours forever. With all its atributes -  pain, and [sometimes] joy. So, be careful, break whatever you decide, but don't break the rule. As a farseeing person, use the brakes to escape the breaks.

Now I expect all of you, my optimistic readers, to encourage me to be more hopeful about the happy end of the road because medicine already has solved the above problems with fractures using artificial bones and joints. And of course - heart bypass, an orthotopic or a heterotopic procedure for transplantation.
Brand new again, ugh?
 

*Breaks, Brakes and Bones

When you love


When you really love some[living]thing, you should let it go. Free.
No questions. No expectations.  No explainations.
Following this, long time ago I let my cat outside.
I loved her and I wanted her free.
She died the same day. Under a truck wheels.
I was so sad. So angry at myself that I did not protect her. But then...
How  I could be sure that it was not her freedom after all?
I still believe when I love somebody, I have to let him go. Free.
No questions. No expectations. No explainations.
Just one hope - he will be better at surviving than my cat...

Hope will set me free.



Thursday

All that I am, All that I Ever Was


It's so easy. 
So simple. 
Do you think I want too much.
Much more than you could ever give...

If I lay here
If I just lay here
Would you lie with me and just forget the world?
....
Those three words
Are said too much
They're not enough








 

Tuesday

Тренировка

Изкусително закръглените й гърди се поклащат невинно пред погледа ти. Мъгла ли падна или от топлото, замъглиха ти се очилата.
Три, четири. Брои си уж наум, но помръдва с устни. По извивката на горната й устна се разхожда капка спортна пот. Тъкмо преди да свалиш очилата и да изтриеш капките пот от собственото си чело, и тя...Не, не падна. Тя просто притегна върха на езика си и я близна. Като кутре. Кой знае защо мократа ивица на гърба й също те примамва. Да я забършеш? Още ли говорим за потта?
Сигурно затова спортът е полезен и за каляване на духа, а? Ако не си "заякнал", свършено е с теб, приятелю. И с тренировката ти.


Спри да мислиш как би изглеждало, ако светлините...ако...всичките тези огледала, изолираният под...Това си го остави за десерт, когато тя хлопне вратата на съблекалнята пред любопитния ти нос и малко по-късно излезе от там все така безсрамно еротично зачервена, но ухаеща на току-що взет хладен душ.
Накрая си излизаш някак доволно-недоволен. Беше на тренировка. Ама тренира ли?
Не. Поне напълни очите. След малко ще напълниш и шкембето и ще си го донесеш гордо още утре пак в залата. И ще обясниш на жена си, че спортът дава резултат след упорит труд и много пот на челото. А тя ще те потупа насърчително и даже ще ти купи екип и специална кърпа. Да бършеш лигите, които точиш като разгонен пес.
Я пий една бира и си пусни мача. Кой бие? По дяволите!!!

Музикално оформление: Prydz

Monday

So Close To Heaven



“I would rather have had one breath of her hair, one kiss from her mouth, one touch of her hand, than eternity without it.”



And all I can breathe is your life...

Fairytale Gone Bad


Tell them it’s me who made you sad.
Tell them the fairytale gone bad.



Светът е пълен със самотници. Вече знам защо.
Все пак се радвам, че има и хора, които са наясно с това, кое е важно.
Днес не мога да пиша. И сигурно скоро няма да мога. Или по-скоро не искам, защото ще е неприятно за четене.
Истината, гадната истина е, че най-лесно е да опустошиш всичко, което ти е давало крила през целия ти живот, да смениш посоката, да затвориш очи за миг в очакване на красотата на Новото начало и когато след миг пак ги отвориш...вече си сам. Защото повечето хора са ужасни страхливци. И превръщат любовта в цинична игра на кой е по-по-най. Аз не участвам. Не съм "по", не съм "най". Аз съм аз. И търся другия. Но той все още е в търсене на себе си. И виждам, че се е залутал сериозно и едва ли скоро ще намери път към себе си. Никакъв шанс да намери път към мен. Може би няма такъв в лабиринта.
Как да обичаш тогава? Кого? Една празна сянка, която все още се гърчи в опити се да се научи да работи с компаса на връзките.
Не ставам за учител. За нещо, което се учи със сърцето.
На някого, който се страхува.
На някого, който не знае какво иска.
На някого, който разрушава чуждите пътеки в търсенето си.
На някого, който отминава разрухата безучастно.
Защото така е най-лесно.
На някого, който бърза да се скрие в утешението на "и другите мислят като мен".
Но другите никога няма да живеят с твоята самота.
Тя обича да се спотайва зад вратите на такива като теб.
Маскирана като мечтана свобода.
И в точното време, когато вече е много късно...
Тя се показва пред теб и те разплаква с откровеността си.
Но вече сте двойка. И не гаджета, защото звучи като неангажираща връзка за секс и споделяне на пиянските вечери.
А  свещен съюз до края на дните ти.
Можете да целунете булката.

Friday

For U

Thursday

Светло ми е :)

Никой не може да вземе мислите ми. Това не знам дали е хубаво, защото понякога искам да ги дам на някого, стига да пожелае да ги носи. Тежки са. Някои от тях даже твърде.
Но вече знам - дори да изкормят вътрешностите ми и да ги окачат с щипки на простора, да ги изложат на слънце, докато изсъхнат и по тях плъзнат мухи и паразити...не могат да ми вземат чувствата, впечатленията, вълненията, усмивките, сълзите, страховете, сънищата...Това откритие ме изпълни с невероятни усещания. Бих казала - разтърсващи. Спокойствието и усмивката, с която приех едно посегателство върху емоциите ми, ме изненадаха приятно. Все си мисля, че преди време бих подскочила като ужилена от оса, бих се вбесила, кръвта би се качила и затупкала нервно в слепоочията ми. Но не. Аз..май съм пораснала. Най-сетне.
Иронията е, че онзи пост...Усмихни се!...
Както и да е. Не мога да обясня. Тресе ме твърде бурен ентусиазъм от това мое откритие.


Не знам дали сте разбрали, докато ме четете, че доста от нещата ми са адресирани към мен самата. Оставям си бележки, които да ми напомнят какво да приема, какво да загърбя, какво ме е наранило, какво ме е радвало, кое е оцветило дните ми и кое е наливало с влага нощите ми.
Това е моят блог. И ако някой посяга върху тези мои лични мисли, мен не ме дразни, не ме наранява, не ме ядосва. Те са си мои. И това не подлежи на коментар. Какво означава едно copy-paste на някакви си думи и препинателни знаци? Аз мога да нарисувам същите тези чувства със съвсем други изречения! Колкото пъти си помисля за тях, толкова пъти цветът им е различен! И толкова пъти мога да им дам нова одежда.
Свободата да надзърнеш в света ми или да не го направиш - имаш я цялата.
Има хора, които по необяснима за мен причина прелистват десетки пъти на ден тази моя тетрадка. И от време на време изливат по малко жлъч в злобен анонимен коментар. И те не ме засягат. Това са бедни хора. И пак се усмихвам, понеже адски ме изпълва това, че имам себе си и своите преживявания по този начин. Понеже виждам постоянно хора, които не могат да имат нищо свое, защото не обичат достатъчно себе си, за да повярват в красотата на собствените си мисли, в уникалността на собствените си преживявания. Хора, които не могат да изпитат онова усещане за пълнота, когато седят пред празния лист и шарят белотата му със своята  собствена цветна индивидуалност. Хората, които го познават - ще ме разберат. А достатъчно такива се навъртат наоколо (за щастие).
Това чувство на ограбеност - не ми е познато точно в тази светлина. Вземете каквото искате. Аз винаги имам още. И още.


Вземете късче от моето небе, глътка от моя въздух, цветове от палитрата ми, живец от света ми...само от  тъгата недейте.  Дайте на взетото по нещо от себе си. Иначе то ще загине далеч от източника си.
Всички трябва да се научим да сме щастливи със себе си. И да светим. Със собствена светлина.

П. С. Искаше ми се да кажа на някои блогъри, които се ядосват от кражбата на труда им...Да им кажа да помислят върху горното. Защото знам, че ще се усмихнат и ще им стане по-слънчев денят.

Tuesday

Неочаквано

Замислено вървеше устремено напред, все едно знаеше къде отива и бързаше да стигне навреме. Чак втория път чу, че викат името му. Насили се да се усмихне на приветливия колега, който му махаше от отсрещния тротоар. Изглеждаше щастлив с това ослепително сияещо момиче, чиито рамене беше обгърнал грижовно. Усмихна се вече искрено. На гърбовете им.
Спря се под светлината на уличната лампа. Неочакваните мартенски снежинки танцуваха като блестящи кабаретни момичета, осветени от прожекторите.
Избърса влагата, която неканена се появи в очите му въпреки сухия студ. Почувства се още по-сам, на ъгъла на Никъде, на пресечката с Никога. Никога не бе имал някого, при когото да бърза да се прибере. За когото да се улавя, че мисли с усмивка. Чиито рамене да намята със своето сако в хладните вечери.  Всичко бе свършвало преди да започне.
Снегът все така се сипеше тихо. В далечината се чу сирената на приближаващ влак. А някакъв странник стоеше неподвижен на ъгъла. Може би чакаше някого. Нещо. Приближи се и видя собствената си застинала фигура.
Протегна ръка да се докосне. Една снежинка се задържа върху настръхналата му кожа. Тъкмо искаше да я приближи до очите си, да я разгледа възхитено и...тя се стопи. Точно като всеки нов ден. Докато си кажеш "Ще изживея Днес по различен начин" и той вече е свършил, задушен в утробата на обичайното русло. И всеки път си изненадан.


Краят е задължителен и естествен атрибут на всяко нещо, за което можеш да се сетиш. От края на червената панделка в косите на онова момиче, до края на прочетената приказка.
Краят на хубавите неща винаги е неочакван. Защото е нежелан.
И все пак...Снежинките през март означаваха, че не винаги нещата наистина свършват, когато решим, че краят е дошъл. Понякога това е неочакваното.
Понякога в това неочакване се къпе красотата на Живота.

Усмихна се, пъхна ръце в джобовете си и продължи напред.

Monday

Смисълът?

Не съм много сигурна дали искам да пиша точно днес. Но когато словесните твари с два отвора на главата, наречени уши, както и с две полукълба на мозъка, не те чуват и не те разбират, остава опцията с бялото листче. Всичко е по две. Само  човекът може да е така  сам.
Тази сутрин разгледах една тетрадка. Беше нещо като дневник цели 6 години. Изписана с мастило. Страниците са пожълтели. Толкова далечно ми се струва. Стихове и вълнения. Рисунки.  И разбрах, че има неща, които завинаги загубваш. Безвъзвратно.
Телефонът ми е изключен. Не мога да понеса още някоя "честитка". Защото е Денят, в който се сещаме, че имаме жени, майки и приятелки. Едно време ми харесваше да се събуждам по допира на цветя по кожата си.
Има неща, които губиш безвъзвратно. Завинаги.
Поздравявам ви, ако все още може да се чувствате Жени в този прогнил свят. Свят, в който хленчът за личната свобода взима връх над всичко останало. Където егоизмът е най-силният двигател. Свят, който уж е мъжки, а в който повечето мъже не са и едва ли някога ще пораснат. Свят, в който да си жена, означава да си воин. Който умее да готви супа топчета. 
Свят, който очаква от мен да поемам всички тъпи удари в меката тъкан на сърцето си, да плача, да ругая и да обичам. Все с тия устни. Все с тия очи. Да милвам с ръце, които треперят от безсилие. Да намирам в себе си сили да прегръщам дори тези, които обичат само себе си достатъчно. Да проявявам разбиране към всички извършени глупости. Когато ме боли до смърт. Да преглъщам самотните си мигове на неразбиране... в името на какво?
Как го каза онзи герой, който така и не слезе от небето?
What's the point?
There's no point.
Добро утро.
There's no point!
Някои хора така и не намират своя втори пилот.
Това не означава, че не могат да летят сами.

Sunday

Проблясък

Полудели мисли на пълно безсилие. Тракат безпощадно с токчета по мозъчната кора. По никое време.
Кокетничат напразни усилия. Късно е.
Стига излишен карнавален грим.
Тези неща не трябва да стават така. Дори аз го знам.
Вече не мога да го опиша. Липсва живец на думите. Танцът им е сакато-тромав. Предсмъртен?
Искам да съм другаде. Да не светят лампи отсреща. Ослепяват самотата на нощта.
Искам да не се обръщам назад. Нито напред. Само да продължа да се надявам. Да се случи онова, което всички безгласно чакаме, но само някои дочакват. Не искам да чакам невъзможното. Не трябва да става така.
С насилие нищо не се случва. Нищо хубаво. Само тъжни очи рисуват с отчаяно изкривените пръсти по празнотата на съзнанието. Единствената пълнота е тази на болката дълбоко във всяка деформирана от очакване клетка.
И тишина от другата страна на линията. Виждам я.
 Среднощната музика сълзи вместо погледите. Чувам ги.
Толкова много смелост ли е нужна да признаеш пред себе си, че искаш поне за миг наистина да си толкова сам, колкото се чувстваш. Винаги ли е...
Болезнен проблясък точно преди да угаснеш.


Friday

Приказка за стълбата

Знаеш ли колко лесно е наистина вместо да изкривиш лице в обидена гримаса, да се усмихнеш?
Знаеш ли колко по-сладко е да се усмихнеш на някого, който е бил груб с теб?
Много по-приятно от това да му покажеш сложната композиция от пръсти с преобладаващ среден.

Жестоко е.
Зверски изпълващо.
Гъделичкащо радостно .
Усещането, че си повече Човек.
Удоволствието да си над дребнавостите.
Че даваш път на това, на което искаш да дадеш.
Че Ти можеш да отвориш ума си към нещо завинаги.
Че можеш да затвориш сърцето си за минусите завинаги.
Че можеш да видиш грешките си в другия край на макарона.
И да им се смееш. Усмивките са здраве. Грешките - ежедневие.
Не трябва да им позволяваш да заемат твърде много от мислите ти.
Знаеш ли как се нарича тази стълбичка, по която сега ще се кача нагоре?
Нарича се свобода. Свободата не да дадеш гръб на негативните неща и хора.
Свободата да живееш усмихнат въпреки тях. Заедно с тях. Да виждат твоето небе.
Но да са безсилни до гняв да сменят цвета му. Или да го надраскат с дъждовни облаци.
Да дишаш техния въздух. Но да си твърде силен, за да позволиш на заразата да те пропие.
Да се покачиш на върха на стълбичката, да докоснеш усещането да си недосегаем там, НАД.

Стъпалата са различни по дължина и височина. За да не ги научиш твърде бързо и да се затичаш нагоре. Защото падането е още по-скоростно.
Върви се бавно. Всяка стъпка е различна по размер. Големите крачки можеш да вземеш с подскок. Малките понякога са най-трудни. Не случайно са в началото на стълбата. Въпрос на избор е къде виждаш началото и къде края.

Jim Warren, Stairway to Heaven

Thursday

Just another day


Шумно е. Тракат клавиатури и мишки.
Дразнещо и монотонно звънят телефони.
Очите ме болят. Главата също. Ушите ми пищят.
А времето е ужасно мрачно. И щорите са сиви.
Повдига ми се от срещи. Официалности.
Презентации. Приказки на "висок стил".
Best regards. Dear All. Fuck OFF.

Мечтая за усмивката ти.
На безлюден остров.


Tuesday

The Secrets Are Out

Сигурно сте забелязали с трепет затоплянето на атмосферните условия в последните дни. Най-вече над София. Ще ви разочаровам - никаква пролет не иде. Просто прегряване от усилената ми мозъчна дейност напоследък.
Резултатите са доста скромни, но ще ги споделя.


А именно:

1. Хората си прощават в името на нещо голямо. Когато най-голямото нещо у двама души е Егото (на единия или и на двамата), прошка няма.

2. Когато мозъкът ти обработи информацията, че благодарение на Егото си си извършил най-невероятната простотия, и след като си наясно с точка 1., единственото, което можеш да направиш, за да продължиш да съществуваш е:
Започваш усилено да ходиш на фитнес. Тренираш до припадък горна част - гърди, гръб, раменете особено. Ще ти е нужно, за да можеш да понесеш на крехките си плещи вината и да си я носиш дълго. Може би на конче. Важното е, че ще те яхне и това е. Няма да те пита. Така че започвай да тренираш.

3. За последното си умотворение съм сигурна, че някой ден ще получа голямо признание. Затова от сега заявявам - моля да уважавате авторството ми. Всичко в този блог е плод на гнилия ми мозък. Освен снимките. Има 1-2 мои, но другите са от значително по-способни хора, качили труда си в нета.
Забравих за какво говорех. Аха.
Третото прозрение.
Внимание. То е:
Във връзките е като в градския транспорт - редно е да изчакаш възпитано отстрани, докато хората слязат и тогава да се качиш. Иначе няма как да има място за теб.

Това е. Съжалявам, че днес заваля, но трябваше да се излея вече.
Снимката е на Гери. Просто невероятна.Случайно попаднах на нея в Google, търсейки вече не помня какво.

Monday

Keys

What you have to learn about people is that they always think they should find the way to someone's heart. They hardly realize there is no road to the heart. Only a door that they have to  open wide and let the light pour out. No road leads to there. The only point in the Universe where Time and Place are One.

Now I hope you will understand - if sometimes you feel me as a stranger, it's not because you are on the wrong way. You're probably  with the wrong key in your hand. Not an access card. Just an old-fashioned metal key.




One key opens one heart.
Once. But. Not. For. All.

100



Don't look back. Don't you dare.
You don't need to let them see that you are still a liitle girl inside.
Don't look back. Ever.
You don't want to get lost again in a world you know pretty well.