Thursday

5


Закръглихме петилетката с In Brief.  Каква сериозна цифра.
Не че в последната година съм писала много (в сравнение с предишните няколко). Все още имам какво да кажа, има и вдъхновение, но някак се уморявам още преди да съм отворила празната страница. Както съм казвала вече няколко пъти - задушаващо е след всеки пост някой целенасочено да чете и да се  търси в него, да задава въпроси и да иска едва ли не обяснения за всяка дума.  И дори го правят хора, за които не би ми хрумнало да напиша и ред.

Ето защо няколко дни преди петата годинка на блога си направих нов, в друга платформа. Засега ще е само за мен. Недостъпен е за search-ове. И пиша ли по малко. Харесва ми. Казвам всичко, което поискам. Харесва ми тази свобода. Никаква автоцензура. Макар че подозирам, новото място ще бъде нещо като временна забежка. Където написах първата дума за нещо ново и вълнуващо, което ми се случва. Макар че още не мога да го опиша с думи. Ще му се оставя да се случи.

Привързана съм към  тази страница и към всички готини хора, които познавам чрез нея. Но се опасявам, че тук в последно време вижда бял свят само онова, което нямам против всички да знаят. А то не е много, струва ми се. Твърде много ми станаха хората, които изпитват нездраво любопитство към личния ми живот. Не казвам, че са злонамерени.

Просто имам нужда да дишам.

Cheers. Let's drink to my new inspiration.

21.06.2012



Някак знам, че ще ме видиш за последно на някое летище. Имам много да пътувам. Сбогом с потупване по задника и въздушна целувка.

Историите, в които има:
  •  чифт дънки със скъсано по коленете и чифт дънки със зелено на задника
  • дузина разхвърчани по ъглите на стаята копчета, все от различни блузи
  • извисяващ се фалцет и после звуци, заради които да се изчервяваш като срещаш съседите
  •  счупвания из цялата къща, вещи, които уж ще замените, но продължава да е хубаво да  си спомняте как точно сте счупили
  •  десетина не ме търси повече, които свършват на другия ден
  •  мразя те с гарнитура от задушаващи прегръдки
  • не повече от петдесетина дни годишно прекарани заедно, но рядко на едно и също място
  • гледай си работата от гордост и инатливо нежелание да признаеш емоционалната си зависимост
  • дълго бягане от дефиниции и търсене на убежище в ненаричането с имена
  • почти убеденост, че ти се случва нещо изключително 
  • още по-голяма убеденост, че не е двупосочно, заради което във всеки момент си готов да си тръгнеш
  • усещане за някаква предначертаност, в която оставяш трайна следа единствено с липсата си...


не завършват с горчиво, семейни албуми и двойка бастуни...





Friday

15.06.2012



Мечтая за дом, който да подреждам.

И в него - мъж. Който да ме разбърква.

Tuesday

A few steps ahead




Мисля, че успявам да се зарадвам на факта, че сега ти намери време, пари и желание да направиш сам нещата, които навремето исках да направим заедно.

Интересно е как нараненото его на човек може да бъде най-лошият му враг. И най-големият двигател.





Friday

self-destroy


Установих, че имам СПИП. Синдром на придобита имунна предостатъчност.
Когато усети първите пеперуди, организмът ми започва бясно да произвежда антитела, които ги убиват още на ниво гъсеници.
Понякога най-доброто, което можеш да направиш е просто да оцелееш. И тялото ми го знае отделно от главата. Сърцето да мре.
Изтрих си профилите. Да беше така лесно и с анфаса.
Няма нужда да се осведомяваш как съм по статусите и честотата им. Ако те интересува, вдигни проклетия си телефон и го използвай.
Още много неща ще изтрия. Само мислите не мога.
Ctrl+H. Find and replace.
За всичко си има цака. Мозъкът е лесен за хакване.
Ще отида на онази скала над морето и ще крещя. Няма да викам. Ще крещя. Докато прегракна. И после ще пуша.
Самоунищожително ми е.


Thursday

07.06.2012

Тежко се събират останки след Голямата любов. Да, тя наистина е гръмотевична буря. Която кърши всичките ти клони и после - все едно не се е случила. Привидно.
Тя винаги те изоставя сам като майка-кучка, когато няма ток, навън е студено и пияници трополят с грозни псувни по стълбите в бардашкия ви жилищен вход.

Трудно се преглъщат нощи без прегръдки, утрини в пълна тишина и дни в телефонно мълчание.
Чувстваш се като дете с двама живи родители, които за наказание, са го оставили в приют.
 Остро режат ръбовете на листове хартия, изписани някога с имената на неродени деца. Които трябваше да имат неговите големи кафяви очи и нейната усмивка с разстояние между предните зъби. Облачно е, когато се раждат спомени за неслучени мигове. Недържана бяла ръка. Неизречен въпрос.  Непосилно е посещението на място, несъбрало приятелите им на тържество за двама.

Тежко се събират останките от Голямата любов.  Тежко е и да се изхвърлят. Как да изхвърлиш част от себе си.
И когато все пак се залепиш някак, макар и накриво, тя ще се завърне да ти напомни колко си нищожен все още. Да се увери, че ти напред няма да продължиш и че дупката е достатъчно дълбока, за да не изпълзиш от нея. Тя идва садистично да настъпи с пета плахо подалите се от пропастта ти пръсти и да те върне пак там. На дъното. Да премаже жалките ти опити да си повярваш, че все още имаш смисъл.

Голямата любов. Която никога не  разбира твоята потребност от малките неща. Която ти поднася на закуска в леглото много страдание, много пропиляни надежди, много разочарование и много самобичуване. Която те прегръща снизходително само ако си изплакал литри сълзи или когато си на ръба да скочиш от покрива.
Голямата любов ти дава твърде малко споделеност и спорадични моменти на щастие, които не можеш да забравиш. Парадоксално. Допамин.

Голямата любов, ако не те прегази като стадо слонове, те оставя за дълго  полужив, получовек,  полуединак, полудив. Полусебе си.

После, ако някак се запасиш с търпение да дадеш шанс на по-малката любов, ти си оцелял корабокрушенец. По-малката, не толкова гръмка любов, е твоето парче дърво, на което да доплуваш до брега. Понякога тя е и  бутилка бърбън, с която да удавиш мъката от дните самотно плаване към пустотата на празния хоризонт.
Тази любов, която идва тихо, подплашено, несигурно и на пръсти. Но остава да лекува белезите и да възкресява желанията, когато си запокитен на необитаемия остров, в чиито скали се е разбил големият кораб-призрак. На Голямата любов. Над нейната катастрофа винаги кръжат лешояди. И чакат.

Страх ме е от тъмното, от студеното, от водата. Не умея да плувам. Не пия бърбън.
Някои просто са обречени да потънат заедно с останките на своя Титаник.
Или да разберат, че голямата любов е просто илюзия, след чието изгубване - започват да живеят истински.


Monday

И сивото е цветно, когато всичко е черно

 - хей
- ти си "хей"
- хей
- какво?
- искам да напишеш книга за мен
- ще напиша
- обещаваш ли?
- наведи се малко към мен, такаааа, гледай в обектива...
- обещаваш ли да напишеш книга за мен?
18% СИВО, З. Карабашлиев


Обещавам да те напиша във всичките си неиздадени текстове. Това е толкова повече от книга с номерирани страници, стандартен формат и мека подвързия, поставена на рафт в книжарницата.


Вървя през полусвечерения град и си мисля за хората, които не разбират как нищо в живота не е даденост. Още по-малко онези, които ги обичат.

Улиците са оживени повече от глъч, отколкото от автомобили. 
 Красиви момичета с дълги мигли и цветни рокли с голи гърбове. Момчета, които придържат жилетките им с несигурни длани. 

Ново симпатично място на Раковска. Обичайната суматоха около НАТФИЗ.
 Градът е толкова малък, когато се мъчиш да не мислиш за някого. Знаеш, че точно тогава ще изскочи от някъде и ще се чудиш как да  не прочете до дъно очите ти.
Двойка целуващи се по средата на  улицата. Тя е с оранжева коса, той със сини кецове. Става ми толкова красиво, колкото и тъжно. 

Ароматът на липи се отдръпва, прогонен от аромата на липси.

Тук ми се иска да оставя много интервали. Многоточията вече не стигат.
 
 Мъчно ми става. После мъчното ляга. На дъното на сърцето. Удобно се разполага. Но не бяга, да му се не види.

Знам, че няма да  ти покажа всичките малки местенца, които искам да споделя точно с теб. Приплаква ми се от физическата невъзможност да лежа на тревата върху теб и да повтарям очертанията на тялото ти със своето. И да  мълчим. Както само ние си можем. 

Сама  съм си избрала да не живея 82% цветно.
Защо обаче тази вечер и останалите 18% ми се струват  толкова черни...




Saturday

Little Broken Hearts



Седим на  пода у дома и пием. Аз, пред мен Делян и синьото сирене, което прави компания на червеното вино. Делян отказа да пие. И по-добре. По погрешка го нарекох Тошо. Бившият. Но той не се разсърди. Просто е най-доброто нещо в мъжки род, което имаму дома тази вечер. 
Нора озвучава тихата ни двойка и ми напомня за място, което сякаш беше много далеч във времето. Истината е, че само километрите, които го делят са много, часовете - малко.
Четем двамата обидни смс-и от някого, когото сме обичали и който ни изостави много отдавна, а сега се сърди, че зареждаме батериите и без него.
Тъжно ми е на мен. И на Делян. И на Нора очевидно.

А дъждът просто не спря завистливо да вали. Иска да отмие всичкото ми слънце, което донесох от портокаловата страна.