Monday

Учителят


Странно е, когато не си виждал някого повече от десетилетие, озоваваш се на странно място, после чуваш гласа му зад гърба си и нямаш грам съмнение, че ако се обърнеш, ще срещнеш именно неговия поглед. А после те бодва онази мисъл - и какво, ако той изобщо не ме познае?
И не извикваш името му. Търпеливо изчакваш да те подмине. И той го прави.
После се обръща и виждаш как очите му се разширяват в изненада и в тях за миг преминават толкова емоции, сенки и мисли. Но ти усещаш как всичките са светли.

Правиш крачка към него. Подаваш му ръка, а той те прегръща. И изведнъж си спомняш, по-скоро си даваш сметка, че това е първият човек, в когото си била влюбена. По онзи, детския начин. Човекът, който е държал ръката ти, докато се научиш да изписваш ченгелчето на двойката. Човекът, който пръв е чел нескопосаните ти съчинения и е поставял оценка плюс усмивка под всяко.

Гледа ме с грейнал поглед. Гърбът му отдавна вече не е гордо изправен, височината му се губи в умората на годините, но очите му са все така ясни и сини.
Пита ме дали съм завършила.
Отдавна - отговарям.
Пита какво.
Финанси - казвам. И очаквам похвали.
Това не е за теб. Ти си от друго тесто.
И се усмихва. Пуска ръката ми.
Но имаш  много време. Да започнеш да се изразяваш чрез онова, което лъхаше от теб още, когато беше на 10.




3 comments:

Наталия said...

Имам честта да познавам цели двама начални учители - Иван и Генади. Поклон, защото някои пораснали деца дори името на учителките си не си спомнят, а за тези двамата легенди се носят.

Jino Silver_flamE said...

Много радко чета нещо, което по такъв начин да резонира с неща, които съм изживявал, че да настръхна и да ми стане носталгично и топло отвътре. Мерси, Наде!

Nadinka said...

:-)