Thursday

Или ще прекарам Нова година на крайно необичайно място, или Новата година се отлага за неопределена дата в бъдещето. Още си чакам Коледното чудо.


Wednesday


Време е, каза батко, да вдигнеш тези красиви очи вече.

Сигурно е време и да издухам носа и да ги отворя тия очи, красиви или не, да се огледам и да осъзная, че никой не притежава времето: за тебе е рано, за мене е късно, времето е вътре в нас и ни съсипва ежечасно. Поне мен. Вашето си го пилейте, както намерите за добре. Пилеете себе си.

Времето е загубено, но времето извлича жизнените ми сокове и ме разплаква, после ме прави апатична и накрая ми налива някакви (не знам от къде намерени) сили  да го обяздя и управлявам. 

Както Женя хубаво ме подсети, има една притча за човека, който предлагал безценна стара монета на битака и никой не искал да му даде  и петаче за нея, просто защото никой не можел да оцени стойността й. 
Прибирам си скапаното сърце в джоба и напускам битака.

Time to quit the shit I don't need.





Monday

16 12


намери ли ме някога
или просто се пресякоха за малко
два вектора
и това беше
чиста случайност;
чети ме и ме препрочитай
разнищвай редовете: в тях
е това, което бях и което
ме е направило по-добра -
сега мога да съм много повече
ако само можеше
да го отключиш.
и понесеш.




Wednesday

11.12.13


Даваме си
- време, което не притежаваме
- обещания, които не спазваме
- Любов, която не познаваме...


Tuesday

03 12

Защо не можем просто да вървим рамо до рамо по заскрежените улици, просто да се държим за ръце, просто да се смеем без причина и хората около нас да получават диабет при вида ни на малки глупачета в любовен период. Защо  рядко се чувстваме у дома си един с друг и защо егоизмът расте  с годините, а разбирането на другия клони към нулата, или по-скоро желанието за разбиране е изчезнало.

Защо не може да е просто. Защо не се събуждаме с усмивка,  с "добро утро" или  с "радвам се, че те има". От кога светът стана толкова студен и толкова кофти, че всички се дебнем, но спасението не се вижда никъде? От кога да обичаш стана предмет на пазарлъци и сделки, от кога да искаш някого значи да очакваш от него жертвоготовност, каквато у теб няма? От кога да искаш обич означава егоизъм и неуважение към желанията на другия и от кога хората са станали толкова прогресивно развиващи се, че не им остава време за непланирани прегръдки?

Ако искаш да си щастлив, просто бъди е вече валидно само при редица математически условия. От кога - не знам, но някак неусетно светът се е променил като в утрото след първия сняг, само че не толкова позитивно чисто и бяло, а само замръзнало и хлъзгаво.

Не е честно.




Thursday

21 11

Ние моногамни ли сме, срещаме ли се с други хора и може ли от утре да продължим напред, всеки накъдето реши да се обърне? Защото дори назад става напред, ако човек така си реши.
 На ъгълчето на устните ми е сто и първият въпрос, но после там се появяват други устни и не че забравям въпросите, но ги преглъщам, защото ми се струва, че биха разрушили нещо в момента на материализирането си. Ако има какво да рушат, значи има какво да бъде загубено.
Приятно-Страшно.
 
Дали съм луда, или параноична, или твърде много мисля. Или пък много силно ме бунтуват  фалшивостите, които  ме плашат всеки ден.
Трудно е да се вярва, че има искане отвъд тялото, егото и ината. След получаването. И преди края.
Затова хората първо си играят на котка и мишка, после се мачкат, сипват  и смесват, докато не разберат, че са като олиото и водата и всеки се дръпва в своя ъгъл да намери покой за молекулите си. Молекули, които са трайно разочаровани от своята самотност,  не до там да се разпаднат, но достатъчно упорити да запомнят, за да не повторят опита в колбата на "дабъдемчастотЕдно". И остава неясно дали смесването е мисия невъзможна, защото сме генетично увредени или е синдром на придобита самодостатъчност.
 
 
 

Monday

04 11

Човек се учи цял живот. Човек учи най-добрите си уроци, когато губи, когато е бос.
Никога не иска това, което има и не умее да даде превес на днес над утре. Всеки ден очаква да му се случи нещо хубаво и все вярва, че някой следващ/а ще си струва повече.
Ще си струва точно толкова, колкото можеш да платиш. И нито грам по-малко. 
Вярно  е, че по принцип приемаме да ни обичат точно толкова, колкото мислим, че заслужаваме. И ако се съгласяваш да слезеш под чертата, това си е твое решение, за което не можеш друг да обвиниш.
Понякога трябва да загубиш някого, за да намериш в себе си дупката, от която трябва да се измъкнеш на светло. И все пак да загубиш този някого е доста по-страшно за него. Защото теб загубата те учи как се държи крехък порцелан. А на него му дава единствено шанс да продължава да търси поредното счупване.
 
 

Sunday

20 10



А лятната любов трябва да си тръгва преди следите от банските да са изчезнали напълно. 
За да си остане красива. 
И да не се превръща в тиква.

Wednesday

Октомври

 
Листата - ярко жълти и неестествено живи, се огъват  с глух пукот под леките ми стъпки с марка Converse. Вечерната улица в тихата част на града, само на пет минути от цялата лудница, смълчано крие зад оградите си живота на стотици хора. Поглеждам светещите прозорци на приятните бели къщи, подредени и окъпани след краткия следобеден ръмеж. Зад различните по цвят и тъкани пердета тракат прибори и чаши, гърмят телевизионни предавания, под абсорбаторите димят запръжки, носталгично напомнящи ми за лятото на село.
Кой знае защо в града есента заменя аромата на печени чушки с аромата на пържено от балконите.
 
Малки бели облачета се откъсват от усните ми дълго след като съм захвърлила фаса на последната си цигара.
 
Време е да си вървим. У дома.
Дали ще ме хванеш за ръка и ще ме отведеш или просто ще спреш пред моята входна врата - май няма никакво значение. Нито едно от тези две места няма да е у дома, докато не освободиш сърцето си, за да отвориш моето.
 
Кой знае защо есента заменя тихите вечерни прегръдки с твърде много и излишни думи.
И носталгията по лятото е по-силна от всякога. По него и  по всичко, което неусетно си е отишло с дългите му дни и  безсънните нощи.
 
 
 
 
 
 

El amor en los tiempos del cólera

 
След Дванайсет странстващи разказа прочетох на един дъх Сто гоини самота и  в следващите няколко дни започвах три различни книги, които ми се струваха случни и постни и ги оставях на десета страница. Упорито исках Маркес-free week. Но на третия ден не се стърпях и открехнах Любов по време на холера.
 
 
"Доктор Урбино знаеше, че тя следи и най-малкия негов шум и дори може да му е благодарна, че има кого да обвинява за такова ранно събуждане в пет сутринта. Това до такава степен беше вярно, че в редките случаи, когато той трябваше да опипва, понеже не намираше чехлите си на обичайното място, тя изведнъж се обаждаше с глас като от просъница: „Снощи ги остави в банята.“ И веднага, с разбуден от гняв глас, негодуваше:
— Най-голямото нещастие в тази къща е, че не може да се спи.
После се обръщаше в леглото, запалваше светлината без никаква пощада към себе си, доволна от първата си победа за деня. Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов. Но точно заради една от тези простички игри тридесетте години съвместен живот за малко да свършат, защото един прекрасен ден в банята нямаше сапун.
 
Започна се обичайно, както всяка сутрин. Доктор Хувенал Урбино се бе върнал в спалнята — тогава той още се къпеше без чужда помощ — и започна да се облича, без да пали светлината. Тя, както винаги в този час, се намираше в своето топло ембрионално състояние, дишаше незабележимо, със затворени очи и с ръка, вдигната на челото като в свещен танц. Полуспеше, и той го знаеше. След дълго шумолене на колосан лен в тъмнината доктор Урбино заговори на себе си:
— Вече цяла седмица се къпя без сапун — каза.
 
Тогава тя се разбуди напълно, сети се и се изпълни с ярост срещу целия свят, защото наистина бе забравила да сложи сапун в банята. Преди три дена бе забелязала, че няма, но вече беше под душа и реши да сложи след това, но забрави до другия ден. На третия ден стана същото. И всъщност не беше минала цяла седмица, както той твърдеше, за да утежни вината й, но все пак три непростими дни, и яростта, че я бяха хванали в грешка, я изкара извън кожата. Както винаги, тя се защити чрез нападение.
— Ами аз пък се къпах всичките тези дни и сапун винаги имаше — изкрещя тя, извън себе си.
 
Въпреки че той прекалено добре познаваше методите й на война, този път не можа да ги понесе. Намери някакъв служебен претекст и отиде да живее във вътрешното отделение на Болницата на милосърдието и се появяваше вкъщи само следобеда, за да се преоблече преди посещенията по домовете. Усетеше ли го да идва, тя отиваше в кухнята и се правеше, че върши нещо, докато не чуеше по улицата тропота на конете с файтона. През следващите три месеца, всеки път щом се опитваха да изяснят недоразумението, те само го изостряха още повече. Той не се съгласяваше да се върне вкъщи, докато тя не признае, че сапун в банята не е имало, а тя не се съгласяваше да го приеме, докато той не признае, че нарочно е лъгал, за да я тормози.
Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. 
[...]
 Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.
 
Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.
 
— Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун."
 
1985

Sunday

29 09


Нямам нужда да бъда някой друг, нито теб да превръщам в някой, когото не си.
Пак свърши твърде тривиално, а започна като нещо различно. По-скоро  съм само малко тъжна. Вече умея да се лекувам, особено когато вместо да ближа рани знам, че трябва да вдигна поредна наздравица за предстоящото.

Днес ми се падна с кафето, че за да получа нещо, което никога не съм имала трябва да направя нещо, което никога не съм правила. Веднага се сещам, че точно днес може би трябва да спра да правя компромиси с любовта, която нося. 
Любов не се гради, ако я няма изначало. Ако не е луда, разюздана и бясна. Ако търпи да ме няма и не ме търси в малките часове на нощта, ако не идва непоканен и измръзнал да ме сграбчи - нетърпящ възражения  - на входната врата. 
Време е да спра да си обещавам, че всичко е с времето си.
Животът е кратък, твърде кратък, за да не обичам всяка секунда и да плета пътища в очакване на теб.
Не искам да чакам повече. Започвам от днес.

 
 


 

Monday

23 09


Точно когато
си някак притеснена
започваш да мислиш
твърде много
и да преценяваш
всяка дума
и всяко движение
и да търсиш грешки и
знаци - като всяка жена -
Идва изведнъж някой
който ти казва
че си  накарала мъжа си
да свети и да грее.
И ти става
някак топло;
сякаш за пръв път виждаш
как очите му наистина
те къпят в синьо;
точно преди да започнеш
да се чудиш дали
не е твърде хубаво
за да е истина -
си удряш един шамар.
После обвиваш ръце
около кръста Му
и заспиваш,
докато Той ти чете
за капитан Михалис
и малката черкезка.
Другото няма значение.







Wednesday

18 09

 
Отказва да се предаде, бърза все напред, но забавя понякога крачка в страх да не подмине нещо ценно. После се обръща назад за равносметка, под чертата на която винаги пише "Сега" е много по-добре от "Тогава".
 
Продължава да живее, да иска и да разполага според сърцето си, да не се отказва от себе си и упорито да се държи за идеята, че няма да се откажат от нея в най-критичния момент  - когато в душата й е пуснал отровен корен плевелът на вярата в Хората.
 
Нарича се Надежда. Глупачка.  Любов. Наивница. Вяра. Изгубена кауза. Или както си изберете да я наричате.
Важното е да я малтретирате с мярка, така че да оцелява след всеки удар. И да се връща за още.
 
 

Friday

13 09

 
Тази сутрин в метрото видях млада и красива бременна жена с по една малка ръчичка във всяка ръка. След нея всички се усмихваха.
Помислих си колко сме станали жалки, страхливи и егоистични. И как силно ме възхити тази жена, която се е докоснала до съвършенството. Цели три пъти.
 
 

Monday

19 08

 
Заминах без да заспивам, за да не ми се налага да се сбогуваме дълго. Не мигнах, за да не дойде денят за тръгване, а вечерта продължи до 5, когато в сумрака на раждащото се напук "утре" подкарах колелото си към поредното приключение, в което нямаше как да дойдеш с мен.
 
После август почти неусетно се търкулна по нанадолнището, пълен с емоции и пясък. И теб те имаше тук-там. Повече глас и по-малко ръце, но те имаше повече от всеки друг. Някога.
 
Тръгнах с плахо пламъче, връщам се с факла.
И никога не съм била по-щастлива да се върна в живота си. Да изляза от вълните, за да се удавя в едно друго синьо, което е вода и лава. И трясък. И погалване.
 
Всичко може да е толкова просто, когато е истинско. Като най-откритото щастлива съм до теб, защото вече не ме е страх да се гмурна в дълбокото. Като осъзнаването, че понякога фалшивите неща ти се случват, за да можеш да разпознаеш след време онези, които си струват.

Липсвах дълго и щастливо като  презокеанско плаване.

 
 
 
 

Wednesday

24 07

.Много е късно, нали? Не усетих как времето минава.

.Да, късно е, даже вече е по-скоро рано. Спи ли  ти се?

.Не. Утре ще ми се спи. Но на кого му пука за утре.


Когато сега очите са бездънни и дланите - гладни. Kогато  мога по-скоро да усетя усмивката по устните ти, отколкото да я видя в тъмното.
На кого му пука за утре.






Tuesday

16 07

 
Няма нищо по-вкусно от закуска-изненада, приготвена от приятно непохватните в това начинание ръце на влюбен мъж.
 
Кара те да се чувстваш като слънчево парченце портокал, което щедро пуска всичките си сокове под премерения натиск на дългите му пръсти.
 
 
 

Monday

08 07


Понякога щастието може да те води за ръка през центъра на морското градче посреднощ и да ти изяде палачинката с шоколад. Или пък да предложи  татуировка на пияна глава за... левче.
 
Открадната от плажния бар чаша и танцуващи по пътя момичета. Сподавен смях в двора и изгрев, отразен в прозореца.
 
Щастието е концентрирано в малки, бързо отлитащи моменти, които никога не стигат.
Хубавото е, че ги изживяваш многократно, всеки път, когато си спомниш и се уловиш, че се усмихваш сам пред монитора.
 
:)
 
 
 
 

Tuesday

02 07

 
 
Чувствам се като възглавничка на детски пръст.
Мека, тръпнеща и нетърпелива да докосва.
 
 

Wednesday

19 06


Ето че животът бавно се върна във вените. Плашещо помитащ, но по-пълнокръвен отвсякога. Сънят не идва дълго след полунощ и адреналинът пулсира бясно, а жаждата, онази вечна жажда... тя не познава граници, но те кара да познаваш себе си.
Лятна лавина от страсти. Протести. На колела. Искри. Усмивки. 
Всичко с бясна скорост си идва на мястото, за да компенсира дългата летаргия на очакването.
 Свободата да полетиш без страх и да обичаш живота си отново. Изискват време след многото счупвания.
Но носят след себе си най-сетне случвания.
Дано.



Sunday

15 06




1.  "Обичам те". Но темата за личното му пространство е най-честата тема на разговор и то - неприятен.

2. "Обичам те". Но трудно се решава да е с теб, а после може да се сърди и да не ти говори с дни и седмици.

3. "Обичам те". Но само докато си недостижима. После някак всичко се изпарява. Въздух под налягане.

Хайде стига "но" наистина и стига всички сте ме "обичали". От такова обичане ми се иска вече...
ако може някой просто да се усмихва, когато върви срещу мен. 
Пък нека на думи ме мрази.






Tuesday

there is hope

 
Всеки път, когато се сетя, че неделните слънчеви утрини, отразени в очите му - тепърва предстоят да бъдат открити;
че същите ранни утрини с чаша голямо капучино ме чакат;
че имам да се уча и да правя толкова много неща -  най-вече да мажа боровинково сладко върху маслото, да оформям усмивки върху мъфините или да слагам цветя на масата в кухнята.
 
Всеки път като се сетя и ми става  отвътре едно такова - като след дъжд: вълнуващо-притихнало в очакване слънцето пак да изгрее.
 
Пътят към щастието се оказва щастието itself, в най-чистата му форма. Щастието може да се крие в собствената ти възглавница, пренесена в чужд апартамент. Понякога щастието  конвулсира болезнено, когато изхвърляш четка за зъби. Но трябва.
 
Понякога щастието е да умееш да носиш с усмивка мъжка риза, размер М, въпреки болката.
Друг път щастието е там и ти просто не знаеш.
 
Понякога щастие е, че изобщо ме има. Че съм тук и се боря, сама.
Заспивам на светлината на телевизора. Събуждам се, тичам след трамвая, сама съм сред смръщените хора. Сама слизам и вървя по алеята. Сама си ям мюслите и отново тръгвам нанякъде.
Вървя сама и пристигам сама, после пак сама си тръгвам. Донасям и отнасям със себе си всичката болка, която насъбирам по пътя. Понякога се учудвам, че краката още ме движат.
 
Тази сутрин си казах по пътя - само още малко, още малко и всичко ще е наред.
И бях щастлива да повярвам в това, защото всичко ще бъде наред зависи единствено от моите собствени сили и няма как да бъда излъгана.
 
Това е щастието. Да бъдеш силен, защото не си имал друг избор. И това да не е отнело крехкостта на мечтите ти.
 
 

Monday

Дъждовно






10 06

Съвсем бях забравила, че съм просто жена. До тази сутрин в 4, когато се събудих разтреперана от ужас в непознатия празен апартамент, в който всеки шум е двоен удар на сърцето и всяка сянка - враг.

Очевидно и аз се страхувам. Още не са ми порастнали топки - това си е чисто откритие.





Sunday

Living a Lie

"Дали грешиш, дали вярваш излишно на думи. Кой знае. Но вече летиш в пропастта. И е време да разбереш дали Искам-те-за-мен ще протегне ръка да те издърпа обратно."


Не, няма. Всъщност Искам-те-за-мен е лъжа. Не просто неистина
Дупка. По пътя към себе си, където няма магистрали и шофирането не е гладко. 
След всеки фалш се уча да се усмихвам все по-искрено. Защото е все по-трудно. След всяка грешка е по-лесно да се познаваш по-добре, стига да осъзнаеш какво се е случило.
Аз в лъжи не живея и твърде често очаквам другите да са по-чисти, отколкото могат.
По-добре късно, отколкото по-късно.
Не ми е тъжно този път. Искала съм искрено и съм целувала със затворени очи. Лъжата - право в устата.  
Тя няма какво да ми вземе. Защото през нея всичко минава без следа и от ръцете й всичко изтича като пясък.
Лъжата е най-самотното нещо на земята.
Лъжа, прегръщам те.
Преди да ти обърна гръб завинаги.
Лъжа, не чети по устните или в очите ми. Прочети онова с-Бог-ом, което ти праща  ръката ми - в крайно неподходящо време - в средата на най-слънчевия ден, когато вместо да я държиш с обич, ти я поемаш по задължение за пред хората, с хладна длан и без поглед дори. 
Най-искреното с-Бог-ом, на което съм способна - без думи, лъжа. Както си била най-вълнуващото здравей. Вече толкова отдавна.





Friday

08 06


Облечена в най-хубавата си вечерна рокля, седя и ям филия с лютеница.
Обичам да рискувам очевидно и никога няма да порастна също така. Никак не ми пречи.





07 06


Лесно е  да бъдеш по-добър от някого, когато наблюдаваш отстрани погрешните му стъпки. Трудно е да бъдеш достатъчно добър, когато се превърнеш в главно действащо лице и се надпреварваш единствено с вчерашното си Аз.
Тогава може да се окажеш разочароващо посредствен.
 
 

Thursday

Handle this if you can




Кецовете са ми по-скъпи на душата от Маноло Бланик, няма да съм онази, която трепка с изкуствени мигли или премята букли, нито пък ме печелят лъскави неща - не съм сврака. Не че не  харесвам някои, просто са ми твърде малко ценни. 
Да кажем, че съм прекалено алтернативна. Обичам да съм рошава, да нося  рокля с кецове - о, ужас! -  и да седя в тревата, пушейки цигара, без да се интересувам как изглеждам отстрани или дали е достатъчно женствено. 
Да речем също така, че искам пясък в косите вместо благи приказки в ухото, и че ако чакаш Принцеса тип Намусена устничка, не съм аз и връщам пратката на получателя, имате грешка в адреса.
Аз съм си аз и няма да бъда друга. Защото не искам да изгубя онова, заради което се обичам и заради което правилните хора биха ме обичали също...

Saturday

18 05



Наздраве за мъжете, за които повече няма да напиша дори един ред.




Thursday

02 05


 
Понякога чак на раздяла разбираш  с кого си бил. Онова чувство, че непознат човек те е докосвал, прегръщал и имал, което те кара да се чувстваш изгубен и сам, убива.
 
Липсата на уважение към другия е първо липса на уважение към себе си и после всичко останало.
 
Не можеш да съжаляваш за загубата, когато всъщност разбираш, че нищо не губиш, защото нищо не си имал. 
 
Самозаблудите, търсенето на оправдания пред себе си и обвиненията към другия са белег за много сериозна незрялост, която не се компенсира с шумно афиширане и егоцентрични прояви.
 
Това е. Чиста съм. И съм си тръгнала, за да не се върна.
 Защото се уморих да си тръгвам, за да остана там, където никога не съм имала място.
В сърцето на един непознат.
 
 

Sunday

14.04


синьото на небето е някак разплакано 
въпреки слънцето
и пухеното на облаците
прасковите са цъфнали в розово
и миришат на влюбено

градът е празен, пролетен и притихнал
под жълтъка на залеза -
 странна комбинация

лъвовете стоят отегчени
на моста 
посрещат, изпращат

аутопсия на тъгата:
твърде много хора, с които да споделиш
и никого, с когото да съпреживееш

говоря неразбираем език
и другите са слепи за света ми
нищо ново
под хилядолетното слънце





13.04



късаш ме на парчета
после 
ме събираш
искаш ме пак цяла 
и 
страдаш
че те обичам отчасти


Tuesday

02.04




"Ходи ли да обядваш вече? Аз се обаждам да видя как си, просто така..."
 
Без да искам подслушвам разговора в коридора.
Не, Борко, не си се обадил просто така. А защото наистина ти пука за нея. А това направо си влиза в графата с рядко срещани мъжки... качества. Мисля да направя нещо като Червена книга за милите жестове във връзката.






 

Monday

01.04



Life is like a penis; 
no matter how long it is if it makes you feel satisfied, you're one lucky bastard.



Sunday

31.03



Животът е  твърде кратък да страдаш за хора, които никога не са ти давали място в своя...



Thursday

28.03



Довършвам остатъците от храна в хладилника.
В мивката има две чаши от вино и причината за бройката е единствено фактът, че от два дни не съм мила съдове.


Wednesday

27.03



Всички искат да ме четат, без някой да се опитва да ме разбере. Светът бил кръгъл, но плосък. И толкова.
Питайте google за мен, той всичко знае.

Friday

22.03

 
Толкова съм чувствителна, че се мразя. Като ципата на жълтъка съм. Боцваш го леко с шпатулата и се разкъсва, разлива, цапа бялото. Прецаква формата на закуската. Толкова съм чувствителна, че сигурно и други хора ме мразят. Или поне не ме разбират. Което значи, че ме късат със шпатулата, докато ревна - рохка и разсипана. После аз ги намразвам.
 
Трябва някак да се науча да приемам, че хората са различни. Че мъжете са просто мъже и понякога съвсем деца. Че не умеят да се изразяват. Че не го правят нарочно. Трябва може би да стана по-дебелокожа, което не знам как да стане. С времето вместо да укрепвам, аз отслабвам и бледнея.
 
Толкова съм ранима, че ми се гади. От мене си.
Защо съм станала такава? Защо не мога да си направя стена, зад която да се скрия. Защо няма някой, който разбира. Защо не се случи някой да поиска да ме предпази вместо да уцелва сякаш нарочно всички процепи на рехавата ми броня?
 
Хората са такива. Ти си такава. Такъв е животът. Научи се да забравяш. Научи се да не чувстваш горчивото. Научи се да летиш, когато няма кой да те поведе нагоре. Научи се да караш колело, когато някой тихомълком е разхлабил спомагателните колела.  
 
Не знам как да завърша. Явно искам твърде много наистина. Толкова много, колкото  само безусловната обич може да даде. Това е унищожително откритие.
Безусловни неща няма.
 

Sunday

Pictures


Когато съм  тъжна имам навика да се връщам на местата, където съм била щастлива.
В момента това единствено място, където мога да поседна тихо и да се усмихна е миналото.


Friday

01.03


 
 
 
I found love in a hopeless place. It turned out to be my heart.

Tuesday

искам да съм слаба

Върнах се и сякаш донесох Лондон със себе си. Не друго, само дъжда.
 
Понякога Прекаленото его убива. Инатът - също.
Аз знам, че е трудно да надскочиш себе си, първо трябва да излезеш от обувките си и да решиш да скочиш изобщо. Аз скочих на Гринуич, след като единият ми крак беше безмилостно стъпил в Изтока, а другият  - плахо - в Запада.
 
Ти се бориш с мен.
 
Тъй вярно, боря се. И искам, и не искам вече да бъда зависима от някого. Защото хората често просто си отиват. Или се научават да се възползват от тази зависимост неправомерно.
Животът ми удря шамари и ме калява откакто се помня.
Може някога да спра да се инатя и да се предам да бъда слаба. Каквато всъщност не ме искаш.
Мъжете също рядко знаят какво точно наистина искат. Искаш ме силна, искаш ме над нещата, искаш ме разбираща, приемаща, опрощаваща.
И после 'Ти се бориш с мен' е някак критика.
Аз се боря с всичко. А искам да мога да бъда слаба понякога. Слаба не значи да плача или да ми носиш приборите. Слаба означава да лежа в ръцете ти, да знаеш, че те са ми всичко и да нямам нужда от друго. Да не ме е страх да знаеш колко си ми важен.
 
Слаба означава да се предам и да обичам.
 
Искам да съм слаба.
 
 

Wednesday

 
В стаята е легнала една удобна тишина, чува се само климатикът и сърцето ти. Легнала съм цялата в ямката над гърдите ти, свита на кравай пулсирам притихнала в топличкото и се размазвам.
Хубаво и клиширано е, че "заедно" е любимото ми място, но още по-хубаво е, че обичането ми се е скрило някъде около ключиците ти, по дължината на пръстите ми, които идеално лягат в твоите и по свивката на коленете ми, в която намират убежище твоите.
Уча се да прегръщам отново.

 

Friday

Cut

by Benoit Courti
Изрежи ме от сегашното ми битие и ме прилепи до гардероба в спалнята си, защото сама не мога да съм толкова смела, а искам. Страх ме е, че като режа краищата на себе си, ще отрежа нещо от сърцата на другите. А това понякога изобщо не е вярно.
 
Освен, че не умея да режа, друго още знам със сигурност. Умея да се порязвам до кокал и да го намирам чаровно-полезно за душевното си равновесие. Не я страдам съзнателно  тази фобия от острите предмети, тя винаги ме намира и се опитва да ме залепи към себе си, което е парадоксално. И смахнато. Не искам сиамстване.
 
Изрежи страховете ми, тези кисти, висящи в мислите, които дори не умея да пукна самостоятелно, защото не знам кого ще опръскам и дали отвътре ще изтече жлъч или кръв. Все тая. Болката си е пак там. Набъбнала като корема на кърлеж.
 
Изрежи ме от заблудите, че е хубаво да ми се случваш, защото знам, че не е. Изрежи от мен тази гъста наслада, която изпитвам, когато си наоколо. Или я изцеди с умелите си пръсти и си направи дайкири, опитай да го преглътнеш, трудно е.
Изрежи ме някак от живота си още сега, защото знам, че няма как да полепна по теб като никотин по мекото на пръстите. Накрая двама ще плачат.
 
Изрежи ме като нещо ненужно преди да съм се разрастнала като тумор, кой знае дали доброкачествен. Аз просто вече нямам воля да се отлепя и започвам да забравям да съм отрицание.
 
 

Diagnosis


- Имаш ли гадже?
-  Да.
- Сериозно ли е?
-  Не знам, колко да е сериозно... нямам идея.
- Ядосва ли те?
- Направо ме вбесява понякога.
- Значи е много сериозно.

#докторитевсичкознаят



Tuesday

15.01.2013


Щастлив човек съм, се оказва, и изведнъж така се чувствам.
Няма нужда нещо да премълчавам, не ме е страх да кажа всичко, да бъда недостатъчно подредена, да не съм перфектна, защото знам, че за правилните хора съм прекрасна точно такава. Важните хора са онези, които ме правят по-добра без да го изискват изрично. Онези, които го налагат, ме искат по-добра не за себе си, а за тях самите и когато ъпгрейдна достатъчно, просто си тръгвам, защото изпитвам тъгата на огънатия и нарязан върху пластмасова дъска пластилин, сплескан във формата на идеален кръг въпреки желанието си да бъде просто елипса.

Thursday

Двайсет дванайсет

 
-се оказа толкова вярно :)
Няма нужда да обобщавам годината в думи като прекрасна, интересна и динамична. Най-сетне беше просто моята година, пълна със сърдечни и самолетни полети, нови места, музика и широки усмивки.
 
Крещяхме на Rock in Rio в Лисабон, карахме колела по атлантическото крайбрежие, седяхме на ръба на Западния свят, хвърлихме монета в ди Треви, пролях сълза пред Пиета, пихме истинско лимончело, бяхме в парижкото пого на Green Day, повторихме синеморското вълшебство, после си откраднахме  малко испанско фестивално лято и за финал прелетях хиляди километри, за да  помахаме заедно за довиждане на 2012 от Острова.
 
Обръщам се назад и ми е трудно да не протегна ръка да се ощипя и пак да се уверя, че всичко е истинско и тези щастливо запечатани от блендата физиономии  са именно нашите.
 
Май за пръв път не ми трябва равносметка. Само благодарност за това, което имам и детско нетърпение да се втурна в новото.
 
И едно-единствено желание. Да стискам с обич ръката ти по още много непознати улици.