Tuesday

ho ho ho


 
Да стана на 30
 
Да пътувам повече
 
Да си сменя работата
 
Да взема книжка (може и жълта :))
 
Да направя: Нещо, което никога не съм правила
Нещо, от което ме е страх
 
Да показвам повече обичта си към близките и приятелите.
 
През
2015
 


Wednesday

Естествените неща, сред които - тъгата

 
Доста е приятно да слушаш един земен писател, който пише и за естествените неща от живота, защото той не е само цветя  и рози, всъщност след като ядете пчелен прашец и розови венчелистечета, стигате до... тоалетната чиния. Един човек, който е в любовна връзка с 80-те под навеса на Стокхолмския синдром.
Пише преди 15 години с онзи език, който едва сега някои писатели си позволяват и безстрашно носят етикета на циника. Той е циничен, но повече меланхоличен. Усмихва, разплаква. Признава си опитите да скрие твърде многото Аз зад героите си. От дистанцията на времето ставаме рязко смели.
Докато говори, Г. Г. се усмихва непринудено, говори непретенциозно, без да набляга на онзи книжовен изговор, който педантично подчертава всяко "щ" на бъдещето време. И не знам защо Йоло Денев мрънка, сврян в ъгъла, и прави дребнави забележки. После си тръгва нацупен, с което оправдава израза "сърдити малки старчета" и ме кара да се наслаждавам на подскоците му от крак на крак, вместо да му отстъпя стола си, както бих постъпила по принцип.
Г. Г. се усмихва, разговаря с читателите си, отговаря на всичките въпроси тихо и скромно. И когато отидеш да го срещнеш на живо непредубеден, прочел само Естествения роман, оставаш приятно очарован. И не само защото си чул за войната в гилдията и колко "хранилка" са му подготвили други доста успешни писатели, които уважаваш. Достойният отговор е липсата на такъв, и лека иронична усмивка. За което на ум го поздравяваш.
Подписва две книги, изслушва изповедта ми как единственият повод да проговоря на един провинил се мъж е неговата книга, после пита с какво се занимавам.  Прави ми впечатление как успява да прояви интерес към всеки поотделно, от тези  десетки хора, наредени да получат две мастилени драскулки върху юбилейното издание.
 
Прочитам после посланието. С личен отенък, стоплящо. От една дума е разбрал много.
Тези книжни хора, в които си за цял живот влюбен и за което сърцето ти няма лимити.. :)
 
 
 
 
 
 

Tuesday

 
Спомням си, че преди около три години просто го написах без да съм убедена, че е напълно вярно.
Така се случва понякога на жената, трябва да се бори за онова, което и двамата желаят, но мъжът още не го знае.
 
И какво се случва, когато тя се бори сама, докато смъртно се умори и просто си отиде? Лесно е. Винаги се намира трети за обвинение. Трудното е ти да си виновен дори наполовина.
Следва твоята убеденост, че никой не е незаменим и че всичко предстои. С лека ръка махваш и си твърде горд дори за сбогом. Губят само тези, които са ти обърнали гръб, нали така. Щастливо плаване, юнга. Малко приключения, много пътувания, мимолетни момичета тук-там, на които да разбиеш сърцата.
Но нещо не е пълно? Нещо липсва? Смътно усещаш, че обръщаш глава назад? Компасът май нещо те е излъгал. Посоката не винаги е само напред.
Обръщаш лодката към онзи бряг, от който с лекота си тръгна, но който не можа да забравиш. Малките пристанища по пътя не те накараха да се почувстваш у дома, нито можаха да те влюбят в себе си. А той си е там, брегът, раззеленял и топъл. Това бях в тази история. Единственото постоянно нещо в непостоянните ти лутания. Аз и моето твърдоглаво упорство да чакам.
И копнееш  отново да скиташ пътеките ми. Знаеш го. Този път го знаеш. Твоят път и къде искаш да спреш. Почти.
И когато знаеш най-сетне какво точно искаш. Какво от това? След като никак не разбираш колко аз съм се борила въпреки теб да остана там, където ще можеш да ме намериш обратно.
Толкова много аз въпреки толкова много ти, че няма как да започна просто да казвам ние.
 
 

Friday

 
На един 9-ти (или 10-ти етаж, не помня точно), тя стои до прозореца, на перваза е изтегнала гръб като котка. Новооткритото котешко  усещане на момичето, станало жена чрез погрешната страст.
Ти палиш цигара, тя не пуши, но прихваща неловко между пръсти твоята цигара и вдишва дима. Бельото й е искрящо бяло и толкова контрастиращо на тъмните страсти, които са ви довели в тази хотелска стая. Лицето й е кръгло и някак наивно, дори не знаеш  тази същата жена-дете ли ти показа най-древния танц.
И пак цигара до прозореца. Долу на булеварда колите са малки светещи точки. Не знаеш дали току-що сте правили просто секс, защото такъв секс просто няма или сте попаднали в някаква клопка, от която прозорецът не може да е изход. Знаете само, че половин час по-късно две таксита ще се движат към противоположните краища на града и никога повече няма да изречете на глас имената си без да се стараете да прозвучат безразлично. Ти ще я обичаш още дълго, а тя ще започне тепърва своето търсене, защото в гърдите и душата й се е отворил онзи същия прозорец, на който тя понякога все още сънува, че пуши. Твоята цигара.
 
 
 
 
 
 

Wednesday



не ли време,
крайно време даже, 
да спрем да се обичаме no matter what
и да започнем
с because of all that...?


Friday

Почти като сън ми изглежда
всички тези градове
които сме обикаляли заедно
Възможно ли е да сме оставили стъпки
по всичките тези улици
да сме жигосали следите си с всяка забравена
по малките кокетни хотели вещ
Толкова е далечно, че е трудно за вярване
Само усещането за липса е истинско
и за това, че нещо е безвъзвратно загубено
Не нещо
А ние
Никога няма да сме същите
и вече ме е страх
че дори да ги бродим отново тези улици
ще са други
ще са чужди
Краката ни няма да ги познаят.
Страх ме е, че тези спомени
са всъщност сънища
Запазвам само един самолетен билет
Така няма как да се събудя
Като те няма
ще мисля просто, че сънуваме поотделно
като в последните много на брой месеци
И няма да се разочаровам
И без това ти там вече си бил
И не с мен
Всъщност - само с мен не.
Искам живота си в раница
Един билет, единична стая и едно Аз
Което да създаде свои спомени
на мястото на тези слънчеви сънища
Да се изгуби соло по нови улици
и да си тръгне с песъчинки в джобовете
а не с чакъл, който скърца между зъбите
в опит да забравиш и да не изплачеш
сърцето си, докато изплакваш
разочарованието, заседнало упорито
като бъбречен камък в уретрата.


Wednesday

 
Онази вечер дочупих огледалото, което ти счупи преди повече от три години, а обещанието за ново така и не се изпълни. Двустранно огледало. Изхвърлих парчетата, които цели три години висяха от обратната страна на цялата, в която всеки ден се оглеждах.
Дали ще трябва да чакам още четири, за да видя в здравата половина усмивка?
 
 
 
 
 

Tuesday

Sometimes we're stupid and sometimes we just love too much

- ми хрумна тази сутрин.
Понякога сме наистина глупави и позволяваме с нас да се държат като с такива. А понякога просто обичаме твърде много и наивно се надяваме, че всичко лошо е временно, малко спънки преди неизменния хепи енд, които да придадат величие на любовта и да я отличат от битово удобната такава.
Ами, недейте. Ако някой ви вдига ръка или обижда, което е понякога дори по-болезнено - не обичайте до глупост и не го позволявайте. Никой няма право да ви унижава и да не зачита естествените ви права.
 


"Днес ООН отбелязва Международен ден за елиминиране на насилието срещу жените. Кампанията започва от 25 ноември и ще приключи на 10 декември, когато е Денят на човешките права."

Носете нещо оранжево и си носете усмивките, не синини и болка в сърцето.

И спрете да извинявате онези, които не ви уважават. Лошите думи не са от обич, ревността не е любов и шамарите не са вълнуващи.











 


 

Friday


преди спортувах за отдушник, сега спортувам за себе си и моя задник,
анатомичния, да не помислите, че за  мъж бих се трепала
чувствам се жива, чувствам се жена, и пораснала се чувствам, в хубавия смисъл
роклите надделяват в гардероба ми и запазването на мълчание, когато съм гневна     

дори когато ми се иска да се излея като потоп, да опожаря Содом и после да превърна виновниците в солени стълбове. мълча си

"я слышу, слышу"

най-забавно е, когато другите жени търсят зад всичко положително някой специален мъж

дори да го има, хайде дано, а! - и внимавайте какво си пожелавате

но, уважаеми дами, бъдете най-доброто заради себе си
стига сте се мъчили да бъдете най-доброто нещо за някого, защото така сте нечии, защото така сте "нещо".
нещо като нищо.
и какво ако сте ничии, вдън земя ли ще пропаднете или посоката на живота ви ще последва в гравитацията на задника ви - анатомичния

какво пък, някои на свободното падане му викат летене и донякъде са прави

сложете си червилото за с****и и не мислете, че са нещо повече онези мъже,
които след като са подсвирнали на задника ви, ще се обърнат да видят "става" ли и прилежащият му фейс.
cheerz.



Tuesday


Страховете не ни правят смешни. Смешни и жалки ни прави фактът, че крием невероятния си егоизъм зад проядени от молци оправдания.
Никой не се страхува да направи избор. Страх ви е от единствения избор. Всеки се страхува да не би да избере по-малко доброто, защото вечно живеем във филм със заглавие "The best is yet to come". Забравете обещанията на мобилните оператори, добрите неща може и да предстоят, може и да водиш нещо нанякъде, но истината е, че си роб на себе си, на времето, на глупавия си егоцентризъм и на заблудата, че можеш да правиш чудеса, че зад всеки ъгъл те чака по-добрата работа, по-щастливият живот, по-идеалният партньор. Fuck it. Време е да се събудите, мили мои. Да отворите очи, да шамаросате мазната си физиономия в огледалото и да имате топките да си кажете, че не знаете какво искате. И да започнете да цените това, което имате, или да се пуснете от удобната му дръжка и да скочите в нищото, където - евентуално - може би нещо по-добро ви чака.
 
 
 
 
 

Monday

 
говорим си за хората, са писането им, за това колко харесваме неудачния перчем и момчешкото изчервяване на един доста нашумял вече писател.
седим си с бутилка розе, денят е неделя, ранен следобед, зелено е, мечтая си това да не беше една от последните слънчеви недели, а да беше първата пролетна. и колкото повече говоря, толкова по-малко ми се работи това, с което се занимавам и единствено тъжната нужда да съществувам по приетия в обществото начин ме спира да си събера вещите от бюрото и да не виждам никога повече цифри. понеже в последно време любими са ми само тези, в ъглите на страниците. също така ми се рисува. искам да тичам, да карам колело и да пътувам. душата ми гладува, за да е пълен стомахът. тъжно, но май така живеем повечето. въпросът е до кога.
записвам си в списъка задачи, точно под избраните от So Independent филми:
да си купя боички за текстил
 
 
 
 
 
 

Tuesday


трябва да си жена, какви са тия гуменки
трябват ти токчета, рокли, червило!
трябва да си  мръсница нощем
а понякога и посред бял ден
да носиш черна дантела, камшик
понякога обаче трябва да си девствена
почти

когато бойлерът капе трябва да си мъж
ако си свършила с гаечния ключ
вземи да се развихриш в кухнята
подкрепяй мъжа си, бъди хрисима
обичай го no matter what
никакви груби думи и висок тон
не му удряй шамар и не го мачкай
с токчето, което не харесваш

бъди майка понякога - прощавай, разбирай
после бъди кучка
носи косата на опашка
гледай го в очите, докато те чука
после го прегръщай, когато му тече носът
бъди всичко, от което той има нужда
не искай нищо в замяна, нали така
се обичало безусловно
бъди това, бъди онова
за малко секс и много нерви
калени нерви и много мъдрост
и да не те питат къде ти е
половинката.

бъдете благословени
и си ебете майката
аз ще бъда себе си.



Monday

 
Понеже те няма (пак), а може би още дълго (пак) ще искам да ти споделям какво ме вълнува и може би още твърде много пъти ще седя в Одеон сама (пак), ще гледам  филми и няма да мога да спра да си правя записки в тъмното, за нещата, които ме впечатляват, мислейки също така, че бих искала да ти ги покажа всички тия шибани вълшебни неща. Защото и двамата знаем как никой друг  не може да ти ги покаже без отчаяно да се опитва да прилича на мене. Даже по кецовете.
И защото ще си купя билет за концерт на две чела, както си купих за много други концерти - в единствено число.
Понеже не смятам да се боря с това (пак), възнамерявамя да ти пиша шибани писма. Първите осемстотин мисля да завършват с
 
"Мразя те, смотан задник."
 
 
За справки: Първи фестивал на португалското кино в България, цял уикенд за мен и червените седалки в киното, кафе, книги, червено вино и почти никаква храна.
Жозе и Пилар.
8.6, но за мен си е направо 10/10. И започвам да чета Сарамаго, да чета не, а да поглъщам. Душата ми гладува.
 
Мразя те, смотан задник. Но знам, че би обичал до смърт всяка минута от този уикенд.
 
 
 
 
 
 
Жената е мъгла.
Вдъхнових се от Нинко,
който се е вдъхновил
от Тома.

Жената е мъгла,
в която влизаш
твърде много пъти
по каквито искаш начини
но всеки път излизаш
все по-изгубен.
Жената е
мъгла,
от която  пиеш,
не защото прилича
на мляко.
Внимание:
А защото в нея има
много водка.




Tuesday



само заради септември
не очаквайте от мене дъх на ябълки
и канела няма.
ухае само на кебапченца
и доматена салца, а виното
още е бяло.
това не е поезия, това съм аз
влюбена наесен.

Friday


да изживея цветнo малкото  дни, които остават
да взема всичко от тях
да дам всичко
да прегърна, когато ми се иска да обърна гръб
да стоя вкопана пред теб, когато искам да си отида
да те науча да забравяш, да отсяваш значимото
да ти покажа, че сега е повече от всяко тогава
да разбера миналите ти грешки
и колко много от тях съм простила
и колко малко не съм
да ти покажа заздравелите си рани
и да се надявам, че ще бъдеш мое огледало.






Thursday

That feeling



Иска ми се някой ден да срещнеш погледа ми с усмивка и да разбереш не колко много съм те обичала - защото това не винаги е най-важното - а колко много искам да се смеем понякога заедно. 
Послевкусът на някои любови е именно онова, което първо е предизвикало трепета на сетивата. Съвсем не като вино, но също като него понякога и те узряват с времето. Ако успеят да преборят горчивото без да вкиселеят. 
:)






 
Романтиката не е свещи, ягоди и рози на Свети Валентин. Романтиката е искреност, понякога до болка, казва Августин.
Ние с теб се тренираме в искреност. Казваме си неща, от които боли до припадък. Аз ги казвам  с широко отворени очи, вперени в очите на другия. Държа дланта му. Говоря. Спохожда го гняв. Първият път скача и буквално ме изоставя  на крайбрежния бар. Прибирам се сама по стръмните улици. Лягам сама и се събуждам сама. На сутринта прави закуска до стегнатите ми куфари. До вечерта е предложил да отидем в бара, който е открил, докато е бродил, за да не ме вижда. Мразил ме е. Иначе би било нездраво.
Вторият път гневът е със същата сила. Хвърля. Става и тръгва. Аз оставам на място, като ударена от гръм. Не мърдам. Пораснала съм с няколко сантиметра над "тръгвам си, майната ти, нямаш право".
И мен ме е боляло от искреност. Но повече от липсата й.
Нека продължим да бъдем романтични, а? И без това никак не обичам рози.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Wednesday

 
Седя на ръба. Объркана съм сякаш вълните долу разбиват не себе си, а главата ми в скалите. Медът в края на косите ми се пренася по пръстите. Лятото ухае на забрава и домашен течен шоколад. Малко тъга. Какво пък. Когато се сбогувах, ми отговари само едно наранено его. Бързо заменяй, че лятото чака нови прежурени от фалш страсти.
 
Седя на ръба. Мога да ти кажа всичко в лицето и го правя. Искам да е чисто. Да се знае.  Ако имаш сили да ме върнеш, имай сили да превъзмогнеш обидата. Не искам да изглеждам безсърдечна, просто вече съм възкръсвала след теб.
 
На ръба човек няма много какво да губи. Седя си там, полюшвам крака над морето. Ронят се камъчета. Лицето ми е пълна луна. Очите - огньове. Нестинарките да се махат. Ще танцувам сама. Не ме е страх от нищо.
Чувствам се като тиквата на Душко. Кръгла, сладка и жадувана. Душата ми е сипкава от захар и от сухо едновременно. Почти можеш да ме изгребеш с лъжица чак до дълбокото.
 
А с-Бог-ом е наистина прекрасно пожелание. Стига да го мислиш искрено.
 
 
 
 
 

Monday


една от онези вечери, в които искаш да мълчиш, но хората, с които ти е комфортно да го правиш, ги няма. сменяваш компаниите, чувстваш се безпричинно напрегнат навсякъде. тръгваш си, така както си  дошъл - тихо. после изяждаш 300 грама бадеми, безцелно обикаляйки нощните улици, докато поредната буря се завихря в клоните на дърветата. обикаляш и се надяваш да не срещнеш познати, защото просто не можеш да се насилиш да общуваш. обикаляш квартала нечетен брой пъти. после шумно отключваш входната врата. захвърляш кецовете някъде там и през отворения прозорец нахлуват първите листа и много прахоляк, след което идват гръмовете. напомня ми за есента, която не мога да си представя, че ще преживея още веднъж. не мога да оцелея още една есен. не става. искам да замина за мястото, където няма есени и гнило. слънчоглед ми е душата и гине. 





 
Караш ме да се усмихвам, както някога. Познавам те от тогава и не те познавам сега. Но се доверявам, докато ясно осъзнавам, че е боляло и може пак да боли - и сигурно повече. Чудя се защо го правиш, какво точно правиш и какво целиш. Но послушно мълча и не задавам въпроси. Радвам се на възторзите ти. Това, казват, било да обичаш.
Плаша се и се усмихвам едновременно. Дано не те намразя пак, както явно все още те обичам.
 
 

Tuesday

 
 
 
 
Nothing that you have not given away will be really yours. "
 
 

Най-подходящо във вторник е да си изпиеш кафето с домашна лимонада в кафенето на ъгъла, да обмениш пари, да си разпечаташ бордната карта и да я сложиш редом с паспорта в малкия куфар. След това просто да отидеш на театър, да пиеш вино и да чакаш да стане утре. Липсва ти едно "R U ready!!!", но то ще ти липсва цял живот, свиквай. Просто сложи онази тениска и всичко важно ще е с теб.





 

Thursday

 
 
на покрива седим и пием бира, после аз казвам не абракадабра, а ракия и ти приемаш да си моят другар в лудориите. две ракии по късно и големи резени домати с песто и сирене, се смеем високо, а гледката е вдъхновяваща. покривите на сградите под нас са като нарисувани от последните слънчеви лъчи, червеното блести под залеза, а малко по-късно - под вечерните светкавици. питаме се защо хората се страхуват от бурята, няма нищо по-хубаво и уютно от бурите, споделените бури, на някой покрив. пушим цигари. the cigarette duet отзвучава далечно и натискам skip. стига вече съм въртяла една и съща плейлиста.  небето се мръщи, гърми и се лее, а ние се усмихваме и се радваме на пороя. другар в приключенията, а не измислен soulmate му трябва на човек. и не просто някой, с когото да мачка чаршафите. сезам, отвори се. една малка стъпка извежда от твърде дълго продължилата меланхолия. олеква ми някак. пия си питието и се смея. котешко ми е. дишам обруления от дъжда въздух високо над прашните улици и сърчицето тупти, тупти и ме изненадва. иска му се още да вали, да вървим по мокрите павета, ще си събуя обувките. скъп им е велурът, а краката ми мечтаят безгрижност. нямам чадър, нямам яке, боса съм. пламъчето от запалката ти се намърда някъде в очите ми. пушенето ми е сладко, улиците са пусти и чисти, липите вече цъфтят и нощите са вече летни. засега толкова. и да, нарочно липсват главни букви. и не ща да се препъвам в удивителни.
 
 
 
 

Friday

 
Тази година лятото е под въпрос, натежава дъждът и хладните вечери, които за няколко дни в Истанбул бях забравила. Твърде заета бях да се наслаждавам на греховно преяждане, препиване и трепет в слънчевия сплит.
Ефирна и без чадър, безгрижна, без часовник и без 3G. Само с вълчи апетит, слънчеви очила и приятна компания.
А тук после всичко си е същото. И дъждът, и улиците. И хората. И думите. Само дето лято няма. Което може би е по-добре. Анатема на летните любови.
А после... После Милано.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 


Трябваше ми време да измия в сърцето си следите от разочарование и обида, да те оневиня и почистя, докато добиеш онзи (отново) вид, в който те обичам. Очевидно съм го нарисувала в желанието си най-сетне да се материализираш в живота ми.
Не че някой ме е молил за това, исках да спася каквото мога, след първото отричане.  Не знам какво съм си въобразявала, може би, че ще съм с нещо различна. Навремето бях за кратко номер 3 в дългия списък случайно събрани телефонни номера. Зад тях имена, женски, умалителни, сред които моето си остана чисто и просто една фамилия и нищо повече. LOL.
Там където свършва егото ти, започваш да растеш. Или да се удряш в стената на чуждото его.  Трябва най-сетне да се осъзнаеш. Тези борби със себе си нямат никаква стойност и всеки продължава напред, както може. Този град е тесен за двама души, когато единият се учи да диша отново. Останалите продължават постарому, защото вече са забравили.
 
 
 

Thursday



"Even if you should become enemies, which could happpen, you would be intense enemies. The strong attraction between you prevents you from being detached in any way about each other."



No doubts.

Wednesday

 
 
Някъде твърде близо миришеш на сладко, когато си любил. Някъде наблизо се усмихваш. Някъде там, където чувам гръмове и не искам да срещам случайности. Бягам. Тръгвам си по-рано от всякъде или закъснявам за всичко. Избягавам. Дано. Надпреварвам се с тъгата си. Но тя все някъде ме чака. Двойна. Изпитана по отделно.
Прибирам се е толкова лицемерно, когато насякъде мога да остана, за да забравя. Очаква ме толкова много. Стига да обърна поглед напред и да спра да крия целувки за теб. Да се случи чудо. Продължавам. Да се опитвам да се махна. И да остана. В следващото лято, в което нищо няма да е същото и това ме натъжава.
Добре, че вали. За да не намразя слънцето. И да не мисля как и през този май всъщност всичко си е същото,  само аз не. обичам.





Tuesday

 
Това, че пия бира с момчетата, ругая, гледам футбол и се смея на дебелашки вицове - нека не ви заблуждава. Но пък няма нужда всеки да знае, че там някъде страхливо се крие моето крехкичко и чувствително Аз, което обича да го държат за ръка, да слуша шурци в летните вечери и да се надява да бъде обичано многопластово, но преди всичко с малко повече нежност. Разбирайте - НЕ, не съм мега як пич, нищо, че така ви изглеждам. Аз съм проста патка, която реве на романтични филми и мечтае за коня, щото принцът вече е ясен. И не, не успях да пикая права без да си съсипя сандалите, още тогава, на 6, ми стана ясно, че губя играта.
 
 
 
 

Wednesday



Априлското небе не спря да плаче за прегръдки. Може би май ще го обича повече...




Monday


girls just wanna have fun -
бяло вино в ранен следобед
и голяма чаша кафе в събота сутрин
с много скъп на сърцето приятел
почти никакви равносметки
освен - ТРУДНО ми е, ама м-н-о-г-о
но вярвам, че е временно
мога всичко, знам го, мога
само искам да има с кого

29.
бледочервени лалета
"хапвай годжи бери и всичко ще е 6"
толкова много любов

благодаря Ти.
за всичко, което имам
и за всичко, което си ми взел
за да ме научиш
да бъда

уча се още и бъркам
но  ме има
понякога не ти е нужно онова
dare for more
а просто да обикваш живота.











Friday


За поредна година шибаните кестени почти са цъфнали и за пореден път аз просто ще си го напиша в блога. Защото по това време на годината като опитам да разкажа на някого за кестените, или ме гледа като полезно изкопаемо, или ме е пратил да го духам - дейба и козата селска. Тя от какво друго да се вълнува освен от кестени и върби?
 А така ми се ще на някого да кажа "Обичам когато са цъфнали тъпите кестени" и без да му обяснявам каква е разликата между белите и розовите и на коя улица точно, а просто да му покажа как слънцето се муши сънено между листата им сутрин и той да ме разбере от раз. Ама истински, а не само да ми кима съгласително, само защото се надява да ме опъне в близка перспектива.
Майната му.
Почти съм като онази, която казала на свой познат "Чувствам се ужасно дебела и самотна" и той й казал "Не е вярно, покажи ми къде точно си дебела" и тя - супер pissed off от цялата работа - му отогворила "Сега да не поискаш да ти покажа и къде точно съм самотна?!".
Така. Почти са цъфнали. Шибаните кестени.
 Отново.




Wednesday


Стига. Гледай напред, той вече го прави  ми казват общите  приятели.
Някой ден ще разбереш, че за всяко нещо си има причина и понякога причината не е там, където ти се е искало.
А Той-просто-се-появява-за-да-ти-покаже-как-всички-други-са-били-просто-те е единствената надежда наистина да погледнеш плахо напред.
С любов, усмивка и мъничко тъга  те срещам.
И спомена за една буря, след която незатворените прозорци нямаха значение, защото докато песента на дъжда бавно отшумяваше по покрива, настана време за песента на щурците. Която всеки слуша сам.

Уморих се неволно да утвърждавам това, което силно искам да опровергая.


Monday


Ще ме разпознаваш в чуждите парфюми, ще ме усещаш в топлината на чужди длани, ще търсиш искрата ми в други огньове и ще ме виждаш в ненарусивани картини, в заскрежените образи на зимните прозорци и в пясъка на лятото. Ще прелистваш пожълтели страници, по които съм оставила бегла следа.
Ще ме чакаш по срещите си с други, ще ме търсиш с поглед по старите места, ще се припознаваш в косите на другите, в роклите на непознати момичета, в песните, които не сме слушали заедно. Ще ме търсиш, когато ме няма, без да си разбрал, че си ме пуснал от високо и вместо да падна, аз съм разперила криле.
Ще ме търсиш, докато разбереш, че всъщност си търсил да видиш себе си в две влюбени очи.



Понякога ни се иска светът да свършваше с краха на любовта. Мъчното е, че животът, грамаден и непобедим, продължава въпреки нашите малки любовни смъртности.


 
Не искам да съдя за деня по сутринта, нито за седмицата по понеделник, нито вече за хората по първите си впечатления.
Да кажем, че утрото беше ужасно, не съм мигнала, забравила съм си бойлера изключен, къпах се с ледена вода, спряли са ми телефона, сбъркали са ми превода на заплатата и за капак съм си изгубила някъде служебната карта и животът изглежда черен, класически черен.
Сигурно защото вчера около сто пъти зададох въпроса "Защо трябва се работи всяка седмица и защо не може седмицата да има само съботи и недели", но не - не искам да съдя за седмицата по понеделник-а. Иначе уикендът беше чудесен.
За хората и животните, и първите впечатления съвсем нямам желание да съдя по грешните си впечатления. Нито искам да ги съдя. Но съм крайно разочарована. От себе си също и от наивността си, която граничи с великата глупост вселенска.
Не може ли хората просто да бъдат искрени? Да бъдат най-доброто, което могат, когато обичат или да си  тръгват завинаги, когато не обичат? Защо си говорят лоши думи и се превръщат в чудовища един за друг, в черни дупки, които взаимно си изсмукват и радостта, и енергиите, и се плашат един друг и се разиграват, и страдат. Кой знае защо се случва така, че всичко уж е просто, но не съвсем. Всичко уж е очевидно, но накарая разбираш, че си бил сляп. Уж си тръгваш, но те боли душичката и не искаш да повярваш, че всичко е било напразно. И когато най-сетне намериш нещо, което те усмихва, срещаш вместо подкрепа - дюдюкания. Разбираш кои са приятелите не когато започнеш да казваш не, а когато те направи щастлив нещо, което те не разбират и не могат да приемат.
И още много други неща разбираш, но продължаваш да не можеш да разбереш отговорите за най-важните.
Класическо черно.
Жал(но) ми е.
 
 
 

Saturday


Толкова си добър, когато влизаш в ролята на любящ мъж, че  разочарованието после е с ударна сила, запращаща ме вдън земя.
Когато казваш тежки думи, имай предвид, че те се утаяват на дъното на сърцето като онези прашинки кафе, които цедката е пропуснала. Падат на дъното някъде, може никога да не разклатиш чашата така че да  усетиш утайката, но изпиеш ли кафето докрай - тя е там и  те чака. И не винаги е сладка. Някои си пият кафето горчиво. Но всички някога стигат до дъното. 

Трябва ми време. Не за да те забравя. А за да разбера, че никога не съм те познавала.





 
 

Wednesday

Ти гониш


„Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.“

Благовещение: Какъв по-подходящ момент да започна най-сетне "Лавина" на Блага Димитрова...

Monday

 
 
 
 

Saturday


Каквото и да се случи, не забравяй да го приемаш с усмивка. Истината е някъде там. За всеки.









I was the one when you needed love.


Wednesday


 
Ако смятате, че "умирате" всеки път, когато някой significant си тръгва от живота ви, значи сте доказали безсмъртието.
Too much drama will not kill you but also will not make you stronger.
 
 
 

Monday

 
Беше тук, не, не все едно никога не си е тръгвал. Даже напротив - беше тук точно както след като  веднъж си е отивал завинаги, и това завинаги-далеч-от-теб се е оказало по-нетрайно от липсваш-ми-завинаги
И този път изпусна всички самолети, за да остане.
 
 
 
 
Тези сънища трябва да значат нещо. Просто трябва.
 
 
 
 
 

Thursday



бели за мен портокал с неловки движения;

бърше косата ми с хавлията си;

понякога отваря очи преди мен и

ме събужда по онзи начин;

прави се, че не чува, когато грача под душа;

знае, че не обичам розово;

очите му блестят за мен;

нежен е в сюблимни моменти;

и след тях;

обвързва се само, когато чувства
(че не може да е друго);

думите му имат тежест;

знае, че аз съм неговият Избор

и държи аз да чувствам главната буква;


не съществува.









Wednesday

 
Искам да имаме наши книги, да  нося тениските му и да пие от чашата ми, да не мога да различа коя е моята възглавница, защото сме се смесили, разбъркали и даже почти разменили, и да заспиваме голи, топли и беззащитни.
Искам да се събуждам с отвити  крака и с лице заровено в ямичката между ключиците му и ръцете му - някъде или пък навсякъде  по тялото ми. Защото когато израстваме, ставаме егоисти и прегръщаме само съзнателно будни, докато заспалите ни сърца туптят по отделно в двата края на спалнята в някакви конкретни дни от седмицата, сякаш по график за обичане, когато сме си взели четките за зъби, чисто бельо и желанието да изпием едно кафе заедно в ранната утрин.
Защото всичко е толкова условно и е толкова удобно да обичаш по календар,  по навик или кучешката, културно казано - по нагон. Толкова е удобно, че чак ми се гади. И искам да обичам неудобно, непланирано, неразумно, независимо и... всичко друго да е без не отпред, моля: да започнем със - например -  споделено.
Иначе съм добре a.k.a. не спирам да мечтая.


Thursday

 
Не мога, хич не мога. Не те разбирам.
Виждам я всяка сутрин. Жената, която те обича. Сънена още, с онзи жив, но малко мътен блясък, който сънят оставя в очите, с бухнали уханни коси, с малко розовоподпухнало на върха на бузите и ръце, които по детски бързат да прегърнат.
Всеки ден я виждам и не разбирам как ти можеш да преживееш дори и ден , започнал без тези малки неща, които просто ме влюбват в живота. И в нея.
 
 

Sin palabras

 
 

Tuesday

 
Когато лъжеш всъщност се лъжеш, глаголът си е чисто възвратен, само крайният резултат е безвъзвратен. Когато говориш лъжи на някой, който твърде малко го заслужава, вали проливно, тихо, без светкавици и няма гръмове. Нищо не идва да заглуши казаното.
Мокро куче под стрехите, пресича на светофара, с полюшваща се походка. Липсва му само цигара, за да прилича на мъж от онези, които са казвали толкова неистини, че нямат кого, къде и защо. И заради това някак го съжаляваш.
Прощавайте  на другите, за да излекувате себе си. И най-вече знайте, че няма какво да прощавате на другите всъщност. Стореното зло е като лъжата. Възвратен глагол с безвъзвратен финал.
 
 
 
 

Thursday


Откраднато от Аделина



Автор Аксиния Михайлова

Monday



Ще оцелея.



Friday


[...] сега желаех само едно, в тая стая с мириса на парфюма и на дрехите на Хелен, и леглото, и здрача, да я притежавам с всичко, което имах, и с всичко, на което бях способен; и единственото, което мъчително изпитвах и което пронизваше равната, тъпа болка от загубата, бе невъзможността да я притежавам повече и по-дълбоко, отколкото природата ни бе дала.  
Бих искал да се разгърна над нея като плащ, бих желал да имам безброй ръце и уста, да бъда нейна съвършена отливка, за да я чувствувам навсякъде, без никаква пролука, кожа до кожа, и въпреки това все още с исконната болка, че може да бъде само кожа до кожа, а не кръв в кръв, не сливане, а допир.


Нощ в Лисабон, Ремарк



Thursday

 
Ако не си успял да ме изплетеш с любовни пръсти -
не се мъчи да ме разнищваш в текстовете ми.
Няма да ти се получи.
 
 
 
 

Friday

 
Изведнъж всичко ми се стори толкова просто, че се усмихнах сама в празната стая.
Разбрах, че ако не ми харесва работата, мога винаги да си тръгна или  да сменя посоката. Ако ме ядосват колегите, винаги мога да отвърна с усмивка и това ще е по-ползотворно от раздразнението, макар и справедливо. Трябва да преброя до 25 преди да взема решение и задължително да ползвам метода на "новите обувки".
Струва ми се, че ако се гневя на някого, то е защото го обичам и знам, че може да бъде по-стойностен, отколкото показва. Мога да приемам и разбирам, но искам да раста, и не  сама, не в болка, колкото и да звучи възвишено. Искам да раста от любов.
Искам да мога да поглеждам към теб с гордост вместо да извинявам глупавото ти поведение с "мъже - всичките правят така". Искам да личи ясно, че си толкова различен, колкото аз (искам да) те виждам.
Само обичта ни прави по-добри. Не само тази, която изпитваме, а с особена сила ни променя  тази, която ни дават, когато най-малко заслужаваме. Не мога да спра да мисля за Оруел и това, че когато обичаш някого, ти просто го обичаш и дори да нямаш какво друго да дадеш, продължаваш да му даваш обич. Под формата на скрито  парченце шоколад или прошка. Пълна съм с клишета.
Но е просто.
Надявам се.


 

Tuesday

 
Мъжете понякога имат нужда от онези глуповати жени, пред които да се чувстват по-велики. Или пък от откровено грозноватите жени с предизвикателен вид, които да ги карат да се чувстват като петли в кокошкарник. Или пък от онези момиченца на 20, които още живеят в заблуда, че 1-2 шамара и пренебрежителното отношение към жената са признак за мъжество и са нормален атрибут на любовта на мъжкаря.
Въпросът е дали нормалната жена има нужда от точно тези мъже. Или просто трябва да се научи да сее плявата с отворени очи въпреки прахоляка, за да останат семената.
 
 
 
 
 

Monday

 
Понякога си мисля, че ми се иска да можех да го срещна повторно за пръв път. Но после тази мисъл за празното поле ме натъжава. Защото всъщност не искам да променя нищо, освен края. Онази точка, която не успя да стане удивителна.
 
 

Friday

 
Искаш да знаеш какво става в главата ми? Бавно преодоляване на онова, което свива сърцето.
И също така набиване на мисъл да спре да бърка обгръщането с желание за закрила и близост със стягането в прегръдката на притежанието.
 
Но няма проблем,  след като не можа да ме напишеш - какво друго остава освен да ме прочиташ.
Ако всеки, който се научи да чете, започваше да пише, светът щеше да е пълен с посредствени драскачи. И не говоря за литература.
 
 
 
 
 
 

Wednesday

08 01


Бавно изпадаш ред по ред, все по-надолу от страницата, постепенно изчезваш. Така си избрал. Гледаш отвисоко на нещата, но всъщност не си над тях. Не можеш да полетиш, ако крилата ти са сковани от несигурност. Не можеш да скочиш. 
Страх те е, а страхът унищожава, погледни как след страха остава едно голо нищо, но когато му се отдадеш след него остава по пътя и едно голо омерзено Ти, което трепери в очакване. Не казвам тръпне. Ти не  тръпнеш, не се вълнуваш, не обичаш. Ти просто се пазиш да не загубиш, да не останеш огорчен, да не бъдеш излъган. 
Вдигай стените пред себе си, изгаряй мостовете назад. Напълни рова с гладни крокодили. 
И чакай да мина, да прелетя света и да намеря начин да те обичам. 
Аз мога. Летя, защото скачам, по водя вървя, когато вярвам и обичам, когато ме обичат.

do ut des



Monday

Some things (will) never change...


Преди време си мислех, че знам какво е любов.
  Любов беше да не заспивам от вълнение, да стоя до телефона (да, тогава телефонът не стоеше в джоба ми, а аз го „пазех”, ако не исках да пропусна точно онова обаждане), да напиша писмо на лист хартия, да си представям какво би било, ако ме целуне...
  После любовта беше лудост. Любов беше да изгоря всички мостове зад себе си и да кроя планове за бъдещето с него. Любов беше да се прибирам и да приготвям вечеря. Любов беше и когато променях възгледите си, за да му пасвам по-добре. Любов беше отдаването, разбирането, всяко прощаване. И пак любов беше, когато просто реших, че отсреща няма никой може би моя вина. От любов си отидох. И се връщах. Забравях. Простих. Имам го до себе си още. Но по-скоро вече от тиха обич прегръщам...
  Сега знам, че не знам какво е любов.
  Защото вярвам, че Любовта е завинаги. Или поне за малко по-дълго. Струва ми се, че съм я срещала и сме се разминали, защото не сме се познали зад ъгъла.
  Днес не търся любов. Не я търся във факта, че той от 8000 км разстояние значе,  че съм болна без да казвам. (Той го кръсти интуиция).Нито във факта, че понякога не говорим с дни и всеки има свой живот, да не кажа своя вселена и все пак нещо ни свързва повече, отколкото всичко останало ни разделя. (За това май още нямаме име).  Болното ми гърло и високата температура сигурно биха казали, че любовта е в топлата супа. Или в ръката, която ме завива грижовно в одеялото. Но това е просто грижа.
  Любов е да си безразсъден. Любов е да копнееш за възможно най-трудното. Не ми е любовно да обичам удобното.  Любов е да преодоляваш всички спънки, защото знаеш, че тя е там и пулсира. Не е любов да се бориш с обекта й за правото й да кърви и диша. Любов е да се усмихваш при мисълта, че ще го усмихнеш, нищо, че ти няма да видиш точно тази усмивка.
  Смътно усещам, че съм от онези хора, които няма да имат любов в стандартната й форма, лежерно настанена в просторен общ апартамент под съпровода на тупуркащи крачета. Поне не преди преодоляването на много разстояния. Вътре в душата си. Не и преди да съм сигурна, че е достатъчно лудо, безмозъчно, ненормално и против всякаква логика. И за двамата. Тогава ще бъде любов.
  Или e Тя и това е ясно, или гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет. Защото няма как да съм чакалня.
  Ще бъда залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва.
  Стига вълноломи.
  И не става дума за прегръщане.
  Този път ще трябва да е 
нищо. Или пък завинаги.
  Трябва да е просто. Като дишане
.
  Мисля, по това ще я позная...


Написано за LaMartinia. Снимката е от любимата ми Варна през септември.
Feb 2012