Wednesday

Le Cercle


„Когато в душата ми цари дълъг влажен ноември, когато мисля прекалено много и разбирам прекалено малко, знам, че е крайно време да се върна към онова момче с гуменките, високите температури, безброй веселби и ужасни кошмари.”

Р. Бредбъри, Предговор към „100 разказа”

Отново се потопих, за пореден път, във вълшебния свят на Бредбъри и въпреки, че вече знам как свършва лятото, знам от кой ред ще изскочи динозавър, от някоя страница ще се озъби вампир и че насред аромата на глухарчета, Париж ще остане завинаги в сърцето на всеки, който е бил поне веднъж там, той пак ме изнанадва. С романтичния дъх на дванадесетгодишен хлапак, захласнат по новите си гуменки, със замечатния поглед на деветдесетгодишната баба, приглаждаща с тиха усмивка спомените от детството си, с плашещата ярост на фермера, размахал безмилостно косата си над света, с гробовната бледост на Пътешественичката...Цял един нов свят. И родена от необятна фантазия реалност, която ме кара да мечтая. Отново.

Магия.

Невероятно пътуване.

Трудно за описване преживяване.

Неизчерпаем източник на вдъхновение за живот.

И една вяра, че целият този магичен свят не е само разказ.

Възхищение пред таланта да отвориш очите, сърцето и живота си.

За красивото. За онова, в което е трудно да повярваш, защото често изглежда нереално.

За смисъла на дните, за поетите предизвикателства, за полетите, озеленените колене и аромата на зрели ябълки.
За целия чуден свят, за който всички мечтаем, но само някои са разкрили истински.
С благодарност към малкото, които освен че са го открили, са намерили начин да направят нас, останалите, част от магичното пътуване.
Само аз някак стоя отстрани на увеселителното влакче и гледам с ужас как всеки момент някой болт може да се откачи и щастливите вагони да дерайлират.

Очаквах много от това лято, а то беше някак подсмърчщо, унило, пълно с несигурни мисли, тежки думи, погинали надежди и изпратени с последния влак чувства. Сега ми е есенно-минорно. След като есента живееше тук, вътре, през всичките нахално светли летни дни.

Още е септември. Само че друга година. И пак минават последните месеци в мисли – нека да свърши тази година, всичко ще се нареди и всичко ще бъде по-хубаво през новата. И кого заблуждавам? Защо е този кръг, от който няма излизане? Чувствам се като хамстер в клетка, чието единствено забавление е да се върти в малкото си ‘виенско’ колело с надеждата да стигне до някъде. А така искам да се превърна в част от по-хубавия свят, да се радвам на малките неща и да залича всички малки язви, които прояждат мислите ми всеки ден.


Пак е септември. Но вече не онзи септември, пълен с очаквания, усмихнат от срещата със старите приятели в училищния двор.
 Всеки следващ септември ме доближава до този септември, когото с нетърпение чакам да свърши, за да си отдъхна, а после да казвам същото за ноември и декември...В очакване на нещо по-добро. И за да съм по-точна – в напразно очакване на нещо по-добро.

И как да скоча пак в старите гуменки, след като дори не помня на кой прашен таван ги захвърли в изблик на завист към безгрижието им Реалността?

Глупавите празници тепърва предстоят, наближават бясно, още от сега усещам как ще ме ударят с пълна сила така, че до февруари няма да мога да оправя очите и ушите си от излишен блясък и шум.

Психологическата граница е някъде там, малко след Коледа, точно преди Нова Година. Границата, която прекрачваш, за да се озовеш в същия омагьосан кръг, но в друг негов сегмент.

Tuesday

Слънчогледите наведоха глави...


Неудовлетворението е страшна сила. Страшна в смисъл на плащеша. И почти неуправляема.
Първоначално може да те подтикне да се напънеш със сетни сили, за да постигнеш някоя цел. При последвал неуспех, неудовлетворението расте.
И расте. И расте. И те обгръща като каучук, стяга те, не ти дава да дишаш, убива с натиска си мотивацията ти за всичко останало. Като се натрупа  прекомерно, измеренията му губят очертания. Приемат формата на всяка част от желанията ти, любимите ти занимания, хората около теб, комуникацията.
Нямаш желание за нищо. След време не се и опитваш да потърсиш, защото знаеш, че всеки нов опит ражда нова надежда, че този път ще е различно. И всеки път тази нова надежда умира, приклещена в щипците на неудовлетворението.  И ако умре бързо и безболезнено, даже ти олеква. Но понякога тя диша до последно, стиска ръката ти и те окуражава. Докато издъхне, смазана от поредното разочарование.
Когато заплачеш толкова много пъти над смазаното й лице, че вече не помниш как изглежда то, ако не го гледаш през сълзи, идва Апатията. Вече изобщо не те интересува какво става с теб, около теб и в теб. Ти си неудовлетворен и си отегчен от неоспоримостта на този факт.

После те застига раздразнението, че така се е случило. Отново. Ядът, че си изгубил себе си. Че не чувстваш нищо друго освен НЕудовлетворение, че то те прояжда, размива, смъква те в помийната яма и секунди те делят от това да не оставиш дори следа след себе си. Ако не броим хлъзгавата мътна струя, стичаща се по ръба на канавката.
Плъхове. Крясъци. Кал. Потъваш. Неудовлетворението е дълбоко, бездънно, лепкаво, черно. Безмилостно.
Другите не разбират. Не се надявай напразно. А най-гадното е, че онзи, който е причина за твоето потъване - той най-малко разбира какво ти е причинил.
Да затъвам ли по-дълбоко в размисли дали Другият може да те накара да се чувстваш напълно безсмислен, или става така, защото ти сам му позволяваш? Да стане ли по-мрачно, ако най-важният за теб човек понякога те кара да се чувстваш така празен, че в даден момент вече не можеш да задържиш поглед върху него без да мислиш за хилядите разочарования, които ти е донесъл? Които са подредили гостната и са посрещнали любезно неудовлетворението за целия период на дългото му гостуване в душата ти.


Равносметката очиства. Искам да си щастлива, за да спреш да пишеш. Нищо ново. Търсиш ли се в сълзите на другите? А те често те намират в своите. Искаш ли наистина да си там или си толкова бездомен, че дори не знаеш къде се намираш и каква е тази влага, която къпе ресниците?
По-леко ли ми става, ако напиша болката си така завоалирано, че никой да не я разбере истински? Абстрактността на думите ми върху този лист може ли да прикрие факта, че причините за моето неудовлетворение са далеч не толкова абстрактни и дори са смазващо прости. Ако имаше само кой да ги разбере.


Monday

[Piano] Four Hands




Половин чаша с кафе

разлива слънчеви кръгове

Цигарата, наполовина мъртва

С последен дъх

Рисува спирали

И търси път навън.

Вдъхновени

От дуетната им песен

Преплитат се пръсти

Над клавиатурата

И търсят ноти за финала.

...

Нощта беше мокра

И някак самотно-зъзнеща

Очите й притихнали

Извиха бялото си

Към деня за поздрав.

Утрото не беше

По-мъдро от обикновено -

Все още не знам

Накъде да вървя

За да пристигна навреме.

Вятърът

На промяната

Ме награди щедро

С повей очакване

да се яви Mузата.

...

Вървят преплетени

Пръстите ни

И без да  мислят

Дали се спъват един друг

Или пък се подкрепят

Избраха свободата

Която дебне отвсякъде

И тръгнаха нанякъде

Забравили за

Финалния недописан акорд.

[Минорен]

 

Friday

Праз[нич]но



Love always ends for a reason and leaves with a lesson.


Неотворена бутилка вино с етикет "Ненавършена годишнина", реколта 2009. До нея комплект незапалени ароматни свещи. Стоят унило и се гледат. Поглеждат и към самотната фигура на стола и въздишат тихо. Не могат да помогнат с нищо, освен да стоят тихичко в тъмнината, а на сутринта шумно и с трясък да скочат в контейнера.

Левски би, ЦСКА падна, Ливърпул размаза. Поне последното трябва да е достатъчно, за да почувстваш истинското, пълно щастие, нали.

От любов хората не умират, но любовта умира от ръцете на хората.
Понякога сам си повече щастлив и по-малко самотен...



Thursday

F-H-L

Погали с възхищение красивата илюстрация. Колко се радваше, когато някога далеч, далеч преди много години получаваше подобен подарък...Случваше се рядко, но пък това правеше предмета безценен. Сега тя беше нетърпелива да види щастливите звездички в две двойки очи.

На ръба на леглото краката й опираха студения под. Зави се и опита да се затопли и макар че клепачите й тежаха от умора и изнуреното й съзнание пращеше от безпокойство, сънят не идваше. Ледени мравки пъплеха по цялото й тяло. Долу се хлопна входната врата. Прозвуча тъжно и хрипливо както при сбогуване - без да се обръщаш да затвориш, а трясваш със замах и заминаваш с бързи стъпки.

Часовникът ритмично отмеряше всяка секунда. С всяко щракване на стрелката, в душата й нещо натежаваше и натежаваше и заплашваше крехката лавица със старателно подредени кутийки Вяра, Надежда и Любов да се срути под засилващия се напор.


Очите й пареха. В гърлото нещо беше заседнало тежко като стар асансьор. Не знаеше защо. Чувстваше се като първия или последния човек на Земята – сама. Есента отвън нахлуваше през незатворения прозорец и освен някое безцелно лутащо се посърнало листо, внасяше със себе си онова чувство на унилост и безнадеждност, което можеш да усетиш само в късноесенна самотна нощ. Уличната лампа светеше през спуснатите щори. В главата й прозвуча отдавна забравена песен, чута от уличен музикант в една такава нощ, когато две сенки вървяха прегърнати в студа, но той нямаше никакво значение за тях.

Стана и вдигна щорите. Всичките. Мина бавно и дръпна всички въженца едно по едно.

Върна се в леглото. Сега то я посрещна някак по-топло. Най-сетне заспа в меката прегръдка на одеялото.

Отвори очи. Беше й студено на пръстите. Навсякъде беше бяло и заскрежено. Майка й я носеше на ръце по пътя към детската занималня. Пред все още сънения й поглед блестяха меки кафяви къдрици. Винаги предизвикваха възторг в детската й душа. Усети маминия дъх до бузите си. После я огря усмивката по красивото бяло мамино лице, щипнато от студа. Мама видя почервенелите пръстчета и ги мушна на топло под хубавата голяма яка на палтото си. Продължи да бърза по заледения тротоар, носейки безценния си товар.

Най-светлия й детски спомен.

Утрото я посрещна в стаята, широко огряна от слънчеви лъчи.

На устните й се роди усмивка.

Етажерката с онези скъпи кутийки стоеше здраво закована на стената.



Saturday

Миниатюри

Преполовена бутилка.
И разчленените ни чувства на масата за аутопсии.
Пръски съжаление и безнадеждност са полепнали по инструментите.
Стискам с побеляла ръка ръба на масата.

Защо плачеш, иска ми се да беше попитал.
Защото тук не ляга нищо живо, за да ти отговоря.
..........

And now what?
Now we wait.
For dead to rise.
..........

Днес излязох да дишам.
После подредих дома си, почистих.
Купих си ярко червило.
Осъзнах, че не съм достатъчно отчаяна, за да посегна на косата си.

Friday

Happiness is...dry blackpowder


Дъждът, който се изваля над покривите, тук, вътре, вече спря точно така, както спря навън посреднощ.
Изведнъж.
Или беше след дълго ръмене на ситни капки, падащи остро, полепващи, изстудяващи, неизбежни.
Настъпи тихо, хладно време. В душата. Сухо е. Барут. Ще посмееш ли да раздвижиш въздуха, зареден с електричество. Нужно е съвсем мъничко пламъче за голямото избухване.
Сега е тихо. И сухо. Неестествено.
Стъпките ми на излизане кънтят в празнотата. Блъскат се в стената от неразбиране и се удрят назад в лепкавите солени парчета печал, насъбрани по малко, постепенно, тихомълком, струпали се неусетно, залепнали, пропили се едно в друго, залепнали здраво за грапавата повърност на емоционалния склад, залостен, с вратата, затръшната така силно, че табелката „Ненужни отпадъци” се е изкривила и светлината пада само върху първата дума.
Пръстите преминават с някакво опиянение по думата „отпадъци”. От онези, които все поместваме от тук-оттам, но не изхвърляме окончателно.
Трупаме търпеливо, грижим се покривът над тях да не протече, да не проникват влага и дъждове. Всичко да е сухо, защитено, сигурно. Така че когато запалим клечката кибрит барутът да избухне безпогрешно. Да превърне всичко събрано във фини частици несъществуване, в малки мъртви прашинки, част от които да съберем в същите тези длани, с които интимно сме събирали отпадъците си години наред, за да ги пръснем над бездната и...да литнем след тях.

Thursday

Skyscraper



От днес аз ще бъда себе си пак. От днес ще намирам смисъла другаде.
От днес може би няма да търся повече. От днес ще започна да питам течението накъде иска да ме води.
От днес ще запълвам ума и сърцето си с каквото аз избера.
От днес ще съм лоша, когато трябва. От днес ще съм добра с хората, които го заслужат.
От днес отказвам да тъпча меката пръст върху погребани желания. От днес ще бъда свободна да се смея.
От днес ще порасна за пореден път. От днес си давам сметка, че есента може да донесе много неща, зависи как ще ги приемеш.
От днес ще дишам същия въздух, но ще знам, че съм в друг свят. От днес ще изстържа мръсотията, ще забърша праха, ще лъсна старите мечти и ще ги пусна да летят.
От днес ще потърся в очите си блясъка, който дадох на твоите.

От днес ще се усмихвам на това, че съм сама. От днес ще се радвам за това.

От утре ще мисля за после.

'cause heart is like a bird - it always strives for the highs.

Friday

Q



Дали е
достатъчно


страхът да кажеш какво искаш
да е
по-малък от жалението
да го получиш?

Thursday

(Wish) I had an Angel




Защо
Когато
Аз нямам отговори
Не знам какво бих попитала
В застой съм
Но търся
и не виждам
Но знам
че очаквам
А нещото
все не се случва

***

Поглеждам в тези
големи чисти очи
и мисълта вече не е
Защо на мен ми липсва
радостта
от един такъв поглед;
и
за миг тя се превърна
в
Знам, че някой ден
ще ме погледнат
по същия начин
две подобни звездички
И всичко
ще е пълно