През тази една година научих себе си на търпение, на безусловна любов, научих, че съм кралицата на детайла, че имам убийствена интуиция и че цял живот съм се лъгала, смятайки, че не мога да бъда по-добра версия на себе си. А сега… Всеки ден уча, че мога ПОВЕЧЕ. Че в моментите, когато си казвам - НЕ МОГА да издържа повече, всъщност се оказва, че мога още. И още. И то с обич и разбиране.
Всеки ден ме учиш на мъдрост. Всеки ден заедно с теб преоткривам света и се усмихвам на добре познати неща, които чак сега забелязвам, през очите ти. Разбрах, че няма по-чиста радост от това да виждам удивлението в големите ти искрящи от любопитство очи, когато учиш нови неща. Всеки път се учудвам от колко малко имаш нужда, за са се смееш гърлено с глас и цялата къща да ехти!
Благодаря ти, че ни избра. Банално е, но се радвам, че го направи, когато бях спряла да те чакам, защото така можах да изпитам цялата палитра от шок до еуфория без грам подготовка.
Благодаря, че ми даваш моето второ детство, от което чак сега разбирам колко много съм имала нужда. За да порасна отново, но този път щастливо и без да бързам.
Пожелавам си -
Много време, за да те науча да летиш, за да се науча да те пускам. За да бъдем едно цяло и две отделни вселени. Когато каквото ни е нужно.
Да бъдеш опрян на рамото ми като сега, в 6 сутринта, когато хем нямаш търпение да започнеш деня с викове “тате, тате”, но и още ти се спи и облягаш малкото си личице до моето и мърмориш. А аз вдишвам дълбоко-дълбоко аромата ти и иска да запечатам всичко това завинаги и искам да умра чак на 128 години някъде, с напълно бистър ум, за да не изгубя нито един такъв безценен миг от паметта си.
Да бъдеш силен и волеви, какъвто вече си, когато отривисто тръсваш глава за “Не! Не искам да ям това” и ме държиш с ръка на разстояние като си твърде зает да играеш и ти е досадно да те мачкам в прегръдките си.
Истински мъж от ден 1.
Щастлива съм и съм горда са съм твоя майка.
Прости ми, че от родилното не те посрещнаха балони и фойерверки, а само две потресени котки, аз и баща ти - с плахи сълзи на щастие и ужас тип “Сега какво ще правим?!”
Прости ми, че не събрахме 156 роднини и приятели да ядат захаросани сини кексчета с твоето име отгоре и не чупихме медени питки над главата ти. Бррр. Майка ти просто не си пада по тези неща. За сметка на това поседяхме тихо в църквата и си редих наум най-важното. Пожелах си тихо да те отгледаме така, че да имаш в ръката си нежността за най-милата прегръдка и сръчността дори за най-пипкавата работа. Да запазиш тази усмивка, която изгрява на устните от първите ти дни на света, но и да не се срамуваш да заплачеш, когато ти се налага. Да бъдеш Мъж и Човек. Да запазиш звездите в очите си. Да запазиш способността да се радваш на малките неща, както сега го правиш! Например пред всички мега образователни играчки да предпочиташ шишарките и топчетата от липата. Да се смееш звънливо и да се радваш на истинските неща в живота - както сега при вида на не особено фенси пързалката в гората. Да умееш да цениш простите неща, както сега се радваш на коричка хляб от кварталната хлебарница или на крайчетата пица.
Да умееш да уважаваш другите, но най-вече себе си.
И някой ден, когато аз и баща ти седим в неделя на моравата, да дойдеш с каса Хайнекен и бутилка просеко и да изядеш една палачинка със старите. Ако водиш внуците, още по-хубаво. Снахата гледай да не е от Планета Пайнер, но все пак си е твоя работа, тя и моята свекърва не ме одобрява, така и трябва.
Така де, много далеч отидох, но една година така отлетя, че вече знам - животът препуска с нас и през нас. Надявам се да ни остави само бръчки от усмивки и белези от щастливи спомени заедно. Много и такива, че да ги разказваш някой ден на твоите наследници. Да се просълзяваш като майка ти всяка сутрин когато ти пусне “Детство мое” - и не е сигурна дали повече се вълнува за твоето или от спомени по своето детство.
Честита 1. Денят, в който ти развалихме сутрешната дрямка в 7:51 и те извадиха под звуците на I want to break free (слочаенос?!), и денят, в който дори под упойка майка ти вече не можеше да спре да мисли “Къде ми отведоха сина и кога ще ми го върнат!”
Родихме се заедно. И празнуваме заедно живота. Ти чрез мен и аз чрез теб. И баща ти, със сълзи в очите, носещ топла супа всеки ден в болницата и нескопосано почистил къщата в очакване да ни прибере. У дома. И за пръв път да почувстваме, че има нещо по-голямо от нас, побиращо се в ръцете ни. Което пълни душите ни с клиширани емоции, но и което ни води по нови пътища и ни учи на нови неща въпреки че уж всичко сме видяли от живота.
Само една година, а вече не знам как е било преди теб. Преди да тичаш из цялата къща и да трябва да прибирам всичко чупливо или опасно. Преди да ставаме всяка сутрин в 6 и да правя палачинки, защото “и без това вече сме будни и имам 3 часа до работа”.
Само една година. Знам, че ей така ще се наредят тези писма и докато се усетя, ще си голям и всичко това ще ти е смешно.
Пожелавам ни време, колкото и да е банално. И още много сутрини, в които се чувстваме топло и неделно-уютно заедно.
Навън вали първи сняг. Спиш в стаята си, къщата е притихнала. Пиша това писмо и се усмихвам.
Имам всичко. Тук, сега.
Благодарна съм. Искам всеки ден да е така.
Обичам. Сърцето ми е пълно.
Друго не ми е нужно.
Първата от много. Само това.