Tuesday

Off the Walls


Той често ме дразни и дори ме вбесява. Понякога ми звъни по телефона, за да ми каже нещо, с което знае, че ще ме ядоса.
Обаче това ядосване е някак странно.
Като щипка ванилия в крема.
Афродизиачно.

Той не чете книгите, които му подарявам, аз гледам филмите ни без него.
Не харесвам музиката му, нито той моята, но когато сме заедно, слушаме онази група, която  всеки път звучи адски различно, когато е споделена.

И вместо да е просто и ненатоварващо, сякаш хвърчат искри понякога. 
Нарушена комуникация казва той.
Страх от прокрадващи се  определения и зависимости - помислям си аз.

Той рядко ме гледа, когато ми говори, а аз мразя да гледам гърба му, когато му разказвам и често имам желание заради това да го зашлевя. Или целуна. Вместо това го захапвам.

Когато е тук, мога да се чувствам себе си, определено освободена и неопределено безметежна.
Той обаче смята, че това е маска. Или роля.
Аз искам да го оставя да прави, каквото поиска. Спокойно ми е така. През цялото време. Освен когато искам да се вплета в тялото му и да се изгубя.
Тогава бушувам.

Това сигурно звучи като любов, но не е. Няколко идеи по-красиво се случва.
Защото липсват дефиниции.


Wednesday

Не съм



Не съм от момичетата, които носят плюшена играчка на ключодържателя си. Нито пък верижка със сърчице на телефона. 

Не казвам на никого мило, зайче, злато, защото личностите си имат имена, а плюшките и животинките са до определена възраст, след която наличието им крещи за някои  липси в живота ти. 

Нямам нито един пръстен откакто след като ми подариха един, изгубих важен човек, а след това изгубих пръстен малко преди да изгубя себе си в заблудата, че откривам нещо ново.

Имам  чифт красиви обици, подарък от една страхотна жена, и... само едно продупчено ухо. Но затова  пък - два пъти. 
Имам камъчета Сваровски на слушалките, с които слушам музика. Един човек ги беше видял и решил, че трябва да ги нося.
Имам айпод, един Коледен подарък, който трябваше да покаже обич. Такава цена му давам. Висока.

Понякога нося парфюм. Когато не искам да оставя след себе си диря. Много жени ще го носят след мен и ще свикнеш.

Понякога просто не мога да спя и седя с лаптопа в скута. 
Защото няма кой да положи глава там, за да намери работа на пръстите ми и вместо да се вплитат в кичури, те танцуват по клавиши. 
Оставят бележки към моето бъдещо Аз, което по това време на нощта ще бъде заето да прегръща...


Tuesday

13.12.11.


 Преди точно две години исках да се разделя с всичко старо и да гледам светлото бъдеще в очите. Подстригах всички фалшивости, но само от себе си. След като то ме лъжеше безогледно, търсих методи за оцеляване.

Преди година обърнах гърба си за втори път, този път исках да гледам настоящето с очакване то да изсветлее. Не бях достатъчно отчаяна, за да посегна на косата си. Просто си купих червило.

Днес е светло. Въпреки мъглата. След 30 минути ще разбера дали ще напукам от ужас огледалото. И не, не съм отчаяна. Не режа.
Искам промяна, видима за очите ми, за да повярвам, че пътят към другата промяна е открит.

Той иска да ми казва добро утро, да ми прави спагети, да гледаме филми и да ни боцкат после обелки от фъстъци под завивките. Иска да ме вижда сутрин рошава, да мрънка, че е спал от по-неудобната страна на леглото, да изпие с мeн половин литър  капучино в Costa, нищо, че е любител на чистите кафета...

А аз... седя срещу него и не знам какво да кажа.
Когато доброто момче попадне на опустошено момиче, няма значение дали тя е добра или лоша. За него ще изиграе гадната кучка.

Която днес боядиса косата си.


Monday

12.12

Седя срещу него. Разказвам му набързо защо сега съм такава. Давам си сметка, че фактите, които ме превърнаха в друг човек, могат да се поберат в две-три изречения. Когато обяснявам защо искам и ми харесва да съм сама, се улавям, че звуча самонадеяно, егоистично и се чувствам като на диванчето на психиатъра.

Той ме гледа меко и разбиращо. Умее да спазва онази тънка граница между разбирането и съжалението.
Да се чудиш как симулира тази  житейска мъдрост, струяща от погледа му. Някак не се връзва с физическата му възраст.
Казва, че било просто - вярвал, че състоянието ми е временно. Сигурен е, че ще мога пак да вярвам. Защото зависи изцяло от мен да си дам шанс.

Трябва да простя на този човек, казвам. За да намеря нужния мир със себе си.
Не можеш да простиш непростимото. Отсича той. Трябва да го приемеш и да продължиш.

Упорито си отстоявам моята теза на тема "Мъжете (не) са".
Изслушва ме. Цялата ми тирада, която дори в собствените ми уши звучи твърде болезнено. Чак намразил, каза, човека, който ми е причинил толкова много.

Току-що получих смс. Днес се роди едно момченце, което упорито се пребори за живота си, за правото си на първата истинска глътка въздух. 
Вече не помня какво точно исках да кажа с горните драсканици.
Мога само да се усмихвам. После се просълзявам.

Владислав
Един 49 сантиметров мъж, който току-що ме накара да примирам от щастие без дори да знае.



Thursday

Illuminati


Вечер, сняг, декември. Без мъгли. Небето е светло, въздухът - отрезвяващ. Плуват облаци, плуват или се надбягват. Странна гледка. Приличат на вълните, които се разбиваха в скалите край Варна.
Искам да ги покажа на някого, да посоча към тях със замръзнала ръка.
Просто ги запечатвам върху матрицата.
Планирам да си купя по-голям фотоапарат, имам нужда да споделям с някого, който може да обхване широкоъгълно гледките през душата ми без непохватно да ги размаже.

Водата в бойлера е изстинала почти колкото сърцето ми, но някак за него няма копче On/Off. И чакам. Запролетяване.

Вече не сме студенти. Някак изгубихме второто т. Но честит празник.

Хората мечтаят да се оженят, да остареят заедно и да носят ченета. За всеки по чифт. Аз не съм толкова смела. 

Номер 1 иска да ми покаже какво е научил от книгите за порастнали.
 Номер 2 иска да ми докаже, че не всички мъже са идиоти.
 Мога ли да взема и двете дини под крехките си мишници или да се откажа, но от коя...

Номер 3 не знае какво иска вече доста време. Иска мен, но не само. Значи - кота нула. Силно невъзможно е да промениш у себе си онова, което отказваш да приемеш. Нямам какво да дам повече тук.


Цаката била в това да осъзная аз какво искам. Трудно е. Но поне вече знам какво не искам  (по)вече.
Лъжи и празни приказки е раздавал и Добрият Старец, когато е бил Лош Младеж и е носел змии в чувала.
 Трябва ли да стана стара баба, за да го изчакам?...



Tuesday

Още веднъж



Надоследък ноктите ми са бели и лъскави, пращящи от здраве. За разлика от всичко, което крия няколко пласта под епидермиса.

Става ми мъчно, липсват ми пръстите ти. После поглеждам снимките ти с нея от местата, където нахално е била вместо мен и тихо те намразвам.

Изпитвам желание за отмъщение, но към кого? Всичко, което причиня, ще причиня на себе си.
Сигурно трябва да се подстрижа.

Стана ми съвестно да си играя с чувствата на човек, който още не се е ударил челно в стената, за да знае, че не трябва така чистосърдечно да ми казва, че ме иска в живота си.                   

Значи все пак не съм загрубяла до нивото на хората, които ме плашат до смърт.    

Просто бълвам постове. 

И се надявам да се излекувам.
Още веднъж.       


                                                                                    

Monday

Една от тях



От няколко недели не съм си пускала тази песен, въпреки, че стои постоянно заредена в toolbar-а. Не защото не се чувствам самотно понякога. Просто нямам време да мисля за това, защото имам хубави приятели напоследък, на които позволявам да ме изпълват с положителни емоции.

Чудя се защо някой иска да намери Надя Спасова в търсачките. Аз съм тук, пълнокръвна и жива дотолкова, че ако ме намериш ще съм трудна за преглъщане. 

Днес ми е някак пусто отделно от това, че нощта беше абсурдно безсънна, а утрото беше споделено над чаша ранно капучино преди да извървя пътя към офиса за пръв път с някого. Странно е. Някой да премине половина град на разсъмване, за да изпие чая си с мен.

После в мрежата всички се вълнуват от RHCP и 01 септември следващата година. Не искам да мисля толкова напред и най-вече - не искам да (о)чак(в)ам. 

Казах лоши думи и ми е мъчно, че ги заслужаваш наистина. Съжалявам, че болката ми пречи да обмислям преди да говоря. Съжалявам, че изваждаш на повърхността тези черти у мен, които не харесвам.

Просто още един ден. Затъвам все по-дълбоко в помията, която разяжда онази част от мен, искаща да обича.


Станах една от тях.
Хората, които се превръщат в охлюви с черупки, подлепени от вегетирали емоции.


Less Bitchin'


Говоря много, смея се високо.
Жените често ме гледат лошо
иззад раменете на мъжете си.
В последно време виждам отстрани
какъв автогол е да ревнуваш партньора си. 
Научете се от Супер Марио.
Това, което не те убива, те прави по-мжалък.

П.С. Розовото в снимката е в чест на Змей, която днес е рожденичка :*


Wednesday

Дни


Дните минават и аз минавам през тях. Клишета. Но толкова мога.
Прегазвам ги от сутрин до вечер, с чашата капучино, с нервния служебен обяд, със следобедните срещи и следработното питие - едно, две, понякога кино, друг път театър или просто спагети със сушени домати и кедрови ядки. Обичам кедрови ядки.

Дните се нанизаха в стройната редица на есенното тримесечие, в което мечтая за лято още по-силно.
След което ще започна да сънувам заснежени полета и самотни дири от нозете, които не обичат утъпкани пътеки.

Косите ми са се устремили към бягство, хукнали да прегръщат раменете, върху чиято голота отдавна липсват твоите ръце.

Филмите от 60те и френската музика не помагат, когато се опитваш да излекуваш сърцето си от безумието на неговите заблуди.


Компас


 Леглото ми е твърде подредено и чаршафите - непоносимо чисти и изгладени. Хавлиите са сухи на барут и заплашват да избухнат - скандално правилно сгънати.

Слушам Deftones на заспиване, събирах бутилки от сайдер, в които да налея лятото, да го подредя в очакване да гръмнат тапите, когато цъфнат първите глухарчета.

Няма непосветени постове, прочетох от Тея, и съм съгласна. Всичките постове посвещавам на Нуждата си да те изразя. Трябва да те изкарам навън по някакъв начин, за да усетя чувството на перфектна завършеност, когато пак ме изпълниш с ненасищане.

Прочети се внимателно в редовете и внимавай между запетаите. Защото някъде там, между две придихания, ще се намира фразата, която търсиш.

В която  твърде вероятно е да се изгубиш.




Monday

Обичам

BREAKFAST AT TIFFANY'S, George Peppard, Audrey Hepburn, 1961 Copyright © Courtesy Everett Collection / Everett Collection

Обичам да слушам музика, определяна от другите като депресарска. Обичам да се прибирам пет минути преди да си легна. Или да правя секс на незатворена входна врата.

Обичам да се събличам пред вдигнатите щори. Не, не съм ексхибиционистка. Когато няма воайори.

Обичам да танцувам сама в стаята. И да си представям какво бихме си казали. Ако си пишехме с теб.

Понякога обичам да драскам. Радо му вика писане.

Обичам общите чатове, когато оставаш сам с някого и забравяш, че другите ще четат, когато заживеят онлайн след няколко часа.

Обичам сутрините, когато съм сънувала. Сънища, от които крайниците ми треперят.

Обичам да очаквам дъжда, под който ще тичам. Не знам дали ще търся котарак на име котарак или просто ще търся себе си по среднощните улици.

Обичам. Да обичам. 

Нетърпелива съм.


Thursday

"Понякога" е диагноза


Понякога ми липсваш.

В момента понякога е толкова настойчиво, че се стъписвам.

Да ми липсваш значи, че си някъде далеч.

Да си някъде далеч означава да имаш свободата да отидеш на поне хиляда места.

Да обичаш значи да се събудиш на хиляда и първото място някоя сутрин с желанието да си точно тук, с ръка под главата ми.

Понякога ми липсваш.
И това е хубаво.

Всичко друго е неистинско.


Tuesday

Back to Romanticism


В моменти, когато мисля, че всичко е илюзия и някои чувства и мисли съществуват само в моята глава, прочитам нещо такова:

I really like a girl, we know each other quite well but I don't know how to say that I love her, whenever she goes home or walks away I feel an empty pit in my stomach and  I can’t do anything about it.

Прочитам го под някаква лигаво-романтична песен в youtube. А той очевидно е на не повече от 14. Вероятно. Със странен никнейм. И сигурно никога няма да има представа каква усмивка  предизвика. Защото пише, че не знае как да й каже... а в точно това несигурно изречение го прави по най-милия начин. Нещо, което още не е научил - че нещата се казват такива, каквито ги чувстваш и нищо повече или по-малко. Нещо, което за съжаление, някой ден ще научи - казването на нещата такива, каквито са, те прави често нещастен.

Прочитам го пак. Далеч съм от тази крехка възраст, но се размечтавам. Не, не. Знам какво е да ти е свито и празно, когато някой си тръгва.
Размечтавам се за някой, на когото ще му е също така празно без мен, че да тича без чадър по нощните есенни улици, за да почука на вратата ми по никое време...

Да. Твърде рано ми е за емоционален downshifting.

Monday

Same date, another year

Толкова ясно помня онази сутрин на 25-ти, когато... 
Сутрин, в която се събудих, за да се разделя твърде болезнено с една и да сдобия с друга илюзия. 
Без дори да осъзнавам, че дупката вече е зейнала. Чакаща.

Беше твърде слънчева тази сутрин. И твърде влюбено те бях прегръщала през нощта, за да не се разбия на милиард нещастни молекули от жалката истина, че ти бях вярвала безрезервно и ... напразно.

Любовта тихо се обу и излезе. Не тръшна вратата.
На нейно място се нанесоха болката и разочарованието и някак нелогично в тясната ни квартира зейнаха стометрови пропасти.

Лъжата винаги има финалната реплика.

Намразих те за онова, което ми причини, докато те обичах.

Всичко е толкова мъртво.
Само болката е така остра, все едно е било вчера. 

Как да се освободя?

Времето не лекува. Отчаяйващо е да го осъзнаеш.

Колко километра дистанция ми трябва, за да забравя?

Ще ги измина.

Но ме е страх, че няма да й избягам. А любовта не помни стари адреси...


Friday

Railways


За мен красивите раздели са винаги свързани с влакове. Прегръдки по пероните. Докосване на дланите на качване.

Имам и някакъв фетиш към релсите.

Обичам да ги пресичам, да вървя успоредно на тях, между тях. Да ги прескачам и страхливо да поглеждам идва ли влакът. Снимам ги понякога по залез.

Сигурно ми харесва идеята, че макар и идеално успоредни, някъде в далечината пред очите ми те се прегръщат. Поне визуално.


Рядко съм пътувала с влакове. И не съм се разделяла с целувки по гарите.

Колко старомодно.

Като идеята за красивата голяма любов...

Wednesday

Good Boys Play Basketball


photo: j. toohey
Седеше срещу мен и ме гледаше с по детски неприкрит интерес. Сладко.
Заговори ме с "Играеш ли баскет" и последва поглед свенливо впит в ръцете му, държащи топката.
Не, не играя баскет. Откакто пораснах.
Играя си на любов, на живот и на истини.
За миг ми се прииска да съм на не повече от 14. Да извадя душата си от химическото и да срещна младежа с бялата душа и високите кецове Найки, хукнал след баскетболната си топка.


Monday

The Call



Тъкмо когато от чакане бях забравила да се надявам, той се обади.

Разтревожено погледнах часовника си няколко часа по-късно.

Беше спрял точно в онази минута.

Дали щеше да продължи безсмислено да отмеря времето, ако се бях сетила да вдигна...


Sunday

Under My Skin


Вече ми е толкова трудно да си спомня кога за последно си бил на кожа-под-пръстите-ми разстояние, че ми се плаче.

А днес намирам касовата бележка от нещо, което купихме тогава заедно. С дата и час.
Крещящи от кога не съм била безтегловна.



Monday

Onrush


Пътищата се вият пред мен както никога досега. Или както винаги са ме зовяли без да ги чувам, защото имаше за какво да се обръщам назад и бях пуснала корени. Корени в сърцето си. Които не ме пускаха да погледна по-далеч от утре.
Хубаво е да си свободен, да нямаш нищо, което да те закотвя на едно място. Хубаво е да си представиш как от утре всичко е зад гърба ти, предстоят ти сигурно хиляди трудности, но ти искаш да ги изпиташ всичките, за да разбереш накрая дали струваш достатъчно сам пред себе си. Тихата тъга по неизпитите бири в парка, по неизвървяните есенни алеи... Сигурно ще си остане, където и да отида.
Но всичко е преходно. И другарчетата за разходки също. Другарчетата по емоция най-вече. Далеч от очите винаги значи далеч от сърцето. А времето лекува всичко.

Искам. Искам. Искам.

Да скоча без парашут, за да изпитам силата на крилете си.

Tuesday

Вълни


Пореден вълнолом. Не, не умеят да прегръщат. Но пък аз се научих да не се връщам назад към поредния.
Заслужава си да се разбиеш няколко пъти на молекули и да се събираш сам посред нищото, за да се научиш да различаваш подмолите и да ги заобикаляш.

Когато написах това последно изречение, не знаех, че ръцете ти ще треперят, когато ме прегръщаш. Мислех само за болката от последния удар в скалите.
Не съм мислила, че ще ме докосваш някога изобщо. И сега за всяко нещо отговарям с "не знам". Защото е факт. Не знам какво се случи, какво се случва и какво би се случило. И не знам дали искам да бе, да е и да бъде.

Единствено мога да кажа със сигурност, че това е лудост. Не беше странно, когато аз се почувствах въздушна и някак вълшебно ограбена от очите ти в ведин кратък миг на дъхоспиране.
Странно е да разбера сега, че е било напълно споделено.

Опасявам се, че вълните прегръщат силно...и после бурно те помитат напред.
Дали се страхувам. Да. Защото не знам дали искам да спра. Устрема ти.
И дано не се окажа твоят вълнолом.
Защото много искам да прегръщам.

Thursday

Longing for the Sun


Все по-малка цифрата в скобите до всеки месец в блог архива означава, че просто съм щастлива. Понякога поглеждам и си давам сметка, че така е хубаво.
Блогът ти е ужасно депресарски, каза един приятел. И отказа да ме чете (повече). Как да му обясня, че когато съм щастлива, пръстите ми са заети да рисуват слънчогледи в душата ми и не искат да пишат?
Мога да обясня липсата на позитивни писания. Страхувам се да очертавам щастливите мигове, за да не изчезнат.
Не обичам дните, в които бълвам текстове.

Твърде голяма ретроспекция. Всички тези неща - аз ли съм написала? И наистина ли оцелях след всички душевни инфаркти без лявата ми част да остане парализирана? Явно.

Това, което прочетох, че съм твърдяла и отричала понякога... не е валидно. Оказва се, че аз все още/отново вярвам. И сигурно греша. Ще се окажа от онези глупаци, които не се учат от грешките, а ги повтарят в търсене на опровержение на черногледството си.

Искам още дни, в които единствено банският е подходящ тоалет и премреженият поглед - най-адекватен аксесоар, подхождащ на боси ходила и солени коси. Искам още чакани, но  проспани изгреви и дълги залези на скалите.

С последния ден на август сякаш някой си отива от живота ми, струни се късат с писък, а аз се чувствам изгубена.

Трябва да успея да се зарадвам на есента. И ще значи, че съм излекувана. И ще живея.

Просто трябва, трябва  да си взема следващото лято.

Tuesday

Lessons


Room in Rome, 2010
Когато някой не е от тук и е за малко в живота ти, искаш да направиш абсолютно всичко, само не и да обичаш. Опитваш се за кратко да споделиш и покажеш всичко, което силно те вълнува, местата, които харесваш, книгите, които те впечатляват, филмите, които си оценил над средното, ъгълчетата на душата си, в които го поставяш с надежда послушно там да си остане...
Когато искаш да поставиш граници между днес и утре, за да изолираш и обезопасиш утре-то си от това, което се случва днес, използваш всички средства, до които можеш да прибегнеш. Защото искаш да вземеш всичко от момента без да платиш за това малко по-късно. Искаш да не затваряш очи и сънят  е излишен. Искаш и да прегръщаш, и да не запомниш, ако може. Само че ръцете понякога трудно забравят. Искаш и да бягаш, но и да останеш. Искаш да му кажеш "върви си", а после да усетиш как в теб нещо се откъртва и пада, а ехото кънти дълго след това.

*Чиста форма мазохизъм*

Но всяка следваща сутрин слага начало на поредното днес, в което ми харесва да дишам... и което ни доближава до неизбежното утре след което сигурно ще разбера, че съм се провалила в желанието си да ти покажа всичко, но пък имам оценка отличен по обичане...

*Понякога просто се оказваш на грешния изпит*




Wednesday

Spiritual Jumping





Ma petite Diane, остави своя французин на Côte d'Azur и продължавай да рисуваш с влюбени ръце и боси стъпала. Carmel те чака в топлите вечери  с чаша вино и грозде в сумрака.

Лято в три седмици. Напълно стига да изживееш повече отколкото искаш и можеш забравиш.

Една седмица на какаовия плаж, който ме накара да тъгувам по шумния си забързан град, в който суматохата поне има оправдание да бъде нахална.

Няколко фестивални дни, които минаха след три кратки мигвания пред очите ми. Емоции, които нямам дар слово да опиша. И не искам.

Една седмица в рая. О, да, той бил на земята.
Пусти плажове само за мен, голи и свободни хора, за които красотата на живота едва се побира отвъд морската шир, а домът може да бъде една палатка, врязала се в залеза на хоризонта.
Една река, изгребана с двете ми ръце чак до любовната й прегръдка с морето.
И синьо. Толкова синьо, че другите цветове са вече толкова излишни. Освен (може би) малкото зелено, свенливо скрито под клепачите.

Стотици снимки. Картините в очите ми преливат.
И едно предумишлено убийство.  Грабеж. Палеж. Потушаване. Защото така трябва.
След такова лято оставали твърде много (невидими) рани.

Равносметка: един мазол от греблото и драскотини от тясната, но дръзка пътека, по която се осмелиха да бягат краката ми.

Краят на лятото идва по-рано от края на всички други сезони. Все така казват. Знам, че когато раните зарастнат и с някое поредно пране пясъкът по джобовете на всичките ми дрехи изчезне... Краят на лятото наистина ще е дошъл.




До тогава... нека още се прегръщаме.





Friday

Онова момиче


Онова момиче с гладка кожа, с аромат на  лято, зряла царевица и четирилистни детелини...
Онова момиче с дъх на мляко, канела, печени ябълки и нещо непознато, но топло...
Онова момиче с коси от морска пяна, очи от метеоритен дъжд и клепки от некосена пшеница...
Онова момиче с ръце от очакване, с пръсти от копнежи и прегръдки от карамел...
Забрави го. То беше в едно лято, чийто край не дойде през септември.
То си тръгна, когато детелините повяхнаха, млякото изкипя, а ябълките окапаха необрани.
Когато морската пяна се разби на хладни пръски в скалите, метеоритите се превърнаха в черни въглени, а златните ниви потъмняха прежурени. 

Онова момиче остана в някакъв сън, от който ти бързаше да се събудиш. 

Късно е да стискаш клепачи и да се молиш сънят да се върне. 

Късно е да я търсиш с ръце от очакване, с пръсти от копнежи, в прегръдки от карамел.

Тя се усмихва някъде далеч с устни-малини, прегръща с ръце-пеперуди и обича. 

Някъде далеч. Далеч след края на лятото.



Thursday

Label it: Rain


ekhoz

По стъклото се стичат дъждовни капки, а отвъд него се бунтува морето. Чувството на тегава изгубеност в мокротата на пясъците е почти толкова плътно като разочарованието, дошло от неочаквана посока, от някого, на когото не просто си вярвал, а в когото не си имал грам съмнение. Защото има разлика. 

Винаги има разлика.

Още помня миналото лято, да. Винаги ще има значение. Няма да се изсмея. Никой не се изсмива на загубата. Поне докато не намери нещо, с което да замести загубеното. Да замести. Звучи така насилено.

Всички тези дъждове, отмили пластовете на дните ми, ме научиха на нещо много важно. Всеки дъжд идва и те кара да отговориш на един въпрос: За кого мислиш, когато се стичам по прозореца ти?... 
След това просто оставя път на дъгата по склона.

Понякога мълчанието по телефона и няколко десетки километри разстояние не са достатъчни, за да  скрият, че някъде там ти си изгубен точно толкова, колкото и аз.


Tuesday

Happy (insert a number) friends


Понякога няма нищо по-полезно и отрезвяващо от малките разочарования, които те карат за момент да забавиш крачка, но и да огледаш по-добре пътя. И спътниците си. 

Понякога толкова ти се иска да вярваш, че някой е такъв, какъвто го рисуваш с танцуващи от вълнение пръсти, че след това разочаровано взимаш рисунката, обръщаш я към стената и чакаш да мине дълго, дълго време преди да  я погледнеш отново от лицевата страна. 
И да видиш къде си сгрешил.

Лятото никога не е било така настоятелно в опитите си да ме накара да направя обратен завой и да тръгна по съвсем нови пътеки в търсене на нещото, което ще ме накара да се чувствам смислена в края на златното му царство.
Броях дните до едно пътуване, изведнъж те се оказаха много по-малко от планираното, а пътуването - съвсем друго и макар че още не мога да изгоня тънката сянка на разочарованието от лицето на радостта, знам, че това е правилният избор.

Хубаво е да имаш приятели, които ще те прегърнат силно и в еуфорията на щастието,  и в урагана на болката. Не, не е хубаво. Това е най-хубавото.
Всичко останало е като бронзовия загар на телата, който полека избледнява с отпътуването на лятото.


Saturday

Random



След някои връзки ти остава нещо хубаво като кутия талятели на раздяла, които така и не  готвите заедно, но остава чарът на споделеното купуване и общото намерение. Лятото е като легло на змии, ако очакваш твърде много от прежурените му страсти. Те винаги си остават там и никога не закопчават коланите в полет към следващия сезон. А дъждът през юли е също така бурен и ненадеен като измислената голяма любов, за която тичаш с обосели крака по тротоарите и която те оставя скрит под някоя стряха в търпеливо очакване да отмине и да те остави да се прибереш отново на сигурно.


Tuesday

Една такава най-изгодна изгода...




"... не съществува ли всъщност нещо такова, което почти на всеки човек е по-скъпо от най-добрите му изгоди, или... има една такава най-изгодна изгода..., която е по-изгодна от всички други изгоди и за която, ако стане нужда, човек е готов да тръгне против всички закони, тоест против разума, честта, покоя, благоденствието – с една дума, против всички тия прекрасни и полезни неща само за да постигне тая първоначална, най-изгодна изгода, която му е по-скъпа от всичко...
Своето собствено, волно и свободно желание, своята собствена, ако ще би и най-дива прищявка, своята фантазия, раздразнена понякога макар дори до лудост – ето всичко това тъкмо е оная същата, пропуснатата, най-изгодна изгода, която не попада под никаква класификация и от която всички системи и теории постоянно ще хвърчат по дяволите ... – защото във всеки случай ни запазва най-главното и най-скъпото, тоест нашата личност и индивидуалност..."***


Не е ли отстояването и постигането на тази най-изгодна изгода не друго, а  евтино, самодоволно щастие?
Какво означава да запазиш своята индивидуалност с цената на всичко останало, върху което газиш...
Или трябва да търсим възвишеност в погазването точно на малките неща в името на по-големите?

Голямата цел - да нахраниш Егото си. Култът към собствената личност е хищно мекотело, което изяжда способността ти да живееш за наистина малките мигове ненапудрено щастие...


Monday

Re:Novatio


Ще завали и ще отмие всичко. Утрото ще е свежо и чисто, а кошмарите в душата ще си отидат с последните мълнии.

Най-тъмно е преди зазоряване. Дробовете са напрегнати до пръсване точно преди да изплуваш от бездната.

Renovatio.


Wednesday

Никотинови размисли



Думите ми трепкат изгубени в безредието на апатията. 
Не-вдъхновение. Не-вдъхване. Без-дихание. Задушаване.  
Сърдечният ритъм е неравен. Залутан в тъпо пулсиране, накъсвано от хриповете на съжалението по използването на минало време за иначе почти безглаголните отношения на две твърде изгубени поотделно, за да се намерят заедно души. 

Голото тяло, подпряно на рамката на прозореца, леко проблясва под дискретната светлинка на цигарата.  
Пушиш. Колко ужасно. 

Колко досадно. Извръщам глава и очите ми срещат тъмната зеница на нощта.
Съседите гледат телевизия. Другите чатят унесено на дивана. Не помежду си, предполагам.

Туп. Туп. Дали да съжалявам? Че бях така близо до теб, но ти никога не можа да се доближиш до мен.
Аз те инжектирам в кръвта си. Обичам. Раздавам.  После пустея самотно на хълма.

Димът изпълва дробовете ми така, както желанието да ме чувстваш като себе си изпълваше цялото ми същество някога. 

Цигарата е преполовена. Както бе времето, за което не намерихме подслон за любовта и ураганни ветрове я отнесоха. 

Огънчето проблясва най-силно при последните всмуквания. Както чувствата болят най-силно преди края. 

Гася с уверено движение нищожната угарка от фаса.
Така лесно  ли е и с остатъците от обичане?


Monday

No Strings Attached



Изтрих номера ти, изпрах те от дрехите си, заличиха се следите ти по кожата ми.



Пуснах си тази песен, направих си черно кафе и вдишах дълбоко истината. Повечето са задници по рождение и точно като задниците не се променят качествено, а варират само в размера.


Евтина честност след евтина химия, евтини извинения. Не ти отиват.

Мразя разпродажби на едро, магазини second hand и намаления на остаряли модели. Не ми отиват.


Мразя да запълвам на някого времето и празнините между лутанията. Не съм чакалня на гарата за закъснели пътници.

Мразя да мисля за някого във второ лице, единствено число и минало време, но сега с удоволствие си отбелязвам, че всичко се случи в минало несвършено, но безвъзвратно приключило време и лицето е първо и единствено - аз.

Ти...си задник.


Обичам те.




Tuesday

4


 4 години, 316 поста по-късно и мисли, споделени помежду другото. Хората толкова много се променят и все вярват, че е към по-добро. 

Времето ме научи, че не мога всичко да напиша. Не мога всичко да обмисля. 

Не и преди да се случи. 

Последните дни бяха луди. Все ги бях търсила. 

И все съм неготова. 
Да кучкея. 

Една вечер пиеш от кеф, на другата искаш просто да замъглиш съзнанието си. 
Като те попитат в какво вярваш, се смееш невесело. 

Исках да догонвам. Ето ми исканото.

Вятърът. 

Подаде ми щафетата и ми се изсмя в лицето. 
Искам ли да го следвам? 
Не, защото знам, че няма да спре. И пак ще седна на някой кръстопът в прахоляка. 
Сама.

Щом и прегръдките разиграваме на ези-тура, колкото и да е голям...светът е изгубен отвсякъде.


Wednesday

Running


Понякога се чувствам красива в равните си пантофки. Не вървя,  летя сякаш.

А реално погледнато - тичам. Не спирам да бягам.

Усещам се все по-напред, подпряна от вятъра.

Само че ми е някак самотно да напредвам, бягайки от някого.

 Искам да тичам, за да настигам...

Monday

Self-defeating personality disorder*

*Последният да затвори вратата. Не чакаме повече никого.

Когато за пореден път си се потъпкал до неузнаваемост в името на нещо, започваш да се питаш защо го правиш. 

Толкова ли е ценно. 

И си даваш сметка, че явно очакваш все някога да излезе накрая, че си е струвало. 

Да, но това някога все така не идва, а броят на ударите, които те забиват като остър кол в тинята клони към така симпатичния знак за безкрайност.

А защо? Защото... в името на... Ако се замислиш, в името на някого, който не знае, че си му дал име, или пък не го заслужава съвсем. Както свраката не може да се казва орел.

В крайна сметка: don't make people your world, when you are just an island to them.

Тъжно е, но когато калта стигне до гърлото ти и вместо да ти подаде ръка, онзи човек - с името - те натисне надолу... не забравяй името!
Но запомни и че липсват очи.
И спри да си го причиняваш.
Няма кой да види.


Tuesday

I Do, You Do, We Did It


Снимка: Личен архив
Писала съм много за дъжда, а уж съм сламено момиче. Обмислям да сложа специален етикет за дъжд. Интересното е, че всички тези публикации вече си имат такъв и той най-често е Емоция. И Inspiration.

Толкова силни емоции ме връхлетяха тези дни, че не знам дали мога да ги опиша, тях и всички преживявания, които ме изпълниха с енергия и чувствам батериите зарадени до пръсване, а лятото тепърва започва. И макар че до момента то също твърде често е под шапката на дъжда, той не може да отмие приключенския му дух.

Варна през февруари ме грабна много, а онзи ден морето пак ме посрещна гальовно-притоплено, каквото сме свикнали да го виждаме ние, неморските чеда.

Да кажеш "Да" в двореца на принцеса си е цяло приключение, сред рози и каменни стъпала, зелено обрасли арки и кактусови градини.

Да танцуваш под звезди и запалени въздушни фенери съвсем на брега на морето, е толкова зареждащо, че изобщо не ти пука кое е приемливо и дали да събуеш високите сандали и да натопиш крака в басейна не е по етикета на сватбите.

Да изкачиш десетки каменни стъпала след няколко чаши чудно Syrah и все така на красивите, но безумно високи сандали е голямо геройство след което възглавничките на краката ти вият, но душата ти пее доста след като си долепил глава до истинска възглавница.

После преминаваш целия Север по дължина и  се отбиваш на места, където никога не си бил.

Зениците ми останаха разширени доста дълго след като оставих зад гърба си наситеното с миризма на терпентин, пълно с късчета съвършенство Ателие. Цялата небрежна суматоха и разхвърляност на това място ме опияниха. Всеки предмет пасваше идеално на мястото си. Всяка рисунка по стените разказваше своя история. Дори празните опаковки от кафе, събрани в пластмасова чашка, изглеждаха толкова арт. В подобна атмосфера разказите за античен Рим придобиват още по-упойваща сила.

Още не знам дали всичките видове хубава прясна риба, които опитах на пристанището в Силистра бяха по-хубави от мидите на брега на Балчик.
Преминаването през лятна буря е като фантазия, когато се движиш срещу нея, от колонките се разнася хубава музика, а гумите различват пръски в канавките.

Сребърна е толкова златна по залез. А рибарите във Ветрен са толкова симпатични с бяло-сините си лодки и щъркел за домашен любимец.
От морето на Дунава и пак се чувствам у дома, защото голямата река винаги е била моето място, пропито със светли детски спомени за безкрайни лета по пясъчните й брегове.

После разглеждам снимките, но разглеждам е силно казано, по-скоро електронно прелиствам, защото са толкова много, а  още не искам да гледам на тези няколко дни като на запечатани спомени, защото аз още съм в тях макар че офисът ме посрещна безмилостно с лоши вести и напрежение в слепоочията.
3 GB файлове, а не показват и една трета от преживяното. Факт. Най-добрата техника и фотографско майсторство сигурно никога не са достатъчни, за да уловиш и запазиш миговете живи.
Май в тази магьосническа шапка се крие магията.


Започвам да се чудя колко гигабайта задвижва двуядреният процесор в главата ми?