Когато ми е тъжно пуша, когато съм небрежна обичам да пия сухо мартини. Заради маслините.
Мирише ми на хризантеми и знам, че есента е дошла, дните са къси, особено дните, в които съм безчасовникбезтелефонбезинтернет и хич не ми трябват; защо - ти знаеш.
Поне най-нахално откраднахме още малко лято.
Повлияна от любовта на испанците към кромида и пушеното, си готвя вечеря и си спомням с умиление за големите резени лук в сандвича с Potato omlet и за липсващата в твоя Big Pepi bloody sausage, за звука от ядене на слънчоглед зад гърба ми на Camp Nou, за втрещения сервитьор на Placa Reial, когато поръчвам (tinto verano + licor 43)x2
- Dos? пита той с поглед виелудилисте?!
- Dos! отговарям - искаме да пием.
Както и за това, че по улиците на Барселона мога да говоря всички мръсотии и простотии, за които се сетя, надявайки се, че никой от хилядите българи, живеещи там, в момента няма да е наблизо.
Освен това. Иска ми се да мога да споделя с теб джаза, който се лее под прозорците ми. Складирам звуци, цветове и аромати в снимки, за да те пусна да влезеш.
Липсва ми това, че не знам какво е да обикаляш като гладен котарак около кухнята, докато импровизирам.
За миг си помислих, че три седмици от живота ми в очакване са не просто кражба, а грабеж по пладне.
Кой знае. Може би благословени са чакащите.
Амин.
No comments:
Post a Comment