Странно, но

...мъжът, когото обичам,  не ме вдъхновява да пиша.

Този, който неусетно усмири всичките ми духовете, не мога да вкарам в нито един  свой текст. Всичко, написано за него, звучи блудкаво и недраматично, защото проблемите, които преодоляваме са... истински. Защото не са породени от борбите на его. Защото не преодоляваме вече себе си, а градим обща броня срещу света, зад която да се скрием вечер и да си пуснем филм преди лягане.

Мъжът, когото обичам, не ме прави несигурна. Сигурно затова не искам да му пиша писма, а му казвам обичам те когато си поискам и това не ме прави слаба.

Него искам само да прегръщам на заспиване и когато отворя очи сутрин. Искам да държа ръката му, често порязана или с някоя друга бойна рана, защото той обича да създава неща с ръцете си и това личи.

Ето на. Скучно е за четене. Той ме вдъхновява единствено да приглаждам непокорните му коси, да питам през ден кога ще обръснеш тая брада и да прощавам дребните неща като трохи под завивките и люспи от фъстъци зад дивана. Вдъхновява ме да бъда елементарно щастлива.

Сигурно доказвам максимата, че щастието не пише блогове. То пише чрез дребни жестове като кафето ми сутрин, приготвено с любов и малко мляко, като изгладената тениска и напомнянето да не си забрави обяда.

А може би просто съм изпис/т/ала всичкия полагащ ми се драматизъм и вече е време да покажа на какво съм се научила, борейки вятърни мелници.

7 години (нещастна) любов

част Първа

Казали са хората една приказка за седемте години нещастна любов и когато преди точно толкова счупихме едно огледало, през смях те заплаших, че ти ще си виновен, ако прокобата ни сполети.

Виновни станахме и двамата, само че единият все не признаваше приноса си. В един или друг момент се сменяхме кой да се прави на невинен и кой да сочи с пръст другия.

Истината е, че се влюбихме така, както нормалните хора не умеят. И не знаехме какво да правим с тази любов, в която бяхме затънали до уши. 

Ти я отричаше, аз ти подгласях. Ти я подложи на тест за истинност в чуждо легло, разочарована аз я потърсих в чуждо внимание. И  двамата се провалихме страхотно, с гръм и трясък. И взехме, че се зарязахме.
После я извадихме, отупахме, кална и омърсена - да си я споделим такава - несъвършена. Като нас самите.

И тя пак беше там, цяла. Не знам как. Заблестя, разцъфтя, предизвика много зависти и много хора се опитаха да й посегнат, да я копират или откраднат. На някои от тях позволихме. За малко. После тя пак надделяваше. Само над гордостите ни не успя да надвие.
Рискувахме я, тъпкахме я, изоставяхме я. Тя пак се връщаше, ние се връщахме. Трупахме нови спомени, докато старите хубави моменти също идваха неканени и се превръщаха в жилави пръчки, с които се бичувахме един с друг. И бичувахме Нея. Тя търпеливо чакаше да разберем, че каквото и да правим, тя си остава там. Само ние не знаехме как да останем един за друг.

Първо единият от нас, после другият - схванахме, че няма как да се справим с една любов, която не ще да си ходи, колкото и пъти ние да се напускаме "завинаги". Аз си тръгнах, ти си тръгна, връщахме се, сочихме се с пръсти и накрая силно уморени, се отказахме един от друг. Не знам защо през цялото време егоцентрично мислехме, че става дума за нас двамата. Всъщност никога не сме били ние. Винаги е била само Тя. Щастлива, нещастна, отричана, неизказано споделена, мъчена, лъгана, неразбрана, но трудна за разкарване. И явно - истинска. Само ние не бяхме.

Не знам за теб, но аз отдавна знам, че тя няма как да си отиде с мен или с теб, с това, че някой някого зачерква. И си я отглеждам. Станала е част от мен, и аз й благодаря, и знам, че заедно с нея пораснахме. Без теб и с теб едновременно. Като биполярно разстройство сме. Страдаме по теб и това е прекрасно.

Само дето според мен тя вече не е нещастна. 

Двете сме си самодостатъчни и откриваме нови форми на съществуването й. 

Седем и повече години по-късно, се усмихваме, дишаме и помним вкуса на сайдер и праскови с пясък, без да плачем за теб.
Всъщност се радвам, че ме срещна с нея.
Иначе нямаше да съм истинска.