Tuesday

На тръгване


- Не ме ли обичаш!
- Обичам те,  много. Но вече искам някой и мен да обича.





Saturday

непоетично



Много хора никога няма да почувстват нуждата от нещо истински споделено, защото животът им е пълен със заместители, от които ги е страх да се откажат.
Прекарват времето си за израстване с хора, които са им удобни, времето си за учене - с хора, които не ги провокират, нямат време за самопознание, защото умират от страх да останат сами.
И никога не оставят дните си празни, за да разберат с какво биха искали да ги запълнят наистина.


Wednesday

.gif


Имахме една традиция с теб да си правим видео клипове от различни места, за да запазим спомена за 2012. Наричахме ги "gif"-ове, макар да знаем техническата разлика.

Два дни преди да не се кача на самолета седнах и ги изгледах всичките. Беше сякаш гледам филм, с други, непознати хора. И същевременно сякаш беше вчера.
Видях се отстрани колко съм била малка и как глупаво съм се опитвала да изглеждам куул, за да ти се харесам.
И колко съм била силна да се смея гръкмо и да се преструвам, че не ме боли страшно от факта, че винаги се прибираме с два различни полета.

Колко съм те обичала, защото на всеки клип очите ми блестят и те целувам незименно или главата ми почива на рамото ти.

Колко много не съм се осмелявала да мисля за утре, защото винаги само ти говориш за следващите пътувания, а аз се усмихвам и връщам разговорите  тук и сега. Защото в бъдещето ми никога те нямаше истински. 
 
Колко съм различна сега и как не ми пука дали ще ти се харесам, защото единствената ми болка в момента е как да се освободя от това проклятие да помня всяка секунда. Искам живота си обратно и да мога да продължа напред.

Колко много чаках и как няма да взема онова такси до летището след ден и половина. Как ще кажат 3-4 пъти името ми по високоговорителя преди да затворят гейта. 
Как коледната украса в града ти ще свети все така ослепително и всичко ще си е съвсем същото - и лебедите и греяното вино и дебелите мързеливи катерици в парка, и дори фактът, че мен ме няма там...



Friday

Ето такава съм аз


Ето такава съм аз,
обичам неделите да приседна на слънце
да пия кафе, да чета тихо
да съм самичка
Такава съм аз,
понякога трябва да се скрия от хората
да не си вдигам телефоните
да съм самичка
И това пак съм аз,
глупаво по никое време те чакам
да дойдеш, да седнеш
и да ме погледаш

без упрек
 
Това, което съм аз
ако отвориш очи, няма да ослепееш
най-сетне да видиш
че зеленото на очите ми е уморено 
от това твое неидване
бялото в косите ми е събудено
от ненамиране

на път към теб
 
Това всичкото съм аз -
да ти стане ясно, че има още много
да бъда и да не бъда, и да сричам
дори да съм самичка

чета те

Това, което не съм аз
вече го имаш и не умееш да го искаш
тиквата и печените ябълки във фурната ти
ухаят на есен
Това още не съм аз
защото прясното мляко некипнало
хваща нежен каймак и ме чака
да го обера лакомо с лъжицата
и да го обичам

вместо теб

Това ще съм аз когато
поседнеш до мен да поговорим
и аз ще съм толкова бяла
и мраморна
И повече аз отвсякога
Без да можеш да ме прегърнеш
Както винаги.

Както винаги.

Но ти няма да знаеш
Защото никога не ме видя.
Само ме липсваше

без да знаеш коя съм

Това бях аз, ето това бях
Скъсаното в средата на страницата
което пръстите ти нетърпеливо
и малко ядосано 
без да пригладят
подминаха.


 




 

закъсняваш


Когато други мъже ми подаряват 
цветя, книги или пък бялото на душите си,
аз ги гледам снизходително;
чувствам се адски неловко 
и нетърпеливо поглежам през рамо,
чудя се защо се бавиш,
не е  ли време вече да дойдеш 
и да ме спасиш от целия този фалш,
и от риска да се оставя
някой най-сетне да ме обича истински 
и... аз да му отвърна?

Wednesday

Хронология на една пропиляна любов


Година 0.
Той не чете книгите, които му подарявам, аз гледам филмите ни без него. 
Просто е. Правим се на независими, но е вече малко късно. Поне за един от двамата.

Година 1.
Подарява ми книги със заръка да ги прочета, а аз правя списък в imdb, после е Коледа и гледаме корейски филми заедно, докато голямата ароматна свещ изгасва в ъгъла.
Бавно се намираме.

Година 2.
Изровила съм  книгите ти, които така и не прочетох тогава, и ги поглъщам; понякога вечер си пускам филмите ни и се разкъсвам между омраза и липсваш ми.
Изгубили сме се. 
Говоря си с теб мислено.

Година 3.
Подарявам му книги, за които толкова исках да  му споделям през изминалата година (знам, че е изхвърлил непрочетени старите); отивам сама на фестивал на португалското кино, знам, че щеше да се влюби.

Борим се, всеки със себе си. Поотделно.


Година 4.
Чета жадно и безогледно, отбелязвам си страниците с извадки, които бих ти прочела, откривам те в много герои, крия се в страниците, намирам се пак там. Нямам време за филми.
Споделям ти в неизпратени писма.
Пораствам без теб. За теб.


Година 5.
Искам да ти изсипя наливно всички герои, всичките книги, които чакаха толкова дълго да ти разкажа за тях, че не знам от къде да започна; водиш си списък - това е начало. Гледам с теб първия си зомби филм.
После пак трупам прочетени страници с подчертавки.

В края на тази поредна година, знам, че пак няма да прочетеш книгите, които съм ти препоръчала, аз ще гледам филми без теб и колелото се завърта.

Не съм уморена да бъда сама. Уморена съм да бъда  без теб. И съм уморена до смърт да ме губиш, когато те обичам най-силно.



 

 

 

Monday

домът


Домът ми е там, където си ти, макар че мен там реално ме няма. 
Ти си домът на сърцето ми. 
Изпитвам носталгия по десетки места.
Където сме се смяли, преяждали, будували, посрещали изгреви и залези, изпращали въздушни целувки, търсили мидени черупки и намирали неподозирани нови ъгълчета от себе си.
По местата, където се откривах, за да ти докажа себе си.
Носталгия по себе си, когато вярвах, че е достатъчно да обичам силно, за да бъде всичко наред.
Носталгия по теб, когато се предаваше всеки ден по малко да ме допускаш до себе си, но не и да повярваш в мен.
Носталгия по нас, когато за мен бяхме 1, за теб бяхме неопределени, а за всички останали - двама побъркани пътешественици.

Домът ми е някъде там, където си ти. Но в него от призраци не е останало място за мене


Tuesday

someday vol. 1



Навън вали, с най-голямото си съсредоточение той обезкостява пиле за супата, а аз следя резултатите от мачовете. 
Сега разбирам какво значи "пилешка супа за душата".




Monday

война за мир



да прекратим всичките войни за мир 
и просто да се обичаме
се оказва твърде сложно
но ние не харесваме простите неща, нали
и ще си направим живота ад
от любов към  бомбардировките
 

 

Wednesday

есени ме осеняват


октомври е
дните стават по-къси, постовете по-дълги
чета жадно, работя до късно
храната ми се услажда, виното е червено 
станала съм по силна
липсата ти също
просто годината е друга.




Monday

fluidr.com


когато ме целуваш
държиш лицето ми в дланите си
потъвам и излитам едновременно

после се събуждам
и знам, че ти не можеш да (ме) обичаш
по този начин

Sunday

Change


    ' Life
           remains
                      the
                           same
                                  until
                                        the
                                            pain
                                                  of
                                                     remaining
                                                            the
                                                                same
                                                                      becomes
                                                                            greater
                                                                                  than
                                                                                        the
                                                                                            pain
                                                                                                 of
                                                                                                     change '

Ловецът на хвърчила



Проблемът, разбира се, бе, че баба виждаше света само в черно и бяло. И сам трябваше да реши кое е черно и кое бяло. Не можеш да обичаш човек, който живее така, без в същото време да не се боиш от него. Може би дори мъничко да го мразиш.

Тя каза: „Толкова се страхувам.“
— „Защо?“, попитах аз, а тя отговори: „Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие.“ Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш толкова щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо“.

...така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.

I wondered if that was how forgiveness budded; not with the fanfare of epiphany, but with pain gathering its things, packing up, and slipping away unannounced in the middle of the night.

                                                                                                Khaled Hosseini, The Kite Runner

Wednesday

Köln



личен архив 2016





Mosel



личен архив 2016

Tuesday

чистник

не си прави труда да ми подреждаш апартамента на тръгване,
ако преди това си ми разхвърлял душата



Wednesday

старите места

всички стари места, където копнея да се връщам, са онези - с теб,
сякаш очаквам, че там ще ни открия такива, каквито бяхме:


може би по- малко обичащи, но без новите рани



Once again

Тя го гледаше радостно и доверчиво като малко момиченце. „Това момиченце ме остави веднъж - мислеше той. - Може да ме остави още веднъж... Може ли да се разчита на него? А е моя, толкова моя, като нищо друго мое на тоя свет; като никоя друга жива душа. Човек е истински само тогава, когато има една такава жива душа. Само една. Само тогава.“

Опитах. Отново не успявам. Провалих се в очите ти - отново избирам да си тръгна,
както отново те избирам всеки път, когато става дума за обичане.
Още веднъж се давя в осъзнаването -
предпочитам да ме боли от липсата ти, отколкото да си тук, убивайки обичайки ме по твоя начин. 
Пак няма да разбереш, че си тръгвам, за да не те намразя. Тази любов ми трябва, когато те няма. Ще си я взема само за себе си и ще се уча да я храня, когато са й прерязани корените,  да я отглеждам сама и да пазя извора й от камъните, с които се опитваш да запушиш буйния й поток.
Ти не си моето "в добро и зло". Ти си моето зло завинаги, което ме направи по-добра по мъчителния начин.
Заслужила съм го в много предишни живота с нещо много грешно и страшно.
Това да те обичам, когато ме режеш парче по парче и злостно извиваш до пречупване фините кости на надеждата, че все някога ще ме обичаш истински. Ще ме обичаш силно... до прощаване.
Иначе няма какво да те излекува.
Моята  душа, просната на дръвника - явно не стига.















Портокали

снимка: Личен албум

Friday

светофари

на светофара всички пресичат на червено;
само влюбените, дето се целуват със затворени очи
пропускат цялото зелено
даже два пъти
поне



Sunday

4 44 pm

Направих to-do-with-you списък. Където и да отида, виждам какво биха видяли очите ти, сякаш вече нямам свои.

Искам да ти покажа онова ново място, да те заведа на едно новооткрито, което знам, че ще те изуми и влюби.

Също така искам да мога да ти покажа себе си. Такава, каквато не пожела да ме познаваш.

Но си твърде далеч за първото и твърде сляп за второто, а аз вече не искам да се губя в опитите си да бъда достойна за представите ти.





Tuesday

тилт


Не те  наранява факта, че съм била чужда в лутанията си.
Дразни те това, че сам прецака началото и повече никога не можа да ме направиш своя.
Когато съм тук за теб, правиш всичко, за да ме прогониш и после  ме виниш, че съм си тръгнала.

Това, което пропускаш е, че играта не се състои във вземането на надмощие. Аз съм ти го дала заедно със себе си. 
Играта е да можеш да го задържиш. 

Вместо това си слаб.
Тилтваш.

Всичко истинско започва, когато сам се предадеш и си позволиш да изгубиш играта на его, за да стигнеш следващото ниво. 
Аз там ще те чакам.




Monday

семеен портрет

"очите ти -
пристанища за тъгата
акустирам в тях
като на бряг
вече се давя
единствено
в ръцете ти
все още
както преди
и днес
през цялото
време -
очите ти
означават
че ме има"
от тук


Една случайна снимка улови тъга в зениците ти. Аз и  тъгата, заключени от блендата в шареното на очите ти. Какъв семеен портрет.
Аз ли те уморих или по-скоро липсата ми? Отговори, когато вече не ме мразиш заради това, че ме е имало и може би ще ме има извън портрета.





Sunday

Day 7


Day 6


Day 5


Friday

Day 4

summer storms always come unexpected; same for summer stories

Day 3

Into the wild

Tuesday

Day 2

Странджа в пламъци


Monday

Day 1



Friday

1 от 3


Глупави ли сме достатъчно да мислим, че в живота има много любови? Самонадеяно да разчитаме, че всяка следваща е по-добра? И накрая остаряваш до някого, с когото се разбирате чудесно, родили сте деца и сте си държали ръцете в страшното, но така и не е стигнал до дъното на душата ти, където с десетилетия си крил някой друг в сенките... Не е честно за никого. Но може би един от трима е бил щастлив.

 

Monday


След толкова много месеци чувам гласа ти в слушалката. Това, което исках да напиша, беше кратко, стихотворно, но вече няма как да има рими. Малко ми е дрезгаво.

Гласът ти в слушалката. Този път с него не нахлуха шумовете от твоя свят, както преди. Отдавна нямам място в него и не търся. Нахлуха горчивината и гнева, трупани с месеци, които се изляха шумно върху мен и тихото ми очакване, че сме пораснали. 
Гласът ти в сушалката. Крещиш. Виждам колко сме различни. Преди, когато ме болеше, мълчах и си тръгвах. Ти крещиш. Сега аз мълча отново, но този път разбирам.
Гласът ти в слушалката. Напрягам слух, за да те чуя добре. Умълчавам се. Проверяваш там ли съм. 
Ало??

Както преди. 
Помня всяка секунда.

Да.

Да стига. Няма как да знаеш, че съм била винаги тук за теб, дори, когато това не би трябвало да има значение. 
Твърде си пораснал, за да вярваш все още в магията и съвсем малко не ти стига, за да знаеш, че чудесата на сърцето са много по-необясними.



Thursday

I wanna get lost


Не знаеш, че вече обичаш, докато не се опиташ да обичаш някой друг и за него просто няма място. Когато всеки друг е натрапник и поглеждаш с погнуса ръката, с която се опитва да да докосне рамото ти за поздрав. Когато го поглеждаш ледено и  осъзнаваш, че го плашиш до смърт с безумното си поведение, се събуждаш. 
Може да ти е нужна година. Може би две. В които си мислиш, че си силна и си над нещата. Един ден те трясва по главата осъзнаването, че обичаш някого далеч, някой, който е почти непознат вече, когото си мислиш, че си оставилa в миналото. За когото ти си миналото.
Спираш да се питаш защо оставаш соло сред всичките си обвързани приятели. Защото там, вътре, вече си срещнала когото трябва. И трябва да направиш нещо, за да не избухнеш. Умираш от страх да го направиш  и умираш от страх да не направиш нищо. Нищо не губиш, толкова високо си пораснала над егото си, че искаш да се втурнеш и да признаеш всичко. Да се свлечеш мека и предадена в ръцете, които си спомняш толкова добре. И да загубиш себе си завинаги, стига само те да се заключат над теб сякаш никога не са те изпускали... 


Wednesday

задавам отговори


помня всички глупави неща, за които сме се карали
а те всичките бяха наистина адски глупави
помня всичките ни летни дни и изпити сайдери
и всичките смачкани самолетни билети - 
особено твоите
помня всички стаи, които са били наш дом 
в които създавахме спомени и рушахме стени
а после всичките тези самолети паднаха
и стените се сринаха
не върху нас, а помежду ни
и не ни превърнаха в трупове
а в спомени
не си спомням за теб по снимка,
а с усмивка
това, по дяволите, как се нарича?

 



Момичетата, онези момичета


Две момичета на по чаша вино обсъждат защо не могат да бъдат средностатистически. 
Защо не харесваме слаби и послушни  мъже, защо не ни привличат онези, които са готови да сложат пръстен на ръцете ни, защо жените тип "съскащи принцески" си намират най-грижовните спътници. 
И много други защо-та, чиито отговори ни карат да се смеем високо в лятната вечер. И да си даваме сметка, че просто имаме смелостта и глупостта да искаме повече от петгодишен инвестиционен план от типа "запознаваме се -  2 години - годеж - 1 година - апартамент - 1 година - куче -  1 година - дете".  Всички познаваме такива идеални двойки, от снимките им във фейсбук, семейните празници и сутрините, заснети и инстаграмнати с филтъра на щастието.

Допиваме бутилката и вече знаем, че просто искаме повече, а повече от гореописаното е понякога само неслученото. Онези мъже, които те белязват завинаги с рана, а не с пръстен, със страха от неочаквана среща, който витае, докато смъртта ви раздели и по-силен от него е само страхът, че никога повече няма да се срещнете. Мъжът, когото не забравяш в добро и зло, когото обичаш в бедност и болест, в радост и тъга - твоите такива. Защото единственото, което ви свързва е някаква нишка лудост, а не съвместно съжителство.

Осъзнаваме, че  няма да сме от онези, щастливите, с годишнините, отбелязани със снимка във фейсбук. Може би ще сме от онези момичета, които запомнят  една-две дати, на които ще си сипват чаша вино и ще броят пропиляните години, в които са обичали някого по-силно от всичко, въпреки всичко и от това не се е получило нищо. Просто защото не могат иначе. Защото с него са токсична двойка, защото няма как да изградят стандартното, но сърцето й се свива всяка година по същото време. И се чуди дали и той помни.

Доливаме си чашите, смеем се, дишаме с пълни гърди, толкова силно мечтаем за бъдещето, правим си планове по момичешки и знаем, че няма да влезем в стандарта на света около себе си. Свободни сме да признаем пред себе си, че не се чувстваме неудобно от това, че не оправдаваме очакванията. Че така сме щастливи по своя си начин.


Tuesday

Във възходите ми липсваш

Това можехме да сме аз и ти, но ти си луд, а аз не съществувам.

Колкото и клиширано да звучи, страшно ми е, че ми липсваш във възходите. Защото всички сме свикнали да липсваме стари неща, когато нещо не върви. От миналото e останало да се помни само хубавото, което изглежда като спасителна сламка в настоящето.
Страшното е, че когато ми се случват хубавите неща, липсва ми да мога първо на теб да ги кажа. Липсва ми да мога да правя всичките си нови лудости с теб. Липсва ми да ти разказвам през заекване и с развълнувано "р", заради което да ми се смееш.
Липсваш ми, когато постигам нещата, за които ти си ме насърчил да мечтая и за които никога не ти повярвах, че мога да постигна.
Иска ми се да беше тук да ми кажеш "Аз казах ли ти!", макар че знам, че щеше да ме подразниш адски. 


Sunday

Толкова пропиляни години


За толкова много пропиляни години искрено ми се плаче, за толкова много дни, в които не можахме да се пречупим, да си позволим да бъдем по-слаби и по-малко горди. Може би успяхме за малко, преди инерцията да ни запрати пак на дъното. Знаеш ли колко хора биха убили да имат това, което имахме? Всичките, които познавам и всичките, които не познавам. А ние го стъпкахме, гледахме го как се задушава, погребахме го под "мразя те", "не искам да те виждам" и "махай се". И въпреки всички грозни думи, то си остана пак там, вътре. Но напук всеки пое нанякъде и обеща с крясъци да е завинаги. Този път. Макар че след някои загуби просто знаеш, че няма как да очакваш никакви заместители.

Докато хората играят на любов и "докато смъртта ги раздели", ние си играем на раздели  - докато любовта ни свари пак някъде неподготвени. Защото тя дебне. Дебне ме в неделния следобед, когато намирам твоя тениска и избухвам в сълзи след толкова много време. Мислех, че съм те изхвърлила. Когато на покрива храня съседската котка и ме връхлита ароматът на липи. Когато не мога да понеса синьото на морския бряг, който така и не успя да се превърне в нещо различно от спомен за теб. Когато съм сама от толкова много време, че приятелите иронично ме подканят да отида на клуб за бързи срещи. Какво ли разбират те, за да знаят, че няма как да те срещна там. Когато пак е лято и очите ми непослушно те търсят по всевъзможни места, защото знам, че сърцето е способно на самоунищожителни чудеса.
Докато другите газят в посредствени годежи след случайни бременности, ние газим в собствения си инат и плюем на лудост, за която другите само мечтаят.
Не знам още колко ще издържа да претендирам, че не съществуваш. Може би когато разбера, че си продължил без мен, когато те видя в очите с онези искри, които така добре познавам и в ръката с чужда длан. Тогава... може би аз ще спра да съществувам. И това най-накрая ще свърши.



Friday

Юни

снимка: Pinterest
 През дъждовете мирише на липи.
Липите ми напомнят за теб, или по-скоро за липсата ти.
Една-две постигнати цели, мисля си за синьо, мечтая за по-хубавите летни дни, в които залезите ще звънят в стъклени коктейлни чаши. Пръстите ми копнеят свободата да изследват клавишите на душата ти. Иначе тихо чакам. Научих се отдавна да не запълвам празнините на всяка цена и че всяко неправилно парченце от пъзела ми го разлетява на парчета и започвам реденето от нула.

Липите са упойващи. Като юни. 
Животът на 31 е като юни след средата. Красив, ароматен, нямаш търпение да правиш необмислени неща, защото вече знаеш, че можеш да изстискаш щастие от всяка своя сгъвка, когато си на правилния път. Защото можеш. Защото така!

Wednesday

Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна


Като че ли нямам вече какво да кажа на света. Не пиша. Уморих се да се опитвам да говоря с хората около себе си. Сякаш си говоря сама. Или не ме чуват, или оставам напълно неразбрана. Уморително е. Предавам се. Просто се обръщам навътре към себе си в тихо нежелание да очаквам разбиране. Обидно е да ми се обиждат хора, които никога не са поискали да надникнат в душата ми наистина, а просто са искали да видят своето обожестевно отражение в очите ми. Отварям прозорци, затварям врати. 
Само сърцето ми е винаги отворено. И за прегрешилите. Докато не хлопнеш вратата зад гърба си. 
Мразя някой да си тръгва с очакването, че ще моля по някакъв начин да остане. Това не е игра на  гоненица и криеница. Животът или те учи да приемаш другите, или ставаш самотен бегач на дълги разстояния. Мен ме научи да приемам факта, че хората понякога просто си тръгват ей така. Чувствата не са пейка в чакалнята на гара, където да останеш за малко - час, два, или да пренощуваш на завет. И ако си изпуснал 1-2 влака, не присядай при мен за почивка. Нямам време да бъда някой друг, за да отговоря на (о)чак(в)анията. 
Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна на пръв поглед, разочарована и отегчена от хората. Но поне знам коя съм. Не ме е страх да призная пред себе си онова, от което много хора се крият - когато даваш, винаги го правиш основно заради себе си и желанието си да се почувстваш важен. Изтъкваш го и искаш признание за направеното. Когато давам, дори не разбираш, защото е най-естественото нещо на света. Като въздуха. Той не очаква благодарност за това,  че влиза в белите ти дробове.
Стените ми са високи, но отварям вратата твърде често. Не се страхувам да вярвам, че още някой може да е истински...

Дефицит


Май се дави в дъжд и опадали кестенови цветове. Небето се колебае между слънце и градушка ежедневно.
Дори лятото не иска да дойде при такъв дефицит на обичане.



Thursday

Индиго


Общо ни остана само небето, под което всичко друго си е същото.
Дни наред небето е тъмносиньо индиго, грижливо изписвам по него думите си и се надявам да ги отпечатва в мислите ти.



Wednesday

С две думи


 Пръстите ми са студени, краката ми са заети да бягам. Хората ме гледат странно в парка, докато разхождат децата, половинките или кучетата си. Аз нямам време да гледам странно коловоза, в който се движат. Моята посока е напред. С две думи - планирам пътуване.
Вдишвам влажния хладен въздух, бузите ми са зачервени и слепоочията ми пулсират. С две думи -жива съм. 
Дъждът те отмива от мислите ми. Горчивото изтича в канавките. С две думи - прощавам ти.

Monday

Човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални са мечтите му


имам нужда от онази чиста топлина, когато някой те обича безкористно до върха на пръстите, с които те докосва
толкова много ми липсва, а дори не знам кога за последно съм я имала
това може би донякъде обяснява спането в ембрионална поза и трите възглавници
липсва ми нещо, което май никога не съм имала
толкова много ми липсва някой просто да е там за мен, защото  така е естествено
отблъскващи са ми всички, чиито чувства се изчерпват с вълненията в гащите и дребните страсти и борбите за надмощие

колкото повече се отдалечавам от чистотата на детството,
толкова по-изгубена се чувствам. и самотна в пътя
имам усещането, че само аз не разбирам кода, с който всички боравят, за да подредят програмката на живота си, да я подравнят според обществените стандарти и да се впуснат в матрицата

аз искам малко, и много, и всичко, и нищо, и най-простото, а то се оказва невероятно трудно за намиране

искам 
да ми е искрено, и чисто, и обично и понякога сълзливо, и смотано, и насърдено
да мога да те прегръщам, да те замерям с предмети, любов и целувки, зависи на какво си играем преди да се затъркаляме по пролетната трева
да си ми другарчето, лудетината и рамото, и топлото, и дълбокото, и искреното, и ръката, и пяната по брега на вълненията ми, и пясъкът, който понякога ще проскърцва между зъбите ми
искам да си ми всичко и сега, и утре, и когато няма да помним къде сме се крили, когато сме си крали мигове безвремие в делничната лудост

искам да мога да ти покажа душата си без да се страхувам, че ще я ограбиш и ще загрозиш бялото на  стените й с нескопосани графити
искам да ме пуснеш в своята
искам когато ме прегръщаш, да ме претопяваш и да ме изливаш в най-щастливата ми форма, която е 
повдигната на пръсти  търсеща устни  летящи бързи крачки  целувка по никое време  дълга прегръдка след тежък ден  ръка на талията ми  усмивка по телегфона   крака на таблото на колата   радио песен с фалшив тон  и  божичко колко обичам да летя когато крилата ми опират в твоите.

човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални стават мечтите му.



I believe in loving like you give a shit


Вярвам, че все някога идва онази любов, за която не трябва да се бориш и която не те кара да страдаш. Нищо, че много хора имат потребност от играта на котка и мишка, за да си набавят адреналин. 
Адреналинът не е здравословна тръпка, тръпката не е обичане и страстта не е любов. Всички те си тръгват набързо и с наведени очи като след една нощ в погрешно легло.

Вярвам в порасналата любов, в която не се страхуваш да кажеш на другия какво изпитваш, защото знаеш, че това няма да го изплаши. Вярвам в онези отношения, които не е нужно да дефинираш, но ако се налага - не се страхуваш да го направиш. Вярвам в непланираните срещи, среднощните разходки и импулсивните целувки.  Вярвам в онази влюбеност, която кара нещата да се случват естествено. При която няма график на виждане и маркировка на личното пространство на живот и смърт. 

Вярвам, че когато обичаш ти пука за другия колкото за себе си. Всъщност, вярвам, че дори да не обичаш, би трябвало да се постараеш да не нараняваш другите. Когато обичаш - усмихвай, когато не обичаш - уважавай. И си тръгвай навреме. Всъщност си тръгвай веднага. Не си играй на обичане, защото нараняваш незаслужено някой, на когото може би вече му пука твърде много.
Вярвам в онази любов, която идва, за да остане без страх.

Sunday

Erase and Rewind


Inspiration

"Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг."

Когато не си вътре с двата крака е толкова трудно, че на всяка стъпка се чудиш дали да не направиш крачка назад. Когато си подчинен само на главата си, животът е донякъде по-лесен, щадиш се и скатаваш душичката си от рани. И в този недодялан танц, полюшвайки се напред-назад, заграбваш усмивките на онези, които не мерят решенията си на кантара на разума. Когато не си даваш сметка какво причиняваш, не знам дали донякъде си извинен. Кармата винаги се постарава да научи всеки на онова, което е причинил безнаказано без да пита дали е било преднамерено.
Проблемът на чувствителните хора е, че мислят твърде много. И че се опитват да разбират онези, които са ги счупили като пролетна клонка под тежестта на военен ботуш. 
Не се научих да се скатавам от чувства, но отдавна се научих да прощавам на хората, че са това, което са. Само малко боли, всеки път, когато някой мисли, че може просто да дойде, да бръкне в душата ти и да си  вземе каквото му харесва за малко и после да направи крачка назад, защото когато не си вътре с двата крака, ти става трудно да пазиш равновесие и отстъпваш. Боли някак, защото винаги ти взимат по нещо хубаво, без да оставят друго, освен разочарование. И трябва да направиш една-две магии, за да превърнаеш тази болка в разбиране и да простиш. Жалко е само, че за всяко прощаване винаги плащаш с обичането, което те е подхлъзнало в танца, който не завършва с целувка. 


Saturday

Малко мъдрости от "старите"


Разликата на 20-те и 30-те, е в това, че когато се влюбваш на 20, не се влюбваш изобщо в човек, а в идеята за самото влюбване. На 30 си губиш главата рядко, но качествено.
На 20 все още, когато сядаш в зала, сядаш на последните редове като на изпит, на 30 сядаш отпред, да чуваш и виждаш добре, и да задаваш въпроси.
На 20 още не знаеш, че няма да има момент, в който да си напълно сигурен какво искаш -  но някой ще разбереш - или искаш ли някого, или не. 
На 30 вече знаеш, че когато някой зарязва добро момиче с думите "не съм сигурен какво искам", някъде ехидно се усмихва една малка кучка, която ще му го върне тъпкано. 


Thursday

П<р>олетно


Животът пак е безсрамно напъпил, тревите и дърветата, и цветята, и пчелите, и птиците, които не спират да чуруликат в малките часове на нощта. Отвсякъде прелива зелено, слънцето вече пари, биратa се стопля твърде бързо, а обядът на открито не е мираж и чопагощите под роклята дразнят.
Дразни и затвореното пространство от 9 до 6, когато душата ми е заключена между срещи и срокове, а знам, че искам да живея свободно и просто, повече обич към живота, по-малко корпоративно безумие. Вятър в косите, вместо шума на климатика - морски прибой, и вместо асансьор - планински хълмове.
Замислих се за парите, защото често хората около мен говорят за тях като за манна небесна. И ми става тъжно, защото човек все мисли, че не се живее с малко пари, но малкото мечти не са докарали  никого до нещастие. Истинските мечти, не тези, материалните. Защото искането не е мечтаене. Когато достигнеш тази граница, след която не трепериш за изкарването на месеца до заплата, разбираш, че животът става по-спокоен с  някоя и друга паричка отгоре, но това никак не е всичко. Чудя се дали да завиждам на хората без истински луди мечти, на хората, които са здраво стъпили на земята, в чиито глави няма бръмбари и нямат идея как се отглеждат пеперуди в стомаха.

А животът е напъпил отново, още една пролет, още една година, още хора, които идват и си отиват, само аз оставам сякаш същата, но малко по-пораснала, по-зряла и нито грам по-малко вярваща в бъдещето. Дните стават по-дълги, нощите - недоспани, уикендите - планирани, а усмивките - по-широки. И само дано - по-споделени.
Защото пролетта е време за обичане, не време за тъгуване. Усмихвам се малко накриво и продължавам напред. Искам да тичам под проливния дъжд, още много ще падам с колелото, ще има много нощи под окрито небе, много звезди ще паднат незабелязани. Сърцето ми е широко отворено и нетърпеливо и не разбирам как има хора, слепи за малките лудости, които те правят жив. Отказала съм се да бъда учител. Ще бъда от тези, непослушните, които бягат  от час, скатават се от глупавото училище на живота, в което те учат, че всичко е цинизъм, материалност и надлъгване. Защото не е. Животът е повече. Животът е за смелите и за лудите. А щастието те застига, само ако си готов да го понесеш. И да го загубиш.