Thursday

Без цензура


— А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?

Снаут ме погледна проницателно.

— Какво? Кой вярва днес…

В очите му светеше безпокойство.

— Всичко това не е така просто — започнах с безгрижен тон. — Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?

— Неудачник? — учуди се Снаут. — Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…

— Не, — прекъснах го, — имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.

— Някога манихейството… — неуверено започна Снаут.

Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.

— Това няма нищо общо с доброто и злото — тутакси го прекъснах. — Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…

— Не познавам такава религия — каза Снаут след кратко мълчание. — Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог — това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.

— Не — отговорих аз упорито, — нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?

— Ах, — каза Снаут, — как веднага…

Той посочи с ръка към океана.

— Не, — възразих аз, — и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…

— Ние вече сме го забелязали — кисело проговори Снаут. — Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?

— Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…

— А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, — забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. — Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.

— А ние за известно време бяхме негови играчки, — довърших аз. — Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои — да ги наречем така — екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…
— Отказвам се от авторството — подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.

Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.

— Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? — попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.

— Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.

Соларис, Станислав Лем, 1961
 
Откъс, разкриващ голяма част от идеята на романа, старателно изрязан  в ранните издания от комунистическата цензура.

Аз също бях чела "тоталитарната" версия като дете. Сега му се насладих в неговата цялост и разбрах, че дълго "Соларис" е бил един от любимите ми фантастични романи, без да съм разбирала истинската идея на Лем.
Често се връщам към тези страници и си мисля дали наистина мога да асимилирам факта, че
{...} в мене може би има надежди жестоки, великолепни, убийствени, мисли, намерения, за съществуването на които и не подозирам. Човекът е тръгнал към други светове, към други цивилизации, без да е опознал докрай собствените си тайни, слепи улици, кладенци, барикадирани тъмни врати.
И да продължа да бъда себе си без да се загубя в самозъжаление към собственото ни несъвършенство, породено от самозаблудата именно за съвършенството на човешкия гений...




Wednesday

Night Sea Journey


Есенно-зимното море. То не гали. Не играе и не се закача. В него няма флирт. И няма аромат на плажно масло. Няма я безгрижната лятна повърхност(ност).

В него има мистика. И хлад. И много повече стаена магия. Предизвиква желание за допир. Да прокараш пръсти по хладната му разпенена повърхност, която заплашва да залее обувките, забили носове в студения пясък. Да ги събуеш и да почувстваш този ефирен хлад върху кожата си. Всичко носи аромат на милувка. И едно присвиване в гърдите, когато обърнеш гръб да си тръгнеш. Като от изтръгнат вик и молба за неотиване. Винаги се обръщаш. Един, два, три пъти. Гледаш го. Люшка се в тъмнината, бурно, ветровито, или спокойно и дълбоко нямо, някак привидно незаинтригувано от твоите отдалечаващи се стъпки. Но те са бавни, малки, лишени от желание да направят разстоянието между теб и него факт. Морето и Той. Как го правят? Когато не те викат, когато не дават да се разбере, че те искат обратно, ти гориш от желание да хукнеш назад, стъпквайки всички усилия да проправиш път напред сред дюните. И дните.

Нощ е. Звездите се оглеждат във вълните и потрепват доволни от блясъка си. Вятърът е силен, но не брули, по-скоро оставя романтичното усещане за приятелски разрошен с пръсти перчем, отколкото раздразненост от нахално втурнал се вятър, заплитащ диадема от пясък в косите ми.

Пясъкът хрипти мелодично под самотните стъпки. Стъпките на човек, върнал се тайно от другите, за да прочете сам още веднъж финалните надписи на потъмнелия вече екран. Когато е намерил себе си във филма.


Протягам ръка, нищо не може да спре този порив да го докосна, макар да знам, че не мога да го пусна да прелее във вените така, както бушува в мислите.

Топъл е допирът му. На фона на режещия вятър. Давам си сметка, че реже наистина. А всичко в мен се радва, сякаш ме гали. И никой не може да ме разубеди в истинността на тази ласка.

По пръстите ми остава пяна. Топла, мека, нетрайна, но вълшебна. Като любовен нектар. Докато осъзная какво се случва, те вече танцуват мокри по пяскъка. Не разбирам какво търсят, докато в тях не се озовава малка гладка мидичка. Белее се в тъмнината върху влажната ми длан. Дори няма нужда да си го казвам наум. Всяка клетка вече е прочела кода: Тази малка бяла морска сълза е за теб. Стискам я силно, докато се вреже в меката част на дланта ми. И я пускам в джоба като скъпоценен пръстен, който ще поставя по-късно на пръста ти, ще го заключа там с извечен обет и ще знам, че съм завършена.

А знам, че ти няма (как) да го разбереш.
 

Friday

Thin Bloody Line

Photography: David Francisco

Той знае ли, че тези устни копнеят за целувки, копнеж, който той не разбира. Той знае ли, че те имат нужда да се отварят в усмивка по-често отколкото да се свиват горчиво, напоени от влага. Той знае ли, че те искат да шепнат думи само за него, думи, които той не желае да чуе. Той знае ли, че тези устни вече се умориха да въздишат, че вече нямат сили да оформят името му, че все по-често крещят без глас, а солта единствена ги пои в нежна милувка.

Той знае ли...колко сладки са тези тревоги, когато любовта е несподелена, в смисъл – неказана. Той знае ли колко боли, когато си се разтворила до последната гънка на всичко интимно и останала само по нервни окончания, с побелели устни чакаш той да разбере...че без него тези устни ще останат прибрани в тънка линия, лишена от всякакви извивки, слепена от влага и сол. Тънка линия, затворила пътя пред много криви усмивки, бъдещи чужди  целувки и болно изкрещяни шепоти.

Тънка, кървяща линия. От простреляни копнежи.



Monday

Message out of the Bottle


Исках да напиша. Нещо за теб. На хартия. Като в добрите стари времена на цветни скицници и дневничета с катинари. Когато нямаше блогове, социално[=паячни] мрежи и дори sms-и. Нищо, че тогава не съм знаел, че те има някъде там, някъде тук или където изобщо си била.

Исках да го направя. Защото в ръкописа има нещо силно лично и интимно. Но това вече малко хора си спомнят. Както каза веднъж, без значение е, че сме изтъркали от пръстите си микротонове епидермис и някой и друг нокът. Нищо в тези редици от бинарен код няма значение. Имат значение само две единици в [без]порядъка на виртуално-нереалния свят. И не е задължително двете да направят сбор. 1 и 1 остават много по-ценни, когато не са направили едно принудено, тъжно 2.
Ако 1 и 1 все пак копнеят да бъдат заедно, винаги могат да застанат плътно едно до друго и резултатът ще е много по-голям. Не само числово.

Та исках да напиша...Но. Не знам защо все в минало време. Историческо. Не съвсем свършило.


Обичам моливите. Може би затова намерих един хубав и подострен и ентусиазирано поставих листа на гърдите ти. Исках моите интимни ръкописни чувства да те докоснат поне физически.

Започнах да пиша със съвсем лек натиск, а върхът на молива направи дъга и съвсем неочаквано скъса листа хартия. Раздра го. Писецът се отчупи звънко.

Остро си поех въздух, но ти не усети остротата на допира му. Не те заболя. Сведох отново очи към гърдите ти. На скъсания бял лист зееше дупка. Под него – също.

Можеха ли моите буквички да я запълнят някак...Май така и не разбрахме.

Оказа се, че нямам острилка.

Friday

Served with a smile



"Well," said Pooh, "what I like best," and then he had to stop and think.  Because although Eating Honey was a very good thing to do, there was a moment just before you began to eat it which was better than when you were, but he didn't know what it was called.


Happiness is a necklace of  carefully selected small shiny pearls alias good moments.
Often tne best thing in a happy moment is the foretaste.
Few people realize that genuine happiness cannot be a perpetual state of mind.  Most of us live with great expectations about what happiness should be.
This precious feeling could be found mainly in little things. In places you would never look  for it. Sometimes it just jumps from somewhere and makes you fly.
We live for great goals and hope for great achievements. Because people used to measure their personality with the scale of their strivings. Happiness is the ability to get exactly what you want but also - to really know how to enjoy it after all.
Sometimes we waste too much time to look outside the way we'd like to feel inside. To be happy is a matter of growth. A question of decision as well. The first thing you need to be happy is to tell yourself you strongly believe you.can.be.




Tuesday

Crazy, crazy heart

Неведоми са пътищата. Земните горски пътеки. Широките първокласни. Космическите траектории.

Но най-непредсказуеми не, не са те.

Сърдечните пътечки.

Остават винаги неведоми.

Никога не знаеш защо сърцето ти е решило накъде и откъде да продължи. И при все, че то винаги си стои там, зад удобните еластични стени на гръдния ти кош, най-необятни са неговите пътешествия.
То пътува назад във времето, спира се в позабравени места, трепва при спомена за скъпи моменти, търси причини, намира пориви, рисува портрети, от които изтрива с гумата всички некрасиви черти.
То странства, полита на мили разстояние и изпитва неща, за които ти още не подозираш.
То тупти близо до други сърца на другия край на Екватора.
То пулсира живо сред чернотата на нощното космическо небе.
То търси бъдеще и се надява там, където всички сетива се свиват притеснено.
То понякога кърви, когато очите ти се усмихват.
То мълчи в агония, когато устните ти казват неистини и нараняват.
То ликува, когато очите на другия обожават цветното ти същество.

То тупти, тук и сега, налива те с кръв и живот, дори, когато мислите ти не намират опора в днешния ден.
То не ти изменя никога, въпреки, че често пишем песни за предателството му.
То има свой път, дори, когато се опитваш да го отклониш.
То криволичи по обичливата пътечка, дори когато му крещиш да мрази. Но също така се спуска бързо по склона на безразличието, дори когато ти се ще да го изтръгнеш, да го инжектираш с любов и да го върнеш на мястото му.

Неведоми са пътищата му. Своенравно е то. То храни с живот тялото ти, но и го кара да се гърчи в конвулсии.

Не можеш да го излъжеш. Не можеш да го принудиш. Не можеш да заглушиш гласа му. Не можеш да му се противопоставиш.

То е единственото истинско нещо, което имаш.

Monday

A New Era [coming soon]

Един лъч падна неканен и освети безбройните фини частици прах, носещи се из стаята. Самотен заблуден лъч светлина.

Денят беше особен.

Вечерта бе минала твърде обикновено. В обичайните тихи самотни занимания.

Утрото също не обеща нищо, смръщено и почти разплакано-дъждовно.

Но денят донесе нещо твърде странно и отдавна забравено. Донесе вика на хиляди нови пътища, които крещях името ми. Донесе въздишката на стотици нови хора, на които ще се усмихна някога. Донесе полъха на живеца, който отдавна някъде беше завързан и ослепен, хвърлен в тъмница, чийто ключ беше прегорял от времето, ръждясал и захвърлен на парчета незнайно къде. Донесе изневиделица тихия смут на очакването да се разкъсат емоционалните окови,  ранили до кост крехките ми китки.

Този ден е различен. Знам го. Ще си го избера за точка, от която да започне Новата ера. Преди и След.
Лъчът падна отново, този път върху лице, подпряно на гладки длани. Огледалото отсреща отрази послушно светлината му.

Лъчите вече бяха два и улисани в щастлив танц се понесоха навън.

Всички търсят онази отдавна изгубена част от себе си, която им липсва, за да се понесат в ефира. Остава да се питам тази част – тя дали е точно по средата отрязана, притежаваща идентична с мен половина от всичко мое или е отнесла всичко, което сега нямам у себе си? И ако я намеря, аз и тя ще съберем ЛИ двете допълващи се парчета или...аз и тя ще бъдем като полюсите на магнит [твърде различни или твърде еднакви], които два по два се отблъскват, два по два се привличат?

Вятърът открехна прозореца и доведе неканени хладни тръпки и есенно оранжево.

Денят беше особен. И все още е.

Жив.



Tuesday

Knife Party


Дълго настоявах, че искам истината, дори да боли от нея. Получих с бързата поща една-две големи лъжи и дузина полуистини по куриер. И всеки път си мислех – ще простя. Без някой да ми беше искал прошка.

И ме болеше, и се карах на себе си, че не умея да забравям. Наказах се за всичко, сторено на другите. Но пак не заслужих своите истини.

Дали да продължа да вися на кръста? Знам, че ти ще се погрижиш да поиш устните ми с още оцет.

Да даваш нещо, което никой не ти е искал, е голямо прахосничество. А ако тези, на които все пак искаш да го дадеш, нямат и мисъл дори, че биха имали нужда от същото...на тях не давай бистрото на сълзите си и светлото на деня си. На тях дай само усмивка. Тя винаги е красива, още повече, когато е непоискана. Тя винаги дава много на този, който я получи, без обаче да отнема нищо от онзи, който я раздава.

Исках, толкова исках. Истини. От другите не ги получих. А днес получих, с леко закъснение, едно пожълтяло писмо. От мен за...мен. Кога ли съм го писала? Отворих го, а вътре, преди време просената истина – никога, никой няма да бъде искрен с теб и гол до кръв. Защото хората се страхуват да бъдат такива. Защото винаги е по-лесно да се скриеш зад лъжата, зад премълчаното, зад спестеното и да се стремиш към собственото си задоволство. Защото никой не мисли за ръката си, докато съсредоточено мастурбира.

Никой никога няма да те обича повече от собственото си Аз. Никой никога няма да ти го признае.
Обичаме силните думи. Онези, от филмите.
А ако някога срешнеш все пак такъв човек, той със сигурност ще е някой презрян луд.

Дали да търся още истини или да седна, с ръце уморени в скута на бялата риза...