Tuesday

Дом


Знам, че всичко ще бъде наред.
Виждам се някъде в бъдещето: разхождам се по булевард в есенни багри, ти, слънце по нападалите листа, малки масички на улични кафенета - Барселона или Париж е.
А домът ми е в ръката ти.





Thursday

Странно, но


...мъжът, когото обичам,  не ме вдъхновява да пиша.
Този, който неусетно усмири всичките ми духовете, не мога да вкарам в нито един  свой текст. Всичко, написано за него, звучи блудкаво и недраматично, защото проблемите, които преодоляваме са... истински. Защото не са породени от борбите на его. Защото не преодоляваме вече себе си, а градим обща броня срещу света, зад която да се скрием вечер и да си пуснем филм преди лягане.

Мъжът, когото обичам, не ме прави несигурна. Сигурно затова не искам да му пиша писма, а му казвам обичам те когато си поискам и това не ме прави слаба.
Него искам само да прегръщам на заспиване и когато отворя очи сутрин. Искам да държа ръката му, често порязана или с някоя друга бойна рана, защото той обича да създава неща с ръцете си и това личи.
Ето на. Скучно е за четене. Той ме вдъхновява единствено да приглаждам непокорните му коси, да питам през ден кога ще обръснеш тая брада и да прощавам дребните неща като трохи под завивките и люспи от фъстъци зад дивана. Вдъхновява ме да бъда елементарно щастлива.

Сигурно доказвам максимата, че щастието не пише блогове. То пише чрез дребни жестове като кафето ми сутрин, приготвено с любов и малко мляко, като изгладената тениска и напомнянето да не си забрави обяда.
А може би просто съм изпис/т/ала всичкия полагащ ми се драматизъм и вече е време да покажа на какво съм се научила, борейки вятърни мелници.





7 години (нещастна) любов

част Първа

Казали са хората една приказка за седемте години нещастна любов и когато преди точно толкова счупихме едно огледало, през смях те заплаших, че ти ще си виновен, ако прокобата ни сполети.
Виновни станахме и двамата, само че единият все не признаваше приноса си. В един или друг момент се сменяхме кой да се прави на невинен и кой да сочи с пръст другия.

Истината е, че се влюбихме така, както нормалните хора не умеят. И не знаехме какво да правим с тази любов, в която бяхме затънали до уши. 
Ти я отричаше, аз ти подгласях. Ти я подложи на тест за истинност в чуждо легло, разочарована аз я потърсих в чуждо внимание. И  двамата се провалихме страхотно, с гръм и трясък. И взехме, че се зарязахме.
После я извадихме, отупахме, кална и омърсена - да си я споделим такава - несъвършена. Като нас самите.
И тя пак беше там, цяла. Не знам как. Заблестя, разцъфтя, предизвика много зависти и много хора се опитаха да й посегнат, да я копират или откраднат. На някои от тях позволихме. За малко. После тя пак надделяваше. Само над гордостите ни не успя да надвие.
Рискувахме я, тъпкахме я, изоставяхме я. Тя пак се връщаше, ние се връщахме. Трупахме нови спомени, докато старите хубави моменти също идваха неканени и се превръщаха в жилави пръчки, с които се бичувахме един с друг. И бичувахме Нея. Тя търпеливо чакаше да разберем, че каквото и да правим, тя си остава там. Само ние не знаехме как да останем един за друг.

Първо единият от нас, после другият - схванахме, че няма как да се справим с една любов, която не ще да си ходи, колкото и пъти ние да се напускаме "завинаги". Аз си тръгнах, ти си тръгна, връщахме се, сочихме се с пръсти и накрая силно уморени, се отказахме един от друг. Не знам защо през цялото време егоцентрично мислехме, че става дума за нас двамата. Всъщност никога не сме били ние. Винаги е била само Тя. Щастлива, нещастна, отричана, неизказано споделена, мъчена, лъгана, неразбрана, но трудна за разкарване. И явно - истинска. Само ние не бяхме.

Не знам за теб, но аз отдавна знам, че тя няма как да си отиде с мен или с теб, с това, че някой някого зачерква. И си я отглеждам. Станала е част от мен, и аз й благодаря, и знам, че заедно с нея пораснахме. Без теб и с теб едновременно. Като биполярно разстройство сме. Страдаме по теб и това е прекрасно.
Само дето според мен тя вече не е нещастна. 
Двете сме си самодостатъчни и откриваме нови форми на съществуването й. 
Седем и повече години по-късно, се усмихваме, дишаме и помним вкуса на сайдер и праскови с пясък, без да плачем за теб.
Всъщност се радвам, че ме срещна с нея.
Иначе нямаше да съм истинска.



Обяснение

Обяснение в любов, което звучеше толкова хубаво, че така и не можах да повярвам, че е истина.


Вечер и

....разходка по паветата сред къщите, денонощен и Somersby, жужащ вентилатор, нон-стоп мокри хавлии и вътящ се албум на Deftones...

.. чушки бюрек, питие на Кораба, вятър и скали, лунна пътека в морето, нощни пейки и кметство,  завой...

...музиката на шумни стенания в ушите ми, вкус на (твоята) течност в устата ми и усещане за свършваща безтегловност под мен отново (и отново)...

...слънце и Ipod, голи крака и прозорец, пържени филии и липсващо кисело мляко, пясък  и делфини, море и праскови...

...крака оплетени в моите, празни бутилки и мълчалив вентилатор, целувка по челото и дървени стълби, студена тъмнина...

Сутрин.


Отдавна сме събудени, пораснали и може би по-зрели. Няма я целувката по челото. Но още въздишаме по същите многоточия. 
Някои неща никога не се променят. 





Friday

tbt

Денят след Коледа е.
Градът е сякаш опустял, всички заведения са затворени, работят само най-големите супермаркети и бензиностанциите.
Разхождаме се с теб за ръце около Путни бридж, наблюдаваме дебелите катерици в парка около църквата и се смеем. Носиш шала с цветовете на Боб Марли, който ти подарих. 
После си купувам капучино от Шел. Нищо друго няма отворено. Сякаш тази картонена чаша капучино с добавен карамел съдържаше цялата радост на притихналия градски свят.
Все още пазя този спомен. За едно друго у дома.




Май, към края


Сърцето явно си има някаква своя памет, защото всяка година през май ми напомня за себе си, напомняйки ми за теб и онова лято, в което се влюбихме, същото, в което после съсипахме всичко. Ти - защото още не знаеше какво искаш, а аз - защото твърде тежко понесох мисълта, че не ти бях достатъчна.

Неизменно като цъфнат липите и душата ми започва да се лута в търсене на изгубеното. Интересно е, че дори вече не е нужно да се замислям коя дата е - когато усетя смъртно липсата: 
Винаги е май, към края.  Небето е синьо, за пръв път политам. Страх ме е и не ме е страх, осмелявам се да мечтая. Отивам на другия край на континента, за да оставя там душата си и да намеря любов, която да ме изтъче от сложности и да ме разнищи до атоми.

Когато думите ми залипсват, имам място само за теб. Затова не пиша напоследък. 
 



Monday

Понякога се намирам, такава, каквато ти ме изгуби. 
Все още съм тук, още мечтая макар и не толкова на едро. Разделих се с вятъра в косите си, сега от тях плета мрежи от очаквания. За пристани.
Сея цветя и ги чакам, час по час поглеждам кога ще подадат малко зелено телце над повърхността. И знаеш ли? Те се раждат под ръцете ми.
Малки
части-
чки
живот,
над които треперя.

Преди години ми каза, че не умея да чакам нещата, които си струват, че искам всичко тук, сега, веднага, че затова те оставям, защото не мога да чакам *ТОЧКА*
Съжденията ти спираха само до точката, а моите бяха преминали отвъд - уморена бях да чакам ДА ИЗБЕРЕШ. Мен.
С годините си доказах. Че не си прав. И с цветята, и с чакането си го доказах. И с това, че още те виждам в лицата на непознати. В ъгъла на нечия познато крива усмивка, в бадемовата извивка на нечии чужди пръсти. В сънища. Чакам.

Мога да бъда търпелива като водата, която дълбае камъка. Но ти не остана достатъчно дълго, за да бъдеш скалата под моята капка. 

Уча се и раста, подавам глава над повърхността. Раждам се под ръцете му. Не ме чака. Не чакам. Просто се разлиствам. Без да забравям синьото на мечтите си. Които толкова силно приличат на твоите, че чак боли.
И знаеш ли  - винаги ще си тук, докато аз съм тук. И всъщност - прощавам ти. Простих ти и сея цветя. 
В сърцето ми никнат лавандули и ухае на лято.  В сърцето ми се сменят сезоните, и след всичките зими ти незименно се подаваш от топлото на душата ми и се разлистваш. И разпъваш листенца към синьото.

Понякога се намирам в някой повей на вятъра. Носи мирис на лято. В спомените ми е вечно лято. Прощавам ти за сланата.


sunburn


Подправката в живота на повечето хора е някоя тръпка, останала неизживяна. 

И всичко след нея е като кисело мляко върху изгорена кожа - носи облекчение, усещаш благотворното охлаждане, а после пак си спомняш с трепет за слънцето и тичаш към лятото.
И пишеш мисли за хората, с които можеш да живееш, за сметка на тези, без които си се научил да живееш.







Tuesday

сънища

Сънувах, че се завръщаш, сякаш нищо не е било и единствено се чудех къде да скрия живота, който имам сега, за да не се почувстваш заменен и измамен. Че дишам без теб.
Сънувах, че се опитвам да наритам под леглото мечтите си, за да има място за теб.
Едно време ти беше мечтите ми. С твоето име се изчерпваше всичко, което копнеех, много години поред, докато ти нехаеше или ме убиваше с невяра. И копнежът се изчерпа накрая.
Виждаш ли как се променят нещата.
Макар че все още обичам теб - от миналото. И ми липсваш - отпреди да ме опустошиш и да ме принудиш да те изтрия от живота си заедно с телефона и стотици гигабайти спомени. Последното хич не сполучих.
Понякога се чудя кое е сънят и кое - реалното. Страх ме е да не съм будна наистина.


 

Наминавам тук като в музей на чувствата. Като албум със снимки на преживяванията. Чета и се усмихвам на последната година. Беше главоломна, странна, но хубава.

А сега пак ми е трудно и пак съм пред счупване, пред страхове, пред загуба. Новогодишно. 
И не знам от кое ме е страх повече. Боря се за нея, а тя отказва да се пребори за себе си. Плача.
Така съм научена, че трябва да давам 110% от себе си, че съм длъжна, че винаги може още, че се самоизтезавам да поправям чуждите грешки и да запълвам празнини в живота на другите, когато това никак не е възможно. И да се самобичувам,  че не правя достатъчно, че не се получава, защото не го правя достатъчно добре. Да се издирам до кръв отвътре, за да видя, че другите са щастливи. Сякаш щастието им може да се закърми само от моите болки.
А не може. "Светът не е идеален, колкото и да ти се иска. не можеш да направиш всички щастливи" - ми каза той, може би наместо утешнителна реплика. 
Не избърса сълзите ми, съвсем по неговия си начин ме остави да съм жена без да ме остави да съм твърде слаба. Затова поплаках тайно. На фона на тъжен филм винаги можеш да изпуснеш соления  водопад на вътрешната си кървава баня.
Не мога да спра да мисля за другите. А толкова искам да съм като тях. Да мисля за себе си.