Monday

Понякога се намирам, такава, каквато ти ме изгуби. 
Все още съм тук, още мечтая макар и не толкова на едро. Разделих се с вятъра в косите си, сега от тях плета мрежи от очаквания. За пристани.
Сея цветя и ги чакам, час по час поглеждам кога ще подадат малко зелено телце над повърхността. И знаеш ли? Те се раждат под ръцете ми.
Малки
части-
чки
живот,
над които треперя.

Преди години ми каза, че не умея да чакам нещата, които си струват, че искам всичко тук, сега, веднага, че затова те оставям, защото не мога да чакам *ТОЧКА*
Съжденията ти спираха само до точката, а моите бяха преминали отвъд - уморена бях да чакам ДА ИЗБЕРЕШ. Мен.
С годините си доказах. Че не си прав. И с цветята, и с чакането си го доказах. И с това, че още те виждам в лицата на непознати. В ъгъла на нечия познато крива усмивка, в бадемовата извивка на нечии чужди пръсти. В сънища. Чакам.

Мога да бъда търпелива като водата, която дълбае камъка. Но ти не остана достатъчно дълго, за да бъдеш скалата под моята капка. 

Уча се и раста, подавам глава над повърхността. Раждам се под ръцете му. Не ме чака. Не чакам. Просто се разлиствам. Без да забравям синьото на мечтите си. Които толкова силно приличат на твоите, че чак боли.
И знаеш ли  - винаги ще си тук, докато аз съм тук. И всъщност - прощавам ти. Простих ти и сея цветя. 
В сърцето ми никнат лавандули и ухае на лято.  В сърцето ми се сменят сезоните, и след всичките зими ти незименно се подаваш от топлото на душата ми и се разлистваш. И разпъваш листенца към синьото.

Понякога се намирам в някой повей на вятъра. Носи мирис на лято. В спомените ми е вечно лято. Прощавам ти за сланата.


sunburn


Подправката в живота на повечето хора е някоя тръпка, останала неизживяна. 

И всичко след нея е като кисело мляко върху изгорена кожа - носи облекчение, усещаш благотворното охлаждане, а после пак си спомняш с трепет за слънцето и тичаш към лятото.
И пишеш мисли за хората, с които можеш да живееш, за сметка на тези, без които си се научил да живееш.







Tuesday

сънища

Сънувах, че се завръщаш, сякаш нищо не е било и единствено се чудех къде да скрия живота, който имам сега, за да не се почувстваш заменен и измамен. Че дишам без теб.
Сънувах, че се опитвам да наритам под леглото мечтите си, за да има място за теб.
Едно време ти беше мечтите ми. С твоето име се изчерпваше всичко, което копнеех, много години поред, докато ти нехаеше или ме убиваше с невяра. И копнежът се изчерпа накрая.
Виждаш ли как се променят нещата.
Макар че все още обичам теб - от миналото. И ми липсваш - отпреди да ме опустошиш и да ме принудиш да те изтрия от живота си заедно с телефона и стотици гигабайти спомени. Последното хич не сполучих.
Понякога се чудя кое е сънят и кое - реалното. Страх ме е да не съм будна наистина.


 

Наминавам тук като в музей на чувствата. Като албум със снимки на преживяванията. Чета и се усмихвам на последната година. Беше главоломна, странна, но хубава.

А сега пак ми е трудно и пак съм пред счупване, пред страхове, пред загуба. Новогодишно. 
И не знам от кое ме е страх повече. Боря се за нея, а тя отказва да се пребори за себе си. Плача.
Така съм научена, че трябва да давам 110% от себе си, че съм длъжна, че винаги може още, че се самоизтезавам да поправям чуждите грешки и да запълвам празнини в живота на другите, когато това никак не е възможно. И да се самобичувам,  че не правя достатъчно, че не се получава, защото не го правя достатъчно добре. Да се издирам до кръв отвътре, за да видя, че другите са щастливи. Сякаш щастието им може да се закърми само от моите болки.
А не може. "Светът не е идеален, колкото и да ти се иска. не можеш да направиш всички щастливи" - ми каза той, може би наместо утешнителна реплика. 
Не избърса сълзите ми, съвсем по неговия си начин ме остави да съм жена без да ме остави да съм твърде слаба. Затова поплаках тайно. На фона на тъжен филм винаги можеш да изпуснеш соления  водопад на вътрешната си кървава баня.
Не мога да спра да мисля за другите. А толкова искам да съм като тях. Да мисля за себе си.