Thursday

Здравей


Какво ще кажеш  да зарежеш всичко, да зарежа всичко, и без това толкова време сме изгубили в глупости, докато сме дишали и обичали тук-там напразно погрешните хора, които са ни направили правилни един за друг?
Да им благодарим и да загърбим клишетата, очакванията и мечтите, които не са наистина наши и просто да бъдем естествени, което ще е нещо отдавна позабравено, но надявам се -  лесно припомнящо се като карането на колело?

Хайде остави обясненията и си позволи да не мислиш, и ми позволи да не мисля и да бъдем глупави и безразсъдни, да се събуждаме на нови места и докато другите се вълнуват от времето и лютеницата ние да отскочим до морето, нищо, че духа като за световно и снегът е арктически? Да гледаме безплатни късометражни филми в студения Люмиер и да изпием бутилка вино, ей така, направо от бутилката?

Хайде като ти пиша да не се правиш, че не си го видял, за да си придаваш тежест и аз да не се отказвам да ти пиша повторно, защото "дамите не правят така" и просто да тичаме един към друг без да гледаме кой прави първата крачка? 

Ей така, ако може да си уморен от игри, както аз съм уморена и просто да бъдем беззащитни един пред друг, за да сме непробиваеми за останалите. Да бъдем смешни и да бъдем cheesy, на кого му пука?
Просто е.
Махам с ръка и казвам "Здравей", пък оставям да решиш ще отговориш ли от другия край на една Непозната.


Tuesday

на лошото време


Вали. Мисля си. Онази баба, която продава цветя в подлеза. При кого се прибира вечер и къде оставя непродадените китки?
Мисля си го, докато вървя с ръка под твоята, криеш ме под чадъра си, крачките са бързи, дъждът е проливен. Хубаво е някой да те крие под чадъра си, нищо, че е счупен.
Мисля си за хората, които не са били сами на 30 - дали са си мислили, че на 70 ще търсят топлина в подлеза, разбиране в чужди очи и подкрепа от непознати?

Една вечер минах през подлеза в 8 и уличният музикант с розовата китара пееше "пак ще се срещнем след 10 години". 3 часа по-късно още си беше там, само песента беше друга, но продължаваше да се усмихва и се замислих дали си има дом и дали някой го чака за вечеря. Не че мен ме чакат, но все се прибирам, никак не свиря на китара в подлезите. И мразя да чета разбиране в очите на непознатите.

Животът има ли две фази - самотен и пълен - и редуват ли се? Защото, ако е така, значи ли, че моето пълно най-сетне предстои?

 Защото слънцето ни липсва едва, когато завали. И започваме да пишем оди за летните вечери с аромат на диня. 
И с живеенето ли е така? И кога ще ми дадат ключа към шкафчето с канелените кифлички?