Tuesday

Болки на растежа


Помня, че когато бях на 12, имах силни болки в ставите и тогава ми казаха, че твърде бързо раста и организмът ми не може се адаптира безболезнено. Наричат се болки на растежа.
Ето. Да боли значи, че растеш - още веднъж ми се напомня.

Осъзнаваш много неща, когато видиш как майка ти окапва покривката и веднага крадешком поглежда дали си забелязала; както едно време ти криеше белите си и чакаше със затаен дъх да видиш дали ще те разкрият.
И ти се доплаква. За всичко тогава, за всичко сега и за онова, което си отива. За хората, които са ти дали живота, а ти дори не познаваш. За нещата, които са те подтискали и които си се мъчил да им простиш, знаейки, че и те са напълно несъвършени. За себе си, когато им простиш и искаш да направиш нещо добро за тях, сякаш си длъжен да подобриш сега заради това, че те не са успели да построят добре миналото си.

И те доядява. На себе си. Че си укорявал, а може би не си имал право.Че си повишавал тон, когато те е боляло  и не си виждал през болката, че може би и тях ги боли.
Признаваш си, че си просто човек. Че те е страх. Че не е провал вечер да се отпуснеш на дивана и да заплачеш. Че искаш само някой да прояви разбиране и да те остави да се наревеш без да мисли, че не си наред. Че осъзнаваш как не искаш да бъдеш за някого непознатият създател.
Колкото по-голям ставаш, толкова повече растат осъзнаванията. Болката. И страховете ти. И едновременно с тях - силата ти.
Амин.




Wednesday

Като септември


Като утро през септември на границата на лятото и есента се чувствам - несигурна.
Търся в очите ти - още ли ме харесваш, защо вече не ползваш това или онова обръщение, защо заспиваш преди мен, ръката ти на гърба ми ли е, нежен ли си, защо си забрави десерта в хладилника, обади ли ми се по обяд?

Като септемврийско утро съм хладна в началото, по-топла и по-топла, по обяд паря, а вечер заливам с хладина, та да се сетиш да ме прегърнеш.
Като септември след средата се клатушкам в крайности, грея и валя, и търся те в спомена, и те създавам в нов.
Като септември поставям и точки, и ново начало, задигам ти безгрижието и раздавам уроци, искам те седнал на чина на класната ми стая в час по топло обичане и съзидание на общото. На ние.

Като в дните от третата седмица на септември броя всеки слънчев час = броя часовете до теб, до пътуването, до всяка прегръдка. 
И съм също толкова смаляваща се, леко охладняваща при намаленото ти слънцегреене и си искам топлото на ръката ти и търся в очите ти доказателство, че с лятото си отиваме аз и ти, но се завръщаме ние - по есенно топли. Отвътре. 
Само това разминаване бих понесла.