Friday

Май, към края


Сърцето явно си има някаква своя памет, защото всяка година през май ми напомня за себе си, напомняйки ми за теб и онова лято, в което се влюбихме, същото, в което после съсипахме всичко. Ти - защото още не знаеше какво искаш, а аз - защото твърде тежко понесох мисълта, че не ти бях достатъчна.

Неизменно като цъфнат липите и душата ми започва да се лута в търсене на изгубеното. Интересно е, че дори вече не е нужно да се замислям коя дата е - когато усетя смъртно липсата: 
Винаги е май, към края.  Небето е синьо, за пръв път политам. Страх ме е и не ме е страх, осмелявам се да мечтая. Отивам на другия край на континента, за да оставя там душата си и да намеря любов, която да ме изтъче от сложности и да ме разнищи до атоми.

Когато думите ми залипсват, имам място само за теб. Затова не пиша напоследък. 
 



Monday

Понякога се намирам, такава, каквато ти ме изгуби. 
Все още съм тук, още мечтая макар и не толкова на едро. Разделих се с вятъра в косите си, сега от тях плета мрежи от очаквания. За пристани.
Сея цветя и ги чакам, час по час поглеждам кога ще подадат малко зелено телце над повърхността. И знаеш ли? Те се раждат под ръцете ми.
Малки
части-
чки
живот,
над които треперя.

Преди години ми каза, че не умея да чакам нещата, които си струват, че искам всичко тук, сега, веднага, че затова те оставям, защото не мога да чакам *ТОЧКА*
Съжденията ти спираха само до точката, а моите бяха преминали отвъд - уморена бях да чакам ДА ИЗБЕРЕШ. Мен.
С годините си доказах. Че не си прав. И с цветята, и с чакането си го доказах. И с това, че още те виждам в лицата на непознати. В ъгъла на нечия познато крива усмивка, в бадемовата извивка на нечии чужди пръсти. В сънища. Чакам.

Мога да бъда търпелива като водата, която дълбае камъка. Но ти не остана достатъчно дълго, за да бъдеш скалата под моята капка. 

Уча се и раста, подавам глава над повърхността. Раждам се под ръцете му. Не ме чака. Не чакам. Просто се разлиствам. Без да забравям синьото на мечтите си. Които толкова силно приличат на твоите, че чак боли.
И знаеш ли  - винаги ще си тук, докато аз съм тук. И всъщност - прощавам ти. Простих ти и сея цветя. 
В сърцето ми никнат лавандули и ухае на лято.  В сърцето ми се сменят сезоните, и след всичките зими ти незименно се подаваш от топлото на душата ми и се разлистваш. И разпъваш листенца към синьото.

Понякога се намирам в някой повей на вятъра. Носи мирис на лято. В спомените ми е вечно лято. Прощавам ти за сланата.