Monday

Don't Forget...


Осъзнаването, че си сам е донякъде трудно за приемане. 
Приемането на факта, че си сам е красота, когато заедно с него си дадеш сметка, че всичко тепърва предстои. Когато погледнеш с очи, които горят със светлината на незапочнатото. А то е магия. Дава крила и тласък. И Пътят вече има смисъл. Когато вървиш към Нещо, което искаш да се случи. Когато чакаш, но и търсиш. Когато гориш. Когато живееш. Когато намериш своя смисъл в себе си и знаеш, че ще го намериш и извън...А него го има и само теб чака, да го откриеш. Да го обикнеш. Да му дадеш живот. Да си осъзнато сам, означава, че си подготвил до себе си място за някой, когото очакваш с цялото си същество. За когото си разчистил всеки ъгъл.

Живеем по веднъж. Обичаме много пъти. Животът е низ от моментите, в които обичаме. И от онези, в които търсим обич. Да се откажеш от търсенето е все едно да сложиш край на живот.

Всеки край е начало, нали. Всички това повтаряме. Защото е вярно. И искам да вярвам, че ще бъде различно. Затова имаме повече от един шанс. Имаме избор. Имаме чувства. Имаме мисли. Имаме надеждата си. Имаме способността да виждаме цветно.

Да обичаме.
Да оцеляваме след това.
Да кървим.
Да се раздаваме.
Пак.
Да пазим вярата в онова, което е трудно за вярване.

Знам, че може да бъде различно.
Знам, защото равновесието е неизбежно.
Всички получаваме онова, което сме дали.
Понякога с малък времеви лаг.

Вярвам.
Да си сам означава, че онази лудост тепърва предстои.

I see crazy people.
[Are] We [are] all one of a kind...
Just [don't] forget the thing called Love.


Sunday

Love Is Such A Crazy Thing

...I've been down this road and back again
Learned my lesson and it was that love is not my friend...
Опасявам се, че Любов е, когато разумът и всичко останало казва - забрави! - но нещо отвътре - може би сърцето - не слуша. Защото любов е явно да обичаш въпреки себе си. Не можеш да спреш само защото повече не искаш да изпитваш нищо. Не можеш да махнеш с ръка и да свиеш зад ъгъла. Можеш да изпитваш ярост, сляпа. Можеш да си мислиш, че мразиш. Да отричаш. Да казваш жестоки думи. Но всичко това е просто инстинктът за самосъхранение, който се опитва да те спаси от собствените ти чувства, които се опитваш да изгониш.

Истинските неща са красиви.

Красивите неща често са (само)унищожителни.

Любовта е болка. Вече имам съмнения дали толкова силно можеш да усетиш, че си жив, когато те обичат и си щастлив. Лесно изглежда тогава да кажеш, че обичаш. Лесно е тогава да крачиш напред.

Трудната любов, онази, в която си сам и която гониш като бездомно куче, а тя стои на прага ти и гледа тъжно...тя те кара да усещаш всяка частица от себе си жива. Макар и болезнена. Най-жив си преди да затвориш очи. Последната глътка въздух е най-сладка сигурно. Само твоя.

Изглежда формулата на щастието е да се оставиш да те обичат повече отколкото ти обичаш...



Saturday

(Раз)Очарованието

 Толкова безпощадно вярно е, че може силно да те разочарова само онзи, който някога също така силно те е очаровал. И се връщаш назад още и още, защото не искаш да се откажеш от Надеждата, че наистина в него е имало нещо специално.

Истината е, че специалното, онова, което те е накрало да светиш с ярка светлина,  си му го (при)дал ти самият, защото си искал да го има...

Единствената причина сега да те боли - на нея ти сам си дал живот.

Thursday

Сезони

 За няколко дни преживях всички сезони. Лятно силно слънце на няколко хиляди метра височина и толкова синьо небе, че си даваш сметка колко би било различно, ако ги нямаше облаците над главата ти. Или какво би било да си над тях.

После едно тихо дъждовно ромолене и свъсено време ме накараха да се замисля дали дъждът се дави в морето или всяка капка  намира в него своя солен любим за последна целувка. 
Снимка: Личен архив
 Тази сутрин се взирах в развълнуваното море. Грохотът на вълните е прекрасно нещо. Сумракът придава някаква мистика на малкото метри, които ме делят от брега. Искам да  вляза цялата в нея. Дори да се изгубя, но да разбера къде свършва морето и започва небето...
Докато мислиш, че се давиш, можеш лесно да полетиш. Ако повярваш. 

Сега е снежно бяло през прозореца. Климатикът приятно шуми в тишината на офиса. Много различно е тук, където знам, че на поглед разстояние се намира един друг свят, който адски много обичам.
Вървя по непознатите улици и поглъщам всеки детайл. Знам, че веднага щом си тръгна, в мислите си ще се връщам за още. И вече знам, че магията е много по-красива и бяла, когато изобщо навън не е лято. Онези сутрини, в които се събуждах със слънце в очите, с ръце, търсеща топлината ти, вече са някъде там, в миналото. Кратко е лятото на красивите илюзии. И някои неща то не пуска да продължат да живеят извън него.  С последните си, предсмъртни лъчи, то ги изгаря до пепел.

Красиво е да се влюбиш през зимата. По-лесно е да отличиш истинската топлина, която те залива отвътре.

 

Wednesday

Вълнолом



Вълнолом. Тази сутрин се събудих с него в ума си. Знаете, как натрапчиво може да се вкопчи в него някоя песен, дума, просто няколко ноти...

Вълнолом. Който разбива на пяна вълните. А те си мислят, че ги посреща.
Един вълнолом може да разбие милион вълни. Или една вълна милион пъти. И всеки път тя тича обратно към него.

Разбрах, че колкото и пъти да се връщам към теб, ти можеш само да (ме) разбиваш на мънички солени капки.


Вълноломите не могат да прегръщат.


Monday

Pieces

Ти можеш да изкараш най-доброто от мен на повърхността, както никой друг го можеш.  И го правиш. Аз някак все още ти позволявам да ме виждаш на части. Макар да знам, че ти ме харесваш цяла.
Трябвам ти точно такава - непокорена. Да заставам десетки пъти пред теб укротена в желанието си да ме обичаш. А ти да мачкаш плътта ми, да я разкъсваш  и да храниш с кървавите й парчета  обезумелите хрътки, които теглят неуморно каляската на твоето Его...



Saturday

Дъжд


 Градът е отчайващо пуст и самотен понякога. Навира нахално в очите ми своите ярко трепкащи светлини. Единствено  дъждът е в синхрон с душата ми.
Вали. Винаги вали, когато си кажем тежки думи.  Капките са  ледени и безмилостни. Като стрелите, които забиват думите ти. С остри, отровни върхове. Така са разчовъркали до кокал душата ми, че вече всичко ме раздробява на елементарни частици и ме отмива в канала като ненужен отпадък. А ти никога не разбираш как чезна... 
Как...
В душата ми нещо се чупи. Умираш.  Умирам. Всеки път все по-безвъзвратно. С всяка сълза и болезнен спазъм в сърцето ми. С всяка минута самота, в която знам, че си си така самодостатъчен...Всяко поредно "сбогом" е все по-искрено. 

За да срещнеш някого [отново], трябва първо да си казал поне едно "сбогом". [На което другият е отвърнал с "почакай"...]


Friday

Insomnia


Легнах рано, събудих се по изгрев, не си бях  доспала в последните дни, уморена, изтерзана и кофеиново отровена денем, алкохолно усмихната вечер. 
След малко фитнес-пътечка за тонус  духът се вдигаше до там, че забравях от кога не съм спала и колко цигарен дим съм погълнала в последната седмица.
Чувствах глад единствено за емоции.
И за пица със зелена чушка и яйце отгоре, ама не сварено, а печено. 

Седенето вкъщи ме отблъскваше като никога досега и същевременно ме привличаше с нещо. Светлият дървен под крещеше за петно от раз(пи)ляни чаши  вино.

На няколко пъти пазарувах с цел да сготвя, но един прибор на масата не изглежда особено стилно.

Лаптопът мълчи, плътно затворен, в електрическата прегръдка на зарядното. Не ми се живее онлайн.
Фотоапаратът лежи на дъното на чантата с изтощени от бездействие батерии. Нямам вдъхновение. Или по-скоро имам, но не за снимки, а за нещо, което още не съм уловила.

Изпитвам само глад за комуникация. И малко прегръдки с дъх на предпролетни разходки в парка.

Щастлива съм.



Wednesday

Torn


Безкрайната, тънка, но дълга нишка, която изтеглях от кълбото на мислите внимателно толкова дни наред, се скъса. Ей така, като щракване с пръсти. И двата й края паднаха като тържествено прерязана с ножица лента. По случай откриването на факта, че лутането на моята мисъл и описването на безкрайни форми и траектории не решават нищо. Аз просто се тормозя до изнемога. Не спя, не се храня и не се усмихвам. Не губя време в напразни деяния, защото мозъкът ми търси пътека през тръните на отчаяния ми отказ да приема, че изход няма.

И съвсем неочаквано, тази фина, но жилава нишка, се скъса. На две. Преживяхме раздяла. Аз и моето Подсъзнание. Или по-скоро като нямаше къде да отиде вече, то дойде при мене на гости  на горния етаж, където Съзнанието му направи чаша мляко с какао и го помоли да се успокои най-сетне, преди да падне "случайно" от покрива в тъжен опит да полети за последно. Раздялата се оказа преоткриване.

Тази скъсана нишка е като пъпната връв - единият край се изхвърля ненужен да гние нейде, а другият остава неразривно свързан с живота. В неговата пъпно-централна част.

Участъкът от нишката на моята мисъл, който се разпадна безвъзвратно, съдържаше разни подразмисли и поджелания, свързани с теб, които Подсъзнанието ревниво пазеше с надежда някой ден да каже "Нали ти казах! Пазех всичко това въпреки теб и сега си ми благодарна, защото Той пак е тук, както преди, а ти не си забравила и секунда от дните назад".
Другата част ме дърпаше напред и нагоре от блатото, в което ти ме остави коленичила. Далеч от теориите за (био)логичното оцеляване, мисля да развия такава за връзката между инстинкта за самосъхранение и нишките. Някои той къса, други преплита, трети удебелява, четвърти пребоядисва и ти показва в нов цвят и светлина. Паметта понякога е услужлива, именно когато не работи.

Не можеш да запазиш в сърцето си всичко, което някога те е правило щастлив. Натрупаните стари отломки трудно оживяват, но със сигурност неправомерно заемат мястото, в което можеш да настаниш нови такива. И пожарът, който могат да подхранят, е твърде краткотраен, защото са пресъхнали. Пламват за секудни  и докато отвориш очи вече ги няма. Няма и огън.
Отказът да изхвърлиш старото понякога е причина да не получиш нищо ново, защото то идва, поглежда килера ти и ужасено от безпорядъка вехтории, си тръгва.

Скъса се. Ето. Мисълта ми за теб. Вече не тече като ток през кръвта ми. Издъхва. Конвулсивно се свива и дърпа и това я надробява на още по-малки парченца, отчаяно впили се в душата ми като остатъците от остарял хастар по ъглите на джобовете. Винаги съм мислила, че ще се пръсне екзалтирано и ще се изтърколи мелодично по пода на разклатените ни отношения като перлите на скъсана огърлица. А тя просто се разпадна без звук и твърде унило, натъняла от безкрайното опъване и излагане на лоши емоционални условия.

Завивам "живия" край внимателно и прибирам на сигурно място, а другия, чувала съм, е хубаво да изхвърлиш в течаща вода. Под мост.

Живецът на разкъсаните ми мисли пулсира и нетърпеливо трепери в очакване на регенерацията.

Случайно видях, че от някъде си намерил удавения в реката край и си го прибрал внимателно и на сигурно място...


Sunday

Преди зазоряване

Тази ярка алкохолна експлозия в ума ми...не си ти. 

И все пак. Толкова близо физически и така далеч от душата...На едно среднощно такси разстояние. Празнотата е болезнено осезаема. Когато си тук пак те няма. 

И все пак. Някак искам да усещам присъствената ти липса. Когато знам, че си дошъл без да знаеш защо. Просто си направил няколко крачки към мен в душата си.
 
И все пак...Нещо те е извикало. Но не аз. Поне не с думи. А нещо в студеното ти сърце е трепнало. Но не излизаш от позата.

И все пак. Ти искаш. Но не мен. И все пак си тук. Въпреки разум, гордост и пердразсъдъци. И напук на позата, която те вкочанява.

И все пак. Някакви чувства са те накарали да излезеш в нощта, да вървиш срещу мен. Докато ме срещнеш насред хладните плаващи пясъци на нищото. А позата поглежда с презрение твоята сърдечна слабост.

И все пак. Аз няма да бързам по пътя си на тръгване. Защото е сладко да чакаш. И да мамиш несъзнателно.

И все пак. Пулсът ми забързва, очите ми се взират по вертикалата на пространството, защото знам, че не обичаш клишетата.

И все пак...Ти така и не тръгна....Тя те разубеди. Позата. От която разказваше как усилено бягаш.

И все пак. Аз ще почакам на входната врата. Още мъничко. Преди да я затворя на зазоряване. Ще поиграя шах с душата си. После ще разритам пешките от белите квадрати. Защото те са места-резерве за Доброто, което така и не паркира там жалката си трошка.

И все пак. Сигурно Загубата ще ме гледа тъжно от пода. На дъската гордо ще стои самотно царицата.

Все пак...Въпреки пешките в краката си...И тя чака своя заблуден цар на бял кон.

B1 & G1 вече са празни...

Friday

Coffee-chino


Чашата мляко с Нескафе внася приятен привкус на петъчния следобед. Заедно с меката ароматна пара, в ноздрите ми навлиза свежият въздух от прозореца и сякаш инжектира мислите ми с някакъв странен заряд, от който адреналинът ми се покачва уж безпричинно, а се чувствам като след скок с бънджи, само че без страха от високото. Вместо него има усещане за наситеност, за цветове и яркост, контрасти и светлосенки, които придават някаква магия на офисния следобед.

Обичам кафе с мляко. Около мен винаги има много хора с кафе. Поднасящи чашата към устните си. Изпиващи последна глътка. Натискащи копчето на машината. Носещи капсули за другата.


Чашата кафе в два следобяд е повод за пауза навън, на слънце, което необичайно примамва през февруари. Чашата кафе носи приятна емоция, малко смях и малко глъчка с приятни хора. Понякога малко ревюта на филми набързо, накрак при задния вход. Друг път кратко събрание за уточняване на вечерта. Често повод да се посмееш с някого, с когото иначе имаш време само за една електронна усмивка в комуникатора. Нерядко чашата кафе в тандем с една тънка цигара те отнася далеч от работната среда и стреса.

Чашата кафе в различните му разновидности, в прегръдка с мляко, сметана, мед или каквото предпочитате, е едно малко бягство в една по-хубава емоция от средата на бумагите и пищящите телефони. Чашата кафе в събота утрин (а в събота сутринта започва поне в 11), понякога заменена с чаша ароматно капучино, но с неизменното еспресо и канела, ме понася към същината на деня, когато се наслаждавам на всяка свободна минута за себе си. Чашата приятна течност в ръцете ми, когато седя в любимото кафене и чакам нещо да се случи със слънчевите зайчета, който пробягват по лицето на момичето отсреща...

Чашата кафе, която понякога ме събира с приятели. Взетата погрешка чаша кафе, която понякога кара непознати да се усмихват един на друг и да седнат заедно като в някакъв ритуал, дирижиран от вълшебната течност.

В чашата кафе има стаена магия. И колкото по-черно и ароматно кафето -  толкова по-бяла е магията. Чашата кафе, която дава тонус и пулс на деня ти, когато вече си мислиш, че си изчерпал енергията. Чашата с настроение, което те усмихва и те кара да се отпуснеш в очакване на мекия допир.

Чашата. Кафето. Ритуалът. Или трите в неуловимо магична комбинация. Правят деня по-усмихнат.


Wednesday

The Memory Remains



Още помня как тичах, бързах сред тълпите, мачках ежедневието и убивах души, за да се срещам с теб. Помня и онази луда сладост, която ме заливаше да те виждам как стоиш на ъгъла за срещи. И адреналинът, който отскачаше силно от очакването да те видя, да се скрием и да потънем в нашите си разговори. И лятното жарко слънце помня, което заради нас стоеше до късно високо, високо в небето, защото спускането на мрака означаваше два автобуса в различни посоки и длани, стиснати една в друга до последно на някоя спирка.

Запечатани са в душата ми и онези тихи, но душеразкъсващи моменти, когато се разтапяш в ръцете ми, с чаша сангрия в ръка, притихнал и някак малък. Копнеещ милувки.
 И усмивката, с която ме търсиш в тълпата насред час-пика. Защото винаги се срещахме тогава. Толкова по-лесно е да се скриеш и вървиш бавно, когато всички бързат нанякъде. Дори не те забелязват.

И зеленината в дует с дрехата ти, омекотила допира на телата в жадно нетърпение да се докоснат. Онези пламтящи армагедони в очите на двама ни. Онази задъхана нетърпимост към часовете невиждане
И още стотици дребни детайли, които извикват усмивка в левия ъгъл на устните ми. И последна надежда - пак да се случи...Някога.

И тихото осъзнаване, че щом си спомням всички тези неща с онази усмивка...значи вече са безвъзвратно отминали.

И дори някога да (ми) се случат отново...Няма да са същите две двойки длани, които някога събираха жълъди...


Tuesday

Загуби


Не мога да кажа, че някога съм губила някого. Защото знам, че не съм притежавала никого. Това  би било смешно-тъжно. Единственият начин да притежаваш друго същество е да сложиш безжизненото му тяло в хладилника си и да му сложиш катинар, който да заключи притежанието ти със сигурност. Но и тогава го нямаш напълно, няма я топлината, която тялото му вече е отдало другаде.
Не съм губила и някакви значими вещи, нито пък скъпи, защото никога не съм била вещоманка, а малкото неща, които съм имала и обичала, никога не са били скъпи в истинския смисъл на думата, а само емоционално. Прочетох наскоро, че вещите са създадени, за да бъдат използвани, а хората - за да бъдат обичани. В последно време сме свикнали да обичаме вещите и да използваме хората. Затова и светът е така объркан, и всичко уж просто е станало толкова сложно. Дори елементарното човешко желание да споделяш е тема табу. 

Преди време тук бих написала като трети абзац - Никога не съм губила себе си. И ще е вярно, защото преди време още не съм се била намерила, струва ми се. Сега завесата бавно се вдига. Вече знам колко лесно човек се променя, когато го иска и колко смъртоносно трудно е това, когато не желае да се откаже от нещо свое, колкото и пагубно за него самия да е то. Сега разбирам как човек, научавайки се да обича себе си, да се радва на себе си, лесно прекрачва границата към това да стане егоистичен в своята (само)влюбеност до там, че да не може да  изпитва  подобно нещо към някого извън себе си. Сега разбирам много неща. И много хора. Които на пръв поглед може да се каже - съм изгубила. Или те мен. Въпрос на гледна точка. И знам, че съм обичала истински и безразсъдно защото първо ми се е случило да обикна друг човек и чак после себе си...

Но аз знам със сигурност, че човек не съм губила, когато съм вземала решение да тръгна в друга посока без него.

Просто съм си тръгвала преди той да е превърнал името ми в просто-още-един-звук от многото...

Sunday

Когато интелектите (не) правят секс


Ако сексът е интимен акт между две тела, то любовта е секс между два интелекта. И ключовата дума тук е именно интелект. 
Ако в една връзка се окаже, че единият не може да даде интелектуално нищо на другия, а в същото време - не желае/може да приеме нищо от него, то има ли смисъл от подобна връзка? Къде се къса нишката? И не говоря за просто неприемане на другата гледна точка, а за неразбиране, породено точно от интелектуални различия. Не рядко и в самото ниво на интелект на двамата. 
Любовта, казват, била сляпа. Само че аз не вярвам в точно тази любов. Ако има някаква любов изобщо, тя е между хора, които взаимно могат да си дадат нещо и да растат заедно. Трудно е да срещнеш и харесаш някого по всички параграфи, клишето "обичам го такъв, какъвто е" е за хората, които отчаяно не искат да повярват, че могат да бъдат повече от това, което някога са ги убедили че са и че не могат да получат повече от това, което някой им е подхвърлил. И обикновено зрелите хора търсят във връзката  някакъв градеж, а не начин за запълване на свободното време без особени последствия за душевния и умствен багж. Второто си е чиста проба онанизъм в извратена форма.

: Ако няма взаимно проникване на двата интелекта, няма връзка. Както няма безконтактен секс.:

Връзката  точно това означава - не обвързване, задушаване, избледняване и сливане  на специфичните черти на двата индивида, нито обс(ебване), а наличие на успешен контакт между две индивидуалности, при който протича обмен на енергия и мисъл в двете посоки. Във връзката   еднопосочните потоци се губят необратимо напук на закона за кръговрата на веществата...


Thursday

8:08


 Винаги съм вярвала, че онзи, който е най-труден за обичане всъщност има най-голяма нужда точно от това.  Затова колкото по-трудно беше, толкова по-упорита ставах.
Само не подозирах колко аз съм трудна за обичане...




'Cos Nothing I Have Is Truly Mine





Tuesday

Този уикенд


Този уикенд ще направя пържени филийки за закуска. Може би с мед. Но задължително ще има мляко. И масло. И парченца бекон до кашкавала. В любимия ми зелен сервиз. И задължително след като съм се събудила бавно и в топлата прегръдка на осъзнаването, че съм Го намерила след дългото лутане, в което дори не знаех какво търся.
И чаша топло канелено капучино по-късно в кафенето на ъгъла, където сядам със себе си на тих монолог и мога да прекарам часове без да помръдна от мястото си, освен, за да повдигна чашата ухание към устните си. После ще събера косите си на тила с фиба от новооткритите интимни моменти със себе си.

Този уикенд ще бъда такава, каквато не ме познава никой. Отнесена, тиха, мечтателна, с поглед зареян на вид безучастен към случващото се наоколо, и душа, поемаща жадно всичко от случващото се...Себе си.
Ще седна на по питие с вдъхновението си да бъда такава, каквато не ме разбират другите, но каквато само мога да бъда без да съм другите. Очите ми ще поглъщат всичко красиво, всичко, до което очите ми се докоснат, ще рисувам в топли цветове въпреки февруарския синьо-бял студ.
Пак там, седейки в кафенето на ъгъла, знам, че ще напиша нещо, което отдавна премълчавам. Без някой да се познае. Но дотогава има твърде много време. Преди това ще трябва да се разтворя в топлината на канелата, да докосвам крехкото съвършенство на тънкия порцелан и да  дам път на Полета към Щастието.

Този уикенд ще избера бутилката. За 14-ти.

Празникът на виното.