Monday

30.07

В момента съм като бомба със закъснител. Броячът тиктака безмилостно.
Спри да ми палиш фитила в 2 сутринта с разговори от онези. Онези бих сложила по принцип в italic, но съм твърде уморена дори за това.
Ако имаше шалтер, с който просто да изключа от живота за малко и да намеря баланса, който изгубих, точно когато разбрах колко ми е важен, за да бъда щастлива.
Когато веднъж си бил истински щастлив, а после все се чувстваш в състояние loading  и процентите все не стигат 100 заради омразния buffering, ти се иска да прегризеш всички кабели и да избягаш. След като обаче се самонараниш до полусмърт от търкане на китки в жилите им.
Понякога всичко започва цели четири часа преди полунощ и завършва не със затръшната врата, а с оставени на масата ключове.

Wednesday

25.07.


Какво от това, че ходиш по любимите ми места? Там няма да ме намериш, нито пък сърцето ми,   там НЕ съм го оставила. На онова място. 
То си тупти в гърдите ми, а там ще се връщам не за спомени, които не можеш да ограбиш.
Там ще се връщам за още  любов, но от тази, чийто глагол е  в бъдеще време.


Thursday

400. La Città Eterna



Утре ще поема един от всички пътища, които водят към Вечния град. 

Един полет време. За едно решение. Което става все по-трудно. 
Едно сърце. В което има повече, отколкото някога съм предполагала. 

Ще хвърля монета зад рамо, ще си пожелая нещо. Може би да се върна. Колко типично.
Може би любов. Колко банално. 
А може би ще си пожелая една любов и удивителен знак след нея. А след него - точка.

Ще пия Corona в Hard Rock Cafe някъде на Via Vittorio Veneto, където ще си представям Фелини и  La Dolce Vita-та. И още много неща.

The best is yet to come.







Tuesday

17.07.12


Напоследък е модерно да изкачваш планински върхове, да имаш много кафеви пигменти по кожата и светли кичури в косата, да пиеш бяло вино в тумбести чаши и да пушиш електронна цигара.

Напоследък си изгубих баланса, който крехко бях постигнала с цената на всичката си чувствителност. Бях си самодостатъчна, докато не чух, че трябва да избирам. аз + ти = ние или аз - ти = край.
Веднага помислих, че е добре да бъда част от нещо и се залових за задачата да мисля за себе си като за 1/2. После получих шамара. После и стотиците извинения, десетките разговори и много леко позакъснели обяснения в чувства.

Балансът го няма. Вече не искам да съм самодостатъчна, а просто достатъчна. За някого. Оказа се трудно някого-то да е достатъчен за мен. Може би заради разочарованието и пострадалото ми его.

Или просто отгоре ми се подиграват на тема не-се-е-родил-този-дето-да-ме-влюби-в-себе-си.

Той има злато в косите. Никога не съм харесвала руси.
Очите му не са най-сините.
Но се появи в най-неподходящия момент.

Просто ме привличат мъжете, които в нещо успяват  да са най-.


Friday

Open Eyed Dreamer


Седя на пейката и чакам. Очите ми шарят в орбитите, но видимо изглеждам напълно вглъбен в маратонката, с която подритвам гумата на колелото. Не знам от къде ще дойде и не искам да ме свари, взрян с очакване в точно тази посока.

Точно когато си мисля, че ме е забравила някъде между многото си покани от всякакви хора, които искат да я докоснат и да си откъснат парченце от нея, тя се появява. Не. Тя изгрява над света ми като зорница, като Голямата мечка, като Луната, като всичко, което бедният ми речник не може да роди. Тя тича към мен и се смее. В очите й - извинение, че е закъсняла. много е закъсняла. И вместо дръпнато да кажа, че няма нищо, аз се усмихвам и тихичко съжалявам, че няма backward бутон, с който да върна и пусна отново поне няколко пъти този момент, в който тича по алеята, косите й се веят, роклята и едва я настига и очите й изгарят от топлина.
Тя тича. Към мен. Ще падна ей тука, до тая пейка, и ще умра. И ще съм най-завършенoто щастливо копеле.
Навежда се, казва здрасти, извинявай, отдавна ли ме чакаш, с дъх на пъпеш, мляко, люляци и някакви други магии, които само сламените момичета владеят. Всичките ми мозъчни клетки еякулират екзалтирано и погледът ми е също толкова изпразнен, колкото и главата ми. От всяка мисъл. Мога само да я поглъщам с надеждата да напълня душата си с нея и очарователното й присъствие. За да си имам още малко от него, когато си тръгне.

Сяда до мен, отпива от бирата ми, смее се звънко и ми разказва забързано какво е правила през деня. Обяснява и защо е заксъняла, но аз не регистрирам. Попивам всяка извивка, която устните й изписват, всяка чупка на веждите й, всичките й емоционални жестове. А тя е един емоционален Везувий. Който мечтая да ме залее и затрупа завинаги, да не мога да стана, да не мога да помръдна, само да лежа, лежа, лежа и лавата й - върху мене.

Странна ми е понякога. Казах й, че много харесвам парфюма й и тя вече не го слага. Не иска да ми завърта главата. Тя не знае, че Земята вече не се върти, ако я няма и изгреви, залези и слънчогледи няма, когато е далече.

Идва чиста, ухаеща на себе си,  на всичките си странности, чудатости и нажежени мисли. Идва и носи със себе си целия смисъл, който съм търсил къде ли не без да знам, че е нямало как да намеря без нея. Идва, носи ги, после си тръгва и отнася със себе си всичко. В промеждутъка, краткия промеждутък, аз симулирам всякакви странни движения, за да вдъхна косата й, да докосна кожата й някъде между лакътя и рамото, да залепям устни до бутилката с бира, от която тя е пила.

После дъвче дъвка. Винаги с аромат на диня. Понякога са боровинки. Понякога й взимам последната. Отнасям дъха й със себе си след като видя как свива зад ъгъла на тротоара и изчезва след като ми помаха с ръка, за която човек бих убил да целувам на заспиване.

Наясно съм, че звуча като  пъпчив зубър на 17. Ама не съм нищо подобно. Имал съм десетки жени и са минали доста години, от както съм бил на 17. 
Никоя не е  имала мен. Както нея. Но тя не го знае. Или може би не иска да знае.
Идва и си отива, пали и гаси светлината в дните ми и това е всичко. Винаги, когато се опитам да уловя ръката й, бяга.

Онази нощ, когато дълго гледах огромните й очи и накрая като полудял хванах брадичката й и просто я целунах... не знам какво съм си мислел.  Трябваше да избягам, защото иначе нямаше да й позволя повече да си тръгне.

Не помня как съм се прибрал. Събудих се от среднощната буря, от звука на счупени клони под прозореца си.
Светкавица проряза небето и освети  луминесцентно цялата стая. Косата й се пилее по единствената ми възглавница. Ръката й лежи, малка и бяла,  върху гърдите ми.

Спи облечена с всичките си дрехи, даже с кецовете. Щипя се, буден съм. Поглеждам я пак.
Имам целия свят в тясната си малка спалня. И повече не ми трябва.
Не искам да мигвам, да съмва и да започва новият ден. Иска ми се докато спи да й разкажа всичко, да вляза в съня й и да я заведа на всички красиви места, за които знам, че мечтае.


После алармата звънна.




Tuesday

Диня за един


- Не ти ли липсвам понякога?

- Аз просто съм свикнала да те няма...


Тънка струйка  тъга се стече в края на думата няма, но като че ли остана незабелязана от него. Беше зает да интерпретира отговора й като просто не

Беше й мъчно, че нямаха време да ядат диня заедно. За това още не беше яла диня, въпреки че лятото вече преваляше.

Отчаяно признание, което беше последен отчаян писък - ела, по дяволите,  не ме оставяй да деля диня с друг, защото  искам с теб, а тебе все те няма... 

 Динята не се яде ей така. Диня се яде с ръце. От двама. През смях и лепкав сок. С любов.




Monday

Следи


Следите от зъби по врата, драскотините от нокти по гърба, синините по хълбоците и мускулната треска от вътрешната страна на бедрата не оставят трайни следи в сърцето на жената.

Пръсти под пръстите, шепот в ухото и целувки при спуснати клепки я дамгосват за дълго.

Болката също.

Повечето мъже могат да предложат само първото. И биват запомнени с последното.




Thursday

Future Shorts


Пише ми се неистово. Кратко. Накъсано.
Искам да вали, да седя у дома на дървения под и да рисувам акварели. Заедно с някой, който изпитва същата потребност.
Както когато лежахме на една пейка в гората. Луната беше ей такава голяма и странна, а той просто ме прегръщаше и нямаше нищо по-естествено.
Това май беше дълго изречение. Всичко друго е концентрирано в кратки мигове еладатевидя от другия край на телефона.
Мисля скоро да го питам. Иска ли да рисува акварели на пода ми.

Too early


Още не съм свикнала да те имам, че да изпитвам страх да те изгубя. Нито пък си ме спечелил толкова, че да можеш да си играеш с търпението ми. Много ти е рано да ме подлагаш на удари.

Не ме карай да се чувствам печеливша от това, че ще си тръгна преди да си разбрал колко ти е важно да остана...

5.07


Взел си ги със себе си. Онези грозни малки слушалки, които уж бяха за мен.
И си оставил всичките си ризи.
Как да го чета това.


Wednesday

Test


Истинско е, ако той умее да разбира кога ме наранява до смърт и кога просто ме вбесява. Второто минава, първото оставя трайни белези, които болят дълго дори без допир. Не можеш да наричаш агонията - драма.



 
Не е много трудно. Когато обичаш наистина, няма начин да не различаваш. Останалото са удобни клишета, с които да извиниш дебелокожието си.


Tuesday

03.07.2012


На моменти всичко изглежда чудесно, за секунди всичко се сгромолясва и не знам какво става. От висини към ями. От силно усещане на липса до нетърпение да остана сама. От пълно душевно разсъбличане до плътно затваряне на всички входове към сърцето ми. Всички са луди по своя си начин, но аз искам просто да ми е обичащо. Не ми харесва това скоростно влакче и особено скелетите, изпадащи неочаквано край релсите му на всяка обиколка...