Tuesday

сънища

Сънувах, че се завръщаш, сякаш нищо не е било и единствено се чудех къде да скрия живота, който имам сега, за да не се почувстваш заменен и измамен. Че дишам без теб.
Сънувах, че се опитвам да наритам под леглото мечтите си, за да има място за теб.
Едно време ти беше мечтите ми. С твоето име се изчерпваше всичко, което копнеех, много години поред, докато ти нехаеше или ме убиваше с невяра. И копнежът се изчерпа накрая.
Виждаш ли как се променят нещата.
Макар че все още обичам теб - от миналото. И ми липсваш - отпреди да ме опустошиш и да ме принудиш да те изтрия от живота си заедно с телефона и стотици гигабайти спомени. Последното хич не сполучих.
Понякога се чудя кое е сънят и кое - реалното. Страх ме е да не съм будна наистина.


 

Наминавам тук като в музей на чувствата. Като албум със снимки на преживяванията. Чета и се усмихвам на последната година. Беше главоломна, странна, но хубава.

А сега пак ми е трудно и пак съм пред счупване, пред страхове, пред загуба. Новогодишно. 
И не знам от кое ме е страх повече. Боря се за нея, а тя отказва да се пребори за себе си. Плача.
Така съм научена, че трябва да давам 110% от себе си, че съм длъжна, че винаги може още, че се самоизтезавам да поправям чуждите грешки и да запълвам празнини в живота на другите, когато това никак не е възможно. И да се самобичувам,  че не правя достатъчно, че не се получава, защото не го правя достатъчно добре. Да се издирам до кръв отвътре, за да видя, че другите са щастливи. Сякаш щастието им може да се закърми само от моите болки.
А не може. "Светът не е идеален, колкото и да ти се иска. не можеш да направиш всички щастливи" - ми каза той, може би наместо утешнителна реплика. 
Не избърса сълзите ми, съвсем по неговия си начин ме остави да съм жена без да ме остави да съм твърде слаба. Затова поплаках тайно. На фона на тъжен филм винаги можеш да изпуснеш соления  водопад на вътрешната си кървава баня.
Не мога да спра да мисля за другите. А толкова искам да съм като тях. Да мисля за себе си.