Wednesday

Beginning Of The End


И пак е край, и пак се затръшват врати, а тъкмо се бяха открехнали.

И пак е мрачно, не спря да вали, да вали, да вали и да не отмива всичката тая мръсотия от мислите на някои, но  успя да удави светлината в очите на други.

И пак е мокро, но някак тихо. И мирише на липи.
И пак от утре ще е юли, само че друга година. Пак ще летят пухчета във въздуха и влюбени двойки ще се смеят през кихане в Борисова.

До същия ден след около 31 536 000 секунди. Преди толкова не валеше. И беше светло. и беше леко и шумно.
Беше отдавна. И в същото време - преди някакви си секунди. Тогава защо вече не си спомням почти?
Все някога всичко умира. Или го убиват. Добрият герой не винаги остава до края на филма.

Пак е тихо. И те пак летят. Пухчетата и влюбените.

Траекторията на този полет е така трагично предначертана, че виждам как над мен се събират облаците. Тътнат гръмотевици. А тези светкавици в чии очи искат да хвърлят отблясъци?

Знае ли някой.

И пак е край, усещам как идва или...всъщност просто се завръща при мен.

Началото му беше някъде там, където вие днес се разхождате превъзбудени и въздушни. А сега...осиротели превиват облегалки пейките.

Пак съм уморена от фалш. Неговият край къде е? Merde!

И пак е Край. А не съм готова. Дори след 31 536 000 секунди.

Дано той поне да е истински.


Monday

Proto-Neutr(al) aka Dead pixels in the brain matrix



Разглеждайки празните кътчета в душата си, тя установи, че това бяха едни малки точки с концентрирани до отмала емоционални частици, които не се движеха хаотично около ядрото, а се насочваха като привлечени от невидим магнит в една посока.

Малки черни дупки, на които им липсваше материя, но в които зарядът пръскаше безмилостна радиация.

Ако прокараше линия между тези точки, тя можеше да начертае много триъгълници, но някак изпитваше погнуса към тази фигура.

Хората, пошлите хора, бяха изкривили възприятието й дори за такива обикновени неща като геометрията.

Ако прокараше линия в равнината, можеше да подреди точките една до друга, но така щяха да се родят множество преливащи едно в друго многоточия.

А в накъсаните дипли на болката й нямаше нищо недоизказано, за да се опита да им придаде  (не)завършеност по този начин.


Pic: Raphaelesque Head Exploding, Dali

Friday

Directions


Когато аз ставам все повече теб, а ти ставаш все повече мен...Ще уловим ли тънката нишка, отвъд която ще се разминем разочаровани от факта, че сме в изходната точка?


Monday

L-word




Нима е признак на любов, когато плачеш за някого?
Или е истинско едва когато внимаваш достатъчно, за да не заплаче той заради теб.
Кръгът е затворен  [в прегръдката на спиралите].


Friday

Rain



Парадоксалното на дъждовната студена вечер е, че всички бързат да се приберат у дома.
А има хора, които се чувстват така сякаш няма къде да отидат. И дъждът, който вали по лицата им няма нищо общо с онзи дъжд, от който търсим подслон.


Listen to the rain...then listen close to me...
and again...listen but try to hear...

I ♥ The Third Kind


Обичам хората, които ми носят онова специално въдушно усещане за светлина и уют. Не може да не знаеш за какво говоря.
Има един специален вид хора, такива от третия вид (за другите два не желая да пиша), които се срещат твърде, твърде рядко,  тъжно рядко.
Но за щастие, срещала съм някога такива, макар че е все по-трудно да попаднеш на тях. Не че се крият, не, не е трудно и да ги разпознаеш. Просто са изчезващ вид.
Може би затова пиша и тези редове. Нещо като афиш Wanted. Alive! Нещо като опит да напомня, на който е забравил, да се оглежда за тях.

А тези хора, те...дори не осъзнават какви са. Знам го, защото виждам как ти не разбираш. Не виждаш каква светлина носиш. Как ме усмихваш без да си наблизо дори. И не защото те обичам. Не е толкова елементарно. Не е толкова първично.

Необяснимо е. Просто има хора, които те заразяват с някаква емоционална екзема, която изведнъж те полазва и след това...след това вместо да търсиш лек за нея, се чудиш как да я задържиш и подпомогнеш разпространението й.

Тези хора...когато са наблизо, се чувстваш някак у дома си дори на улицата. Или в сгорещената атмосфера на автобуса.
Те просто те поглеждат и ти вече виждаш колко светло е в тях, около тях, представяш си как всичко, до което се докоснат, се смее. Можеш да видиш пълния им с хармония дом.
Звучи налудничаво. Тези хора понякога са напълно непознати за теб. И сигурно, ако ги познаваше, щеше да знаеш, че домът им не е слънчева къща с веранда и ярка морава, а тесен панелен апартамент. Може би щеше да знаеш, че понякога трудно си плащат сметките. Че някъде там те имат болен роднина, за когото се грижат. И много други неща. Но ти не ги знаеш. И потъваш в очарованието им.

Понякога си давам сметка, че виждам в меките, закръглени ръце на някоя непозната, тези на мама. Сигурно затова ми се струва лъчезарна и близка като прегръдката на следобеден сън. Понякога не знам какво ме е накарало да усещам някого така.

Веднъж беше непозната жена в автобуса, която ми даде билетче, когато нямаше от къде да си купя. А на подаденото от мен левче отговори с широка усмивка: "Моля Ви, Коледа е!". И не знам дали беше, защото се задаваха празници и зимната вечер беше огряна в ярки светлини.

Понякога усещам така хора, които познавам.

Обожавам една приятелка, която винаги, когато имах проблем, ме вкарваше тихомълком в стаята си, изваждаше скрита кутия цигари и запушвахме на балкона й в пълно мълчание. След като и последната дръпка биваше поета, започваше разговорът. А тя иначе дори не пушеше. Нито пък аз.

Или пък една приятелка на мама, която вечерта преди моята десета Коледа остави пред входната ни врата огромно истинско дръвче с пожелание после да го посадим в двора. Дълго след това никой не беше правил по-мило нещо за мен.

Или изненадваща целувка по косата от отдавна порасналия ми брат, с когото по-скоро сме свикнали да пием бира и да си говорим за коли.

Или пък ти, когато нощем несъзнателно търсиш ръцете ми.


Има някакво вълшебство, което третият вид хора излъчват. И ако можех да уловя някаква закономерност, щях да я следвам, за да ги срещам по-често.
Понякога се появява един гласец, който се опитва да развали хубавото ми усещане, като дава научни обяснения защо се чувствам така магнетично привлечена.  Разпознавала съм нещо, което е било част от по-щастливи детски години, търсела съм нещо несъществуващо и понеже никога не се отказвам - щом не съм го намерила, си го измислям. И още много такива.
Но аз знам, че ги има тези специални хора. Че те излъчват нещо по-различно от другите, които просто отминаваш без да погледнеш дори, за да спреш очарован поглед върху онези, другите. И да ги търсиш дълго в тълпата, където ги няма, за да се появят неочаквано, на най-невъзможното място.
И да ти дадат онова усещане, че си си у дома. Че всичко е светло и ярко, че тичаш край реката и се опитваш да уловиш отблясъците от водни кончета по повърхността й, че ябълките в двора зреят, че в канчето тихо се надига мляко с канела, че отваряш очи в слънчева утрин и на масата някой е оставил незабелязано букетче момини сълзи, които пръскат упоен аромат.
Онова чисто усещане, че си дете. И че си у дома. Че си заобиколен с любящи хора. Че на света ги няма злобата и нещастието.

Усещането, че не бих могла да бъда другаде, че не съществува друго място на света, където бих искала да бъда в тази  секунда...ти ми даваш, когато вървиш срещу мен и се усмихваш. Познавам те добре. И въпреки това си един от онези специални хора, които  мисълта ми винаги рисува в бяло, от които лъха свежест, с които знам, че мога да достигна края на света и да поема назад по обратния път.

И пътят ще е лек и хубав. И - опасявам се - ще ми се стори твърде  кратък.

Но по него ще държа за ръка човек от третия вид.

И това...Това е напълно достатъчно, за да се почувствам у дома си навсякъде. И да обичам целия свят. Такъв, какъвто е.

Защото това правят специалните хора - учат те безмълвно да обичаш и Лошото, защото дори в него има Надежда да намериш капчица Доброта.

А дали тя няма да се роди от твоята обич...Можеш да провериш само, ако обикнеш.


Tuesday

Melt. Feel. Free

Желанието за разговор се разтече на гъсти пътечки по стената зад главите ни.
Жегата е убийствена.
Можех само да мълча и да чувствам как тишината тежи над нагорещения въздух. Очаквах всеки миг да изтрополи по пода.
И да те събуди.

Ръката мързеливо и безчувствено лежеше встрани. Един пръст отмерваше тиктакането на градския часовник със съответното ритмично почукване. Останалите го гледаха в недоумение.

Близостта не създаваше тревожно усещане за задух. Бавно извърна лице към мен мисълта, че моят въздух не може да съживи чуждото дихание. Имаше ли по малко за всички присъстващи?

А някак тревожността се изниза неусетно.

Странно.

Изхвърлих те от главата си. Натрапчива, неприятна, лицемерно ухилена, пискливо разкривена от самодоволство.
Изгоних те.
Дробовете ми са широко отворени и дори горещината на въздуха не може да попари усещането за освобождение там, вътре.

Изплюх те. Отделих те. Изтече през порите ми в жегавия ден.

Знам, че все още те има. Ти дишаш, някъде там, през много стени и дворове. Вкарваш терзания в душата на някой друг.
Но в мен те няма. Главата ми е празна от отровния ти дъх на застояли дни.

Сега го виждам ясно. Сега очите ми не мятат мълнии.
Кротко сияние има там. От бездумие.

Освободих се. Шепна.
А искам да крещя и да танцувам върху праха, отнесъл последните ти стъпки заедно с вятъра.

Потракващият пръст притихна. Размърдаха се останалите.
Ръката се протегна да намери друга плът и легна плътно в нея.

Усещане за завръщане. У дома.

Допирът беше горещ и влажен. През очите на деня пробяга светкавица и се снижи в мрака на зеницата му.

Разля се мълчание, но този път без да тежи над рехавия морен въздух. Направо побягна на щастливи бързеи между моите и твоите пръсти и се стече по плочите под краката ни.

Тревогата. Нямаше я.

Заваля. Първо тихо, после все по-мелодично и радостно затракаха капчуците зад гърбовете ни.

Желанието - все така гъсто и настойчиво, се разтече по устните в кратко изречение. Дори нямаше нужда от думи.
Улицата остана някъде назад.

Единственото, което се стопи наоколо, беше страхът да се разтворя в теб.

Friday

Upon A Time



Някак забравихме за онова така любимо място.


Да не се промениш понякога се оказва доста по-невъзможно.

Tuesday

Beyond The Time

 

60 секунди.
Дишаше.
И вече няма да са студени пръстите.
360 секунди.
Бързаше.
И ще се прибере на сигурно.
2 секунди.
Тъмно е. Щрак и  затвор.
Събирай парчетата. Знаеш, че те значат нещо. Знаеш го.


Запечатано време или илюзорна примка на безвремието? Като че ли можеше да улови прашинките, падащи между частите на секундата върху натежалия от прахоляк свой път.

Бедни мечтателю.
Дори самотата си не можеш да уловиш, макар че цялата е в теб. Навсякъде е с теб. Провира се игрива между треперещите ти пръсти, сгушва се за момент в дланта ти и си устройва надбягване със слънчевите зайчета  в косата ти. Накрая, разбира се, ги побеждава доволно.

Още секунда, за да я стиснеш и да прекършиш наглия й гръбнак с уморените си от безсилие ръце. Още секунда и нахлува онази мисъл, която винаги идва, за да те бичува тогава, когато плътта ти вече гори от болка. Но тя идва. За още.

Бедни максималисте.
За още. Защото ти така я научи. Да търси, защото това искаше от себе си. Да настоява, както беше редно, за да постига. Да върви през всичко и през теб дори. И тя тръгна въпреки теб. И момент - дали срещу теб? Секунда и ще знаеш.

Още колко преди да се предадеш на разяждащата те нужда накрая просто да изтлееш. Въпреки, че тлеенето е процес бавен и в него няма нищо вълнуващо. А ти искаше динамика. Още колко секунди или прашинки от секундата и ще рухне стената на твоето аз, върху която хвърля заплашителна сянка Отчаянието. Отказът от очакването.  Отхвърлянето на търсенето. Предаването на огъня. Просъскването на черната главня, залята с ледена вода.

Бедни Прометее.
Черна и мъртва. А ти толкова се мъчи да я донесеш до тук. А ти толкова високо плати за кражбата на светлина за царството на мъртвите вече души.
Сега им го дай. Идеала си. Може би той ще им свети по-истински. А ти си върви с празнотата в гърдите. И колкото и да се обръщаш назад, онзи блясък вече е продаден.

За секунди ще забравиш за топлината, която ти даваше. Ще го размениш за прашинки от купата с време. Лавицата беше твърде високо, но сега услужливо ти я подават кокалести тънки пръсти.
Вземи я. Отвърни на беззъбата усмивка.
Секунда и ще държиш в ръцете си Времето.
Части от секундата и ще знаеш Пътя.
Миг само и ще я държиш над Пропастта.
И нито частица колебание преди да я разбиеш в скалите.

Бедни създателю.
Боли да убиеш от теб роденото. Но още повече боли да виждаш как то унищожава всичко по пътя си. Стисни пръсти. Виждаш ли - те за пръв път не треперят. Сега ги разтвори. Не ти бяха нужни скалите. Парчета стърчат, забити в обезкървената ти плът. Разтвори ръце и се освободи над Бездната.

Секунди след това. Нов свят.
Някой друг ще събере парчетата и ще ги залепи.
Накриво.


Monday

The Hardest Word


Да бъде или не. Нали това беше въпросът. Тя реши да бъде. Заради себе си.
Ако изобщо зависеше от решението си. Кога можеш да решиш какво да се случи. Винаги ли, стига да вярваш силно. Или ако го прочетеш някъде.
Или когато ти го каже някой, когото обичаш силно. Някой, чиито думи са гръбнака на вселената ти. Вселената е с малка буква. Да.

Стига алегории.
Дори аз-ът е с малка буква.
И това не го прави недостатъчен. За възхищение. За божественост. Но не го принизява до човечност. Нито го предпазва от дребни грешки.

Да грешиш или не. Това не е въпросът.
А дали след като сгрешиш, ще можеш да кажеш съжалявам. Най-тежката дума на света.  Най-трудна за изричане. Ако не съжаляваш истински.

Тя често съжалява без да я изрича. Истинско ли е. Не е ли като да откриеш красива пеперуда и да я затвориш в стъкленица, за да не я покажеш  на другите.

Ще умре сама, блъскайки се в стъклото. И пак ще съжалява тя. Но вероятно няма да каже на никого. Когато положи мъртвото цветно тяло върху дланта си.
Макар че със сигурност ще заплаче от безсилие. От гняв към себе си. И ще се блъска в своята нерешителност. Подобно на крехките пеперудени криле в стъклото. Ще пада цветен прашец като капки кръв, пръснати от вятъра. А той ще ги подхваща и разстила надалеч. Върху лъскави зелени поляни.

Сепна се в съня си. Ефирни червени пръски. По бялата й кожа. По устните й.
Вкус на смърт.
Махни се! Ще извика.
Това сама ли го измисли. Или някой го прошепна в тъмното ухо на нощта. И тя го чу случайно. И й стана страшно.
И ще крещи съжалявам до изнемога. И ще го чувства истински. Съжалението.

Но единственото, което ще чуе в отговор, ще е сблъсъкът на криле в стъклото. Звук от счупване.
Счупено дихание.
Пеперуден прашец ще посипе изпръхналите й клепки.
А онези капки ще напояват крещящите й устни  дълго.
Докато започнат да шепнат.


Saturday

Обичай онова, което ни събра и което може да ни раздели



Да си влюбен означава да обичаш сходствата,  а да обичаш - да се влюбиш в различията.
Хорхе Букай, Да се обичаме с отворени очи

Най-често се влюбваме в някого, който е различен от нас, може дори да е пълна противоположност. И когато това чувство на страст премине (а за съжаление или пък не - то е сравнително кратко), различията ни, които са ми харесвали у другия, започват откровено да ме дразнят.
Много ми хареса една мисъл от същата книга - това, което ни събира, често е причина и за нашата раздяла. Защото, когато в началото на връзката идеализираме образа на човека до себе си, всичко тече по мед и масло.
Неминуемо идва моментът, в който се опознаваме, отваряме очи и виждаме реалността. Този човек може да се окаже много по-различен от това, което сме си представяли. Да, именно - думата е представяли. Мисля, че всеки може да си признае как, когато е бил влюбен, е присвоявал на обекта на своите чувстсва качества и характеристики, такива, които да го приближат до онова, което би му харесало. Което би удължило времето на приятна привлеченост от него. И това не е нещо лошо, не означава, че съзнателно и нарочно сме си градили въображаем образ. Просто, колкото и реалистично да гледаме на нещата, никога не сме истински влюбени, ако не придадем поне една божествена черта на любимия човек!

Но възможно ли е след това да отворим очи за реалността и тя да не ни разочарова болезнено? Мисля, че да, стига да го искаме и да осъзнаем ролята на проекциите на собствените ни черти и желания, които са изиграли важна роля в началото на връзката с другия. Защото често това начало на връзката с другия е по-скоро начало на връзка със себе си. Най-малкото - голяма роля при влюбването има фактът, че ти харесва да виждаш своя обожествен образ, вглеждайки се в очите на партньора си.

Няма нищо по-красиво от това да видиш различията и въпреки първоначалните неизбежни  конфликти - да ги харесаш. Представяш ли си живот с някого, с когото винаги мислите еднакво? С когото обичате винаги едни и същи неща? Твърде скоро няма да има за какво да си говорите и какво да ви свързва, защото, повярвайте, няма нищо по-разделящо от прекалените съвпадения в интересите на двама души. Отегчението се появява твърде бързо и разпадът е неизбежен. Чували сте коментари от типа "Бяха си лика-прилика, но нещо не се разбраха".

Затова, ако не изберем по-лесния път в момента на проглеждането, когато неизбежно се случва леко разочарование, може да поставим основите на нещо много по-истинско от краткотрайната влюбеност. Има нещо магично в това да намериш вътре в себе си осъзната нужда за това да бъдеш с някого, не да я търсиш в общите неща, в съвпаденията помежду ви, а да я потърсиш в себе си, в желанието си да извървиш определен път в определен момент. Извън всичко друго, отвъд видимото, отвъд разумното. В онзи копнеж по нещо непознато, който обаче те дърпа към тъмното с обещание за невероятни преживявания именно, защото не знаеш какво има там.

Проклятието на това да опознаеш някого добре е, че изчезва магията на тъмното. Проклятието, което разделя много хора след определен период от време. Може би тезата, че ако постоянно изненадваш човека да себе си, всичко ще е наред, предлага нещо вярно като спасение, но не мисля, че е съвсем достатъчна.
Парадоксално е, че когато сме от скоро с някого, искаме да научим всичко за него, да направим всичко заедно, да споделим всички мисли, всички случки, вълнения, тайни. А когато това стане, сякаш нещо си е отишло.

Преди много време в главата ми се загнезди една идея: продължаваш да намираш интересни нови черти у човека до себе и след десет години само, ако да искаш да ги видиш. Защото никой не застива в статика, обвързани или не, хората се променят всеки ден. Променят се заедно. Всяка нова глътка въздух променя нещо у теб. И ако аз искам, ще го видя и ще се зарадвам на тази нова струя въздух, попаднала в кръвта ти.

Вярвам в силата на дългосрочните съюзи точно поради тази причина. Човек може да е вълнуващо влюбен години наред. Стига да го пожелае. Няма нищо по-силно от човешките желания. Те местят планини и стъпват на непознати планети.

Честo ми се случва да чувам мои познати "Как ми се иска всичко да беше, както в началото", "Ех, ако можех пак да изпитам онова вълнение" и т.н.
И си мисля, че може. Може да звучи цинично, но човек обича, когато го поиска. Човек открива красотата у познатото, ако пожелае да отвори очи за  нея. Може би единствено необходимото е осъзнаването, че всичко е в твои ръце, ти господстваш над усещанията и чувствата си. А това не е трудно като се има предвид колко самонадеяно същество е човекът. И ето едно нещо, в което е полезно да си повярваш силно!
 Ако си поставиш за цел всеки ден да откриваш нещо радващо у човека до себе си, със сигурност ще го видиш. А най-красивото, което можеш да намериш в очите му е, желанието той да види същото в теб.
Спомни си - нима не си виждал залеза хиляди пъти в живота си? И въпреки това, всеки път застиваш за тези кратки секунди, за да му се насладиш отново. Въпреки, че знаеш, че можеш да го видиш и утре, и вдругиден, и в още много дни от живота си. Въпреки това ти заставаш и вперваш възхитено очи в магията му.
Ще е прекрасно, ако можеш да го правиш за човека до себе си. Дори да знаеш, че ще го виждаш всеки ден до края на дните си.

Не вярвам, че хубавите и пълноценни връзки се получават между т. нар. сродни души, че такива връзки се градят едва ли не от само себе си и в тях всичко върви леко и усмихнато по широки светли пътища.
Отношенията се градят бавно, като спасителна дига срещу разрушителната сила на времето. Хармонията се открива в комуникацията, в желанието да я намериш и задържиш. Обичта, истинската, се постига с изграждането на навика да поглеждаш всеки ден с нови, усмихнати очи на избора си. Все едно го виждаш едновременно за първи и последен път, но знаеш, че това е най-важното,  което искаш за себе си. 
И ако той прави същото за теб, това е твоята "сродна душа". Но ти никога не можеш просто да я срещнеш случайно именно такава. Трябва да я създадеш, и по-правилно е да кажа - да се създадете взаимно един за друг като такива.

Представи си, че всяка следваща сутрин се събуждаш като за пръв път, че всяка нощ се хлопва завинаги една врата и с новия ден се отваря друга, нова. Нещо се променя. Ти се променяш. Човекът до теб се променя. И всеки ден трябва да се откривате сред промените като за пръв път.
Спомняш ли си "50 първи срещи"? Всяка вечер тя го обичаше, а на всяка следваща сутрин той трябваше да я накара отново да се влюби в него. И така до следващия ден.

Не е много романтично, но създаването на хармонията струва определни усилия. И тези усилия имат смисъл винаги, когато двама души искат да създадат съюз от двете си уникални личности. И то такъв съюз, в който всеки има своите силни и слаби характеристики, но двете заедно изграждат една непробиваема крепост срещу агресията на външния свят, вътре в която трепти заедност.

Чувството на влюбеност, което са описали стотици поети, за което се пее в хиляди песни, е красиво. Но то е само нестабилното и крехко скеле, с помощта на което се изгражда масивната крепост на обичта между двама души.

Обичам усещането за ефирна и изгаряща влюбеност, когато тичам за срещата ни втория, третия, десетия път...
Но много повече харесвам дълбочината на онова магическо чувство, което изпитвам всяка сутрин, когато се вглеждам в сънените ти очи и знам какво има зад погледа ти.


Thursday

!



кажи й как да сложи край. кажи й как да тръгне.  ти обичаш факта, че мисълта й е бистра. 

а тя тайно мечтае да изпитва разхвърляни чувства. да бъде въздушно небрежна. към тебе дори.

и всъщност - най-вече към теб. за да има баланс помежду ви. разбираш ли я. едва ли.

тя те разбира прекрасно. и затова понякога не ти говори.

разбереш ли я ти - може би ще си тръгнеш. без да й кажеш как да сложи точка.

защото при нея всичко е с удивителни. всичко е експлозия. но някак тихо те застига.

ти така и не разбираш кога и как. а тя копнее да усетиш възторга й.

тя чака. вчера чакаше с усмивка. днес с леко извити устни. все още спомен от усмивка.

днес я видях. нещо е помръкнало в очите й. чака ли още. нима се надява.

погледни я. виж зад това, което искаш да видиш. все едно за пръв път стои пред теб.

виждам, че се изненадваш. като събуден внезапно.

разбереш ли какво казва погледът й - няма да ти хареса.

затова не я опознавай и се радвай на факта, че е толкова бистра. в твоите очи.

а тя ще намери все някога точката. и ще я сложи за начало на своя удивителен.




Wednesday

Fallen


...most of the world's great artists were depressed...

...are depressed writers better writers?...



and who the hell will save my soul now.

 
Enjoy the depths.
 
 
Of inspiration.