Sunday

29 09


Нямам нужда да бъда някой друг, нито теб да превръщам в някой, когото не си.
Пак свърши твърде тривиално, а започна като нещо различно. По-скоро  съм само малко тъжна. Вече умея да се лекувам, особено когато вместо да ближа рани знам, че трябва да вдигна поредна наздравица за предстоящото.

Днес ми се падна с кафето, че за да получа нещо, което никога не съм имала трябва да направя нещо, което никога не съм правила. Веднага се сещам, че точно днес може би трябва да спра да правя компромиси с любовта, която нося. 
Любов не се гради, ако я няма изначало. Ако не е луда, разюздана и бясна. Ако търпи да ме няма и не ме търси в малките часове на нощта, ако не идва непоканен и измръзнал да ме сграбчи - нетърпящ възражения  - на входната врата. 
Време е да спра да си обещавам, че всичко е с времето си.
Животът е кратък, твърде кратък, за да не обичам всяка секунда и да плета пътища в очакване на теб.
Не искам да чакам повече. Започвам от днес.

 
 


 

4 comments:

Зеленогорова said...

Покрай рефлексията ти на Жак Превер се замислих, че каквото и да го има, то то го има в нашиете очаквания, във вярата ни, в желанието да го поддържаме живо и във възможността това да се случва, защото в крайна сметка не е едностранен процесът и само единия няма как да компенсира и другия. И доколко споразумяването на правилата на общуване убива изначалната магия на любовта като синхрон, който желае да се случва извън думите...

п.с.

обожавам да те чета, Наде
:*

Bia said...

"И доколко споразумяването на правилата на общуване убива изначалната магия на любовта като синхрон, който желае да се случва извън думите..." - за мен май убива съвсем всичко :)

:*

Зеленогорова said...

мхъъъ.... и за мен е така

Пет said...

Красиво казано, но когато споделим сърцата си вината винаги е на двамата. И всеки упрек в другия е упрек срещу нас самите.
Любовта щампована като някаква, любов ли е?