Friday

Cut

by Benoit Courti
Изрежи ме от сегашното ми битие и ме прилепи до гардероба в спалнята си, защото сама не мога да съм толкова смела, а искам. Страх ме е, че като режа краищата на себе си, ще отрежа нещо от сърцата на другите. А това понякога изобщо не е вярно.
 
Освен, че не умея да режа, друго още знам със сигурност. Умея да се порязвам до кокал и да го намирам чаровно-полезно за душевното си равновесие. Не я страдам съзнателно  тази фобия от острите предмети, тя винаги ме намира и се опитва да ме залепи към себе си, което е парадоксално. И смахнато. Не искам сиамстване.
 
Изрежи страховете ми, тези кисти, висящи в мислите, които дори не умея да пукна самостоятелно, защото не знам кого ще опръскам и дали отвътре ще изтече жлъч или кръв. Все тая. Болката си е пак там. Набъбнала като корема на кърлеж.
 
Изрежи ме от заблудите, че е хубаво да ми се случваш, защото знам, че не е. Изрежи от мен тази гъста наслада, която изпитвам, когато си наоколо. Или я изцеди с умелите си пръсти и си направи дайкири, опитай да го преглътнеш, трудно е.
Изрежи ме някак от живота си още сега, защото знам, че няма как да полепна по теб като никотин по мекото на пръстите. Накрая двама ще плачат.
 
Изрежи ме като нещо ненужно преди да съм се разрастнала като тумор, кой знае дали доброкачествен. Аз просто вече нямам воля да се отлепя и започвам да забравям да съм отрицание.
 
 

3 comments:

Филип Данчев said...

Тежък момент, Надинка... бях писал преди време нещо много близко като усещане:

http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_1280.html

И мисълта, че времето лекува, не е утеха...

sky_mender said...

Е, това е убийствено добър текст, Наде! Възхитително!

Victor Kortov said...

мдааа,super sadness..