Tuesday

Melt. Feel. Free

Желанието за разговор се разтече на гъсти пътечки по стената зад главите ни.
Жегата е убийствена.
Можех само да мълча и да чувствам как тишината тежи над нагорещения въздух. Очаквах всеки миг да изтрополи по пода.
И да те събуди.

Ръката мързеливо и безчувствено лежеше встрани. Един пръст отмерваше тиктакането на градския часовник със съответното ритмично почукване. Останалите го гледаха в недоумение.

Близостта не създаваше тревожно усещане за задух. Бавно извърна лице към мен мисълта, че моят въздух не може да съживи чуждото дихание. Имаше ли по малко за всички присъстващи?

А някак тревожността се изниза неусетно.

Странно.

Изхвърлих те от главата си. Натрапчива, неприятна, лицемерно ухилена, пискливо разкривена от самодоволство.
Изгоних те.
Дробовете ми са широко отворени и дори горещината на въздуха не може да попари усещането за освобождение там, вътре.

Изплюх те. Отделих те. Изтече през порите ми в жегавия ден.

Знам, че все още те има. Ти дишаш, някъде там, през много стени и дворове. Вкарваш терзания в душата на някой друг.
Но в мен те няма. Главата ми е празна от отровния ти дъх на застояли дни.

Сега го виждам ясно. Сега очите ми не мятат мълнии.
Кротко сияние има там. От бездумие.

Освободих се. Шепна.
А искам да крещя и да танцувам върху праха, отнесъл последните ти стъпки заедно с вятъра.

Потракващият пръст притихна. Размърдаха се останалите.
Ръката се протегна да намери друга плът и легна плътно в нея.

Усещане за завръщане. У дома.

Допирът беше горещ и влажен. През очите на деня пробяга светкавица и се снижи в мрака на зеницата му.

Разля се мълчание, но този път без да тежи над рехавия морен въздух. Направо побягна на щастливи бързеи между моите и твоите пръсти и се стече по плочите под краката ни.

Тревогата. Нямаше я.

Заваля. Първо тихо, после все по-мелодично и радостно затракаха капчуците зад гърбовете ни.

Желанието - все така гъсто и настойчиво, се разтече по устните в кратко изречение. Дори нямаше нужда от думи.
Улицата остана някъде назад.

Единственото, което се стопи наоколо, беше страхът да се разтворя в теб.

4 comments:

sky_mender said...

Колко познато, дявол го взел! Колко до болка познато августовко и прекипяло от жегите, които те карат да зъзнеш отвътре...

Des said...

.. и някъде зад гърба ми остана онази тежка тягост, присъща на тъмножълтото небе, преди да закапе и да напои земята и мисълта ми с малка доза свежина.
А може би все още я усещам във въздуха.
А може би все още чакам да закапе доза свежина...

Bia said...

Des, страхотно включване :)

bampi said...

Ето, кой е виновен за бурята вчера. Страхотна си Bia, но всъщност нищо ново не ти казвам. :)