Thursday

02 05


 
Понякога чак на раздяла разбираш  с кого си бил. Онова чувство, че непознат човек те е докосвал, прегръщал и имал, което те кара да се чувстваш изгубен и сам, убива.
 
Липсата на уважение към другия е първо липса на уважение към себе си и после всичко останало.
 
Не можеш да съжаляваш за загубата, когато всъщност разбираш, че нищо не губиш, защото нищо не си имал. 
 
Самозаблудите, търсенето на оправдания пред себе си и обвиненията към другия са белег за много сериозна незрялост, която не се компенсира с шумно афиширане и егоцентрични прояви.
 
Това е. Чиста съм. И съм си тръгнала, за да не се върна.
 Защото се уморих да си тръгвам, за да остана там, където никога не съм имала място.
В сърцето на един непознат.
 
 

4 comments:

Victor Kortov said...

Уф,благодаря.Точно от това имах нужда в момента!
Респект.

Victor Kortov said...

Това ебати тъпото чувство.Все едно си тотално изпразнен.Абсолютната безтегловност.Искаш да усетиш нещо,но вместо това се хилиш като идиот и вършиш странни работи.Гледаш с празен поглед,хората около себе си и ти се иска никога да не те оставят сам и въпреки това,да не ги виждаш никога.Гледаш трохичките,останали по пода.Парченцата душа.Снежинки,топящи се върху горещия капак на канализационната шахта.С онзи невярващ поглед,все едно има забит нож в гърдите ти.Очите са ококорени и празни.Осъзнаваш,че ножа е там,а въпреки това не можеш да го приемеш.Лека стъпка назад.После,тежестта на тялото се поддава на гравитацията.Залиташ,пльосваш се на земята,все още невярвайки в това,което се случва.Гледаш тъпо ножа и кръвта,кротичко стичаща се,от долната му част.През мозъка ти не минава нищо.Няма мисли,няма усещания.Само една безкрайна,студена празнина.Като сибирска тайга.Страшен студ,тишина и сняг се простират до хоризонта.А ти кротко си седиш там и гледаш тъпо,като животно в кланица.Не искаш да се движиш,не искаш да дишаш.Молиш се,агонията да свърши по-бързо.Хващаш острието с две ръце и се опитваш да го измъкнеш от себе си.Сякаш това,би помогнало.Дърпаш,а силите ти са те напуснали.Опитваш се да се пребориш с проклетия метал в гърдите си.Изправяш се на колене.Бавно.Краката ти треперят,а душата ти бавно напуска изтерзаната черупка.Чувстваш се толкова сам.Омразата бълбука в гърдите ти.Не е насочена към някой.Просто е там.Извира на талази.А може би не е омраза,а просто кръв.Дъха ти се превръща в малки,облачета,които кристализират и е студено.Господи,толкова студено....

Luxuria... said...

Намерила си начин да си тръгнеш и това е най - важното...защото продължаваш напред!

П.П.Водиш чудесен блог и много от нещата, които си написала ме карат да се замисля... И за завършек на този коментар бих добавила следното:
"Така ще се разминем - непознати,
делили някога любов, съдба.
Неразличими. Двама от тълпата.
На ежедневен смут и сивота." - Деян Димитров

zazie said...

Привет, бих искала да се свържа с теб. Може ли мейл? Или ми пиши на zaziez@gmail.com.
Благодаря ти.
Поздрав,
Таня