Проблемът, разбира се, бе, че баба виждаше света само в черно и бяло. И сам трябваше да реши кое е черно и кое бяло. Не можеш да обичаш човек, който живее така, без в същото време да не се боиш от него. Може би дори мъничко да го мразиш.
Тя каза: „Толкова се страхувам.“
— „Защо?“, попитах аз, а тя отговори: „Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие.“ Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш толкова щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо“.
...така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.
I wondered if that was how forgiveness budded; not with the fanfare of epiphany, but with pain gathering its things, packing up, and slipping away unannounced in the middle of the night.
Khaled Hosseini, The Kite Runner
No comments:
Post a Comment