Мигове

Времето минава само за да затече отново.

Било също като в живота, така каза тогава.

Бъдещето се втурва към теб. Разполагаш само с един миг, за който да успееш да го превърнеш в приятно, смислено и добро минало. Миговете се нижат и ти премигваш срещу утрешния ден.

Не сграбчиш ли тези моменти, без да ги спреш, и не ги ли оформиш, без да ги унищожиш, не оставяш нищо след себе си.

Моята цел, неговата цел, всички цели трябва да се отпечатват в тези малки парченца бъдеще, които при докосване се превръщат в бързо изчезващи вчерашни дни.

Ray Bradbury, A Graveyard for Lunatics

В избрания цитат става дума за улавянето на тези пеперудено-цикламени мигове върху кино лентата.

Запитах се как да ги запечатам върху този най-чувствителен материал - съзнанието -така че да останат там за [по-]дълго. Защото, ако един миг е съвършено красив, аз искам с цената на всичко да го предпазя от това да се превърне в минал миг, отказвам да го погреба под капака на Вчера.

Аксиома

Когато си бил обичан 5 [цифрата е произволна за онагледяване на примера] пъти, в които ти не си отговорил със същото, идва момент, когато обикваш някого със силата на онези пет, но той не ти отговаря дори с 1/5.

_____________________

А това, че ти, мили принце, обичаш розата си със силата на милионите рози, за които си копнял, но  които така и не си докосвал с дългите си самотни пръсти...не означава, че тя може да те обича толкова силно.

25

Някои го нарекоха "25 години цирк", други - "четвърт век цинизъм". Аз бих го нарекла "четвърт век [неуморна] битка".
Очаквах повече от себе си на тази възраст, ако трябва да съм честна. "Очаквах повече". Все едно някой ме пита. Мрън-мрън. Aман от равносметки.

Всеки ден пиша страница по страница от Mein Kampf. Очаква се да излезе от печат малко след ония хартийки с кръст, име и снимка, които се лепят безразборно дразнещо по стени и стълбове.
Отзивите пращайте на мейла :)

Soul’s Journey

Седна на указаното в билета място. За щастие - до прозореца. Порови в чантата си известно време, докато намери слушалките. Акт, проследен с неприкрито любопитство от някакъв господин на съседната седалка. Не го удостои с поглед, ако не се броеше косото периферно отчитане на досадно любопитното му присъствие.

Музиката изпълни ушните й миди с любими звуци. Извади книгата.

Атобусът вече изнизваше сивото си метално тяло по магистралата. Опушеният град остана някъде назад. Унесена в четене, неусетно отпусна ръка и  задряма.

Изведнъж се пробуди от тръсване - Северозападна(ла) България я посрещаше с многобройните си надупчени пътища. Очите й се отвориха, изведнъж я блъсна като юмрук светлината, зеленината, нещо живо и пулсиращо, което я остави с отворена уста и учудване. Или досега е била сляпа, или сега, точно в този миг ослепя. В главата й се завъртя песен, макар че отдавна беше извадила слушалките от ушите си. Пред очите й танцуваха цветни кръгове. Обзе я странно приповдигнато настроение, което изпълни сетивата й с приятен гъдел и очакване. Очакване за какво? Стрелна я въпрос в рамките на една кратка секунда. След това разбра, че очакването не е било нейно. Нещо силно като магнит я беше привличало достатъчно дълго, беше чакало тя да се поддаде и да дойде точно тук, точно сега, точно толкова уморена от живота си, точно толкова посивяла от невярване. Точно навреме, преди да се срути и да се разпадне необратимо на милион парченца.

Сега искаше да се разплаче, да удря с юмруци, да вика, докато излее натрупаната мъка, която дереше вътрешностите й.

Знаеше, че освободи ли се от нея, ще освободи място за онзи приятен трептеж, който  дава полетът. За това обаче, трябваше да затвори зад себе си няколко врати, да каже едно "сбогом", да забрави няколко лоши думи, да прости десетки лъжи, но преди всичко - да даде шанс на себе си. Да каже "майната ви" на всички, които я подтискаха и да ги изтика зад телената си ограда. Да отвори широко очи за зелените поля пред себе си, да вдиша дъхавия пролетен въздух,  топлината на деня,  мекотата на утринните майски мъгли.

И да се влюби. Този път - в себе си.

Сблъсък на световете

Едно малко пътуване назад във времето, след което установих, че повечето хубави неща отминават безвъзвратно, хората се променят понякога, но не винаги за добро, а крилете растат, стига да се грижиш добре за тях.

Хора, с които съм прекарала много летни дни и нощи в безгрижни младежки лудории. Вече порастнали. Дали поумнели - коя съм аз да кажа?

Силна музика, цигарен дим уплътнява въздуха, преплетени тела образуват плътна маса, танцуваща в средата на цялата лудница, подплатена с много питиета и игриви погледи. Момичета с високи токчета и къси поли, големи деколтета, силен грим. Момчета, които ги следят с изпиващи погледи. 

Почувствах се щастливо-скромна със старите си дънки, по кецове.

Стари приятели. Стари сега, приятели - някога. Шеги на тема "а бяхме млади и вършехме простотии". Но някои хора не бяха  мръднали и на педя от там. 

Приятелска двойка - дългогодишна. Двете й половини, седящи на съседни маси, с гръб един към друг. Тя скришом чатка с френски маникюр по клавиатурата, светват есемеси, скрити под масата. Той отпива от чашата си и над ръба й проследява младото тяло на минаващо непознато момиче. Любов, значи. Дългогодишна.

Каква присъда...

- Той ми изневери.

Долетя от някъде.

- И ти какво?

- Сега му го връщам.

Обръщам се. Мои [стари] ?приятелки? се смеят високо.

- Но иначе сме си заедно.

Даже нямам въпроси. Кимвам разбиращо. Добре съм усвоила тази поза. Как да обясня неразбирането си без да изглеждам пуританка на фона на тази свободолюбива и модерна маса?

- Завел я през нощта в някаква ливада да я стреля. Ревнува я много.

Долита от другата страна.

За щастие - някакви непознати. И това сигурно е голяма любов с всичките й драматични атрибути като шамари, обиди и "върнати" изневери, помислих си.

- И после Наско.

- Чакай, кой е Наско? Май съм пропуснала? - гледам недоумяващо.

- О, ти пропусна и Митко, и Сашо, и Ангел...-  замисля се - Жоро, Ицо, Деян и не помня имаше ли още някой. Сега за Наско да ти разкажа.

Вече се моля на ум да спре да изброява целия  списък с български мъжки имена. По дяволите, не сме се виждали само от четири месеца. Казвам, че ще си взема мартини и изчезвам.

Замислям се за всичката тая гмеж, наричаща себе си хора, с всичките им пошлички истории, домашни порно-клипчета, безразборни изневери и караници по малките часове на нощта.

Неща, които не просто са много назад във времето, а които никога не са били част от живота ми, но които всички тези млади хора приемат за нормални. Очевидно. Гледали твърде много Сексът и града, но възприели основно първата част то заглавието.  Най-добре си ги представям в Най Клуб. Или някой друг голям чалга-вертеп, където едрогърди  блондинки пеят на плейбек за любов на фона разпилени банкноти и тежки ланци.

Божичко, какъв фарс. Или трябва да кажа, че ми се е разкрил нов, неподозиран свят.

Някои хора не просто слушат чалга. Те живеят в чалгата. И гордо размахват кирливите си ризи.

- И сега няма да казвам, че съм излизала без него, защото пак ще има скандал от ревност.

Хили се, сякаш споделя, че ще й паднат на колене с  пръстен и обещание за вярност до гроб. Ако изобщо верността значи нещо. За някого. Вече.

Пак кимнах разбиращо. Наистина съм много добра в това да си давам вид, че разбирам неразбираемото, изненадах се.

- Права си мацка. К'во ще му се обясняваш.

Ама наистина съм много добра! Аз ли го казах? В Рим като римляните, беше казал някой.

Вече не знам гаденето дали е от тия безумни сценки, които ми се разиграха, или от прекомерното количество питиенца, зад които криех ужасената си физиономия.

Женската половина от онази, дългогодишната двойка, танцува с някакъв мушмул, ръцете му са върху задника й прекалено интимно. Мъжката половина от двойката дори не поглежда натам.

Помислих, че ще повърна и побягнах на въздух.

Хладната пролетна нощ ме посрещна със свеж повей на вятъра и светкавично прозрение - единственото истинско нещо в този момент,  в радиус от поне 2-3 километра от тоя бълвоч, беше неистовото ми желание да елиминирам разстоянията и да усетя успокояващат топлина на ръцете ти.

Колко...

Колко дълго* ще вървим с рамене, интимно докосващи се, доказващи, че сме един до друг, с вплетени пръсти, и ръката ти - продължение на моята, без което ще съм поредната жертва на тежка ампутация...

*Дай ми дефиниция за дълго.

Колко време ще измине преди да започнем да мислим - аз или ти [винаги става с единия], че нещо в този съюз не е достатъчно**, че може да има по-голяма*** любов, че някой от нас може би заслужава повече, че животът е кратък и трябва да вземем всичко от него и това всичко е не точно тук, с теб/мен...

** И достатъчно ми дефинирай.

Колко време ще изтече между пръстите ни преди да останат сами? Може би много по-малко***, отколкото ще е нужно, за да разберем след това - и аз, и ти [винаги го разбират и двамата, но по различно време], че понякога сме едни самонадеяни заблудени глупци и нищо повече.

***Колко малко е малко-то и сравнено с какво? Защо да [не] е повече.

_________________

Колко. A lifetime* probably.

После иди го измервай. Когато онази, косачката, те избави от самосъжалението, че е можело иначе.

Втори шанс са измислили и раздават на едро само вярващите в задгробния живот.

Втори шанс за призраците. В които никой не вярва, защото обичаме да се доверяваме на очите си.

Доброволно отказахме да виждаме невидимото**. Но без възражения виждаме трупове. А после искаме да изличим образите.

*Искрено съжалявам, че в нашия език за това няма една дума. А трябва да е една-единствена, завършваща с точка. Достатъчна  за цяло изречение, съдържащо всички знаци без да са изписани.

Все още се надявам, че има хора, които търсят неуловимото** със сърцето си.

**Онова, което поставя удивителните в твоето изречение.

22

Много се надявам, че виждаш в очите ми онова, което не искам да об(л/р)ека с думи, защото се страхувам да не избяга...

The Clash

Понякога се разкъсваш

...между носталгията по отминали дни, която често стига от тиха тъга до истинска ярост, че са ти се изплъзнали. Не става дума за времето чисто физически, астрономически или каквото там понятие Е. Беше. Ще бъде.

...и между тръпката от очакването за хубаво пред[на]стояще.

И без заучените обяснения, че е безсмислено да се съжалява за нещо отминало. Ако не съжалиш истински, ще го до-пуснеш пак да си за-мине. Закачи го като обица от последната колекция на Bvlgari на ухото си и го опипвай със заучено движение всеки път, когато си на път да го загубиш в движение. Все пак струва скъпо и никой няма да го предаде в Изгубени вещи така че да си го върнеш.

Това изобщо не е подсмърчане по миналото, по стари любови или детинското безгрижие. А съжалението, че времето (да, нека обвиним времето, но като понятие, различно от тик-так, времето като онази категория, в която включваме всички дребни капки, дълбали повърхността на скалата  и оформили определени фигури) те е променило, че всички около теб са се променили, че ценностите са други, идеалите - заклеймени и жигосани, вярата в хората - безпощадно обесена на площада на илюзиите, че твоето днес все нещо пропуска да ти даде, или ти пропускаш да го вземеш...Че нещо ти липсва. А истинска е липсата само на нещо, което си имал някога и си загубил. Нека не се лъжем, че да ти липсва нещо непознато е различно от пълна измислица и болно твърдение на някой, който не желае откровено да признае, че му липсва нещо изгубено, минало, свършено. Защото може да се появи фактът Вина и да поиска своето обяснение.

Тази битка между миналото и бъдещето, между Спомена и Надеждата, е сблъсък, след който понякога остават отломки от никога незапалени фитили. Често си давам сметка, че споменът е нещо истинско, понякога мога да го пипна дори, но мъртво,  а надеждата е просто една сламка, която може никога да не доплува близо до треперещите ти пръсти. И въпреки това я има. Засмукала те е като с вендузи и не те пуска. Мозъкът услужливо ти бълва приятни спомени в отговор - помниш ли колко хубаво ти беше, когато...? а спомняш ли си как приятно се почувства от...?

След това се впускат двамата във вихрен танц:

- Помниш ли как беше? - казва Споменът;

- Може и по-хубаво да бъде! - казва Надеждата.

И ти седиш по средата на тази битка, превърнала се в съдружие от профи-брачен тип и се чудиш на кое да повярваш.

Съборете оградата. Преди да ви смачка в стягащия се обръч от приятно полирани топли на цвят греди.

 

Истината е, че никой не може да ти каже къде да живееш. Днес. Вчера. Или утре. Няма готова формула, с която да опростиш израза в скобите и да стигнеш до еднозначно решение. Има само клишета по темата. Универсални, с които да заместиш неудобните изрази и да доведеш уравнението до отговора, който тихомълком са ти подхвърлили в приложението на края на сборника със задачи. Не е важно да получиш точната цифра. Важен е пътят, по който ще тръгнеш в решението. Понякога верният път не ти дава правилен отговор (помниш как времето понякога не стига за последните стъпки!), но е много по-добър вариант от грешен път с притурен нагласен правилен отговор.

Понякога се разкъсвам

...между вярата, че от сблъсъка ще се роди нещо ново и аз ще спечеля най-доброто от този сблъсък

...и желанието да избягам на чисто далеч от черната дупка и да положа основите на мой собствен ред.

Когато умират звезди

Смешното е, че понякога не си даваш сметка за истината, докато не прегърнеш за последно, докато не чуеш за последно сърцето на другия. В такива моменти се появява онова лошо човече над дясното ти рамо, което ти казва "не искаш да го пуснеш, ще откърти част от теб веднага, щом се отлепи от гърдите ти". Защо лошо? Защото през останалото време те оставя да мислиш, че винаги можеш да прегърнеш, че всекиго можеш да прегърнеш...и да почувстваш същото.

Накрая ти се смее цичино от ъгъла. Да, поне си отива.

Отива си и нещо друго. И не, не умира. Ако беше така, щеше да се примириш един ден, че такава е съдбата, така е трябвало да се случи и ред клишета, които хората са измислили, за да запушват устата на Съвестта, когато им казва, че са пропуснали нещо безвъзвратно.

Не, не умира. Отива си просто. Става и тръгва. Защото така иска, защото такова е решението. Какво ще те убие повече от това - нищо не ти го отнема, отива си само, по своя воля? Не можеш да счупиш на две волята на човек и да я стъпчеш, за да го задържиш в прегръдките си. Не за дълго.

Не можеш и да опожариш сърцето му и да го поставиш в урна над камината си.  Някой полъх на вятъра ще я бутне и то пак ще е свободно.

И когато просто тръгва привечер - и те прегръща за последно - и ти го притискаш силно, изведнъж обзет от странно усещане за нещо пагубно, нещо отминало, нещо разрушено...А по ръцете ти все още има белези от инструментите.

Мислиш си колко самотна е Смъртта, но колко е добре дошла понякога, за да те избави от теб самия.

Небето се свлича на влажни парцали от вятърничави чувства. Иска ти се да скъсаш паяжината на заблудите си, но тя вече е взела своята жертва и най-голямата ти Заблуда вече пристъпя с мазните си пипала, за да я смачка.

В тези няколко секунди на последната прегръдка, очите смъдят от истина. Тогава умират звездите, блестяли в две двойки очи.  Целият си една планина от напрегнато очакване на Болката. А не знаеш, че тя отдавна е дошла. И се е крила дълго в очите на другия. До момента, в който си тръгва. От теб. Той не знае за нейните намерения да смени обитанието. Когато се откъсва от ръцете ти и казва "сбогом", тя изскача от очите му. Не пипай с пръсти тези сълзи! Казах ти да не го правиш.

Сега тя остава при теб. Хареса й топлината на допира ти.

Такава е. Обича промените. А ти дори не подозираше колко е близо.

Cherry moments

I felt a moment of truth...and this moment smells like, it glistens like the first cherry blossoms you see in your life.

This is the whitest truth ever. Among the nasty smiles of the demons...there's a moment of quiet purity. I draw a deeper breathe since I know this.

These brief seconds of  immortal reveals can be only compared to those rare moments of truth I sometimes find i.n. y.o.u.r l.i.e.s.

Thanks to George for this beautiful inspiring pic!

Промяна

Всяка промяна по принцип е ново начало. Но преди да е начало, тя е краят на нещо предхождащо, нали?

Тази просто сложи край на работното заглавие на блога ми, което ползвах доста време. Не знаех как да го нарека, когато го започнах. И може би още не знам. Временно това ми харесва.

Защо точно W T W R G?

Защото напоследък в света властва мотото "All beauty must die" .

Добре де...Работното остава.

А в думи дали...

...си се влюбвала?

Мен ме хвърлиха в друг свят. Поглъщат ме. И тъгата, и болката, и радостта ти. Опиват.
Oчите ми попиват жадно всяка дума, потъвам в устремената ти  мисъл, плувам в гънките на смеха ти. Губя се в редовете ти, но само там те намирам.
Мисля, че ме привлича голотата на чувствата ти. Безпомощно разсъблечени, но интензивни до изнемога. Смъртоносно завличащи. Прецизно нанизани в огърлица от думи, инкрустирани с нещо непознато, но омаломощаващо със своята сила.

И си представям, че са за мен. Твоята бяла ръка ги подрежда със специално старание, за да ми ги изпрати.

Дали си се влюбвала в думи? Едва ли. И аз не бях. И не мога да опиша дори една десета от това, до което довеждат сетивата ми. Последната капка е някаква остра физическа липса. Безумна абстиненция.

Думите ти ме карат да рисувам представи. За това как биха ме погледнали за пръв път очите ти. Косо? Открито? Дяволито?  С усмивка? Преценяващо? Загадъчно?

Как биха се оформили устните ти, когато произнасяш името ми?

А дори не знам как изглеждат ръцете, които ги пишат...

Предимствата да вървиш сам

Тя излиза от дома си всяка сутрин като за последно. Поглежда всеки любим предмет в светлия си дом и затваря вратата зад гърба си внимателно. Преминава през Булеварда на разбитите мечти бързо, с уверена крачка. И тя е оставила нещо там. Някога. Толкова отдавна, че времето почти го е изтрило от паметта й, останало е само чувството на безпокойство.

Не е сама, следва я твоята сянка и тя не се страхува от звуците на спящия още град. Дали е сянката ти или просто мисълта за теб, тя не може да каже и не е мислила за това.

Хвърля бегъл поглед към прашните витрини и вижда свежестта на новия ден. Усмихва се.  Отвръща поглед от излъсканите до блясък и цветно аранжирани бутици, в тях криво й се усмихва суетата. Лъхва я смътно усещане за горест.

Бърчи угрижено чело. Обръща се често назад, не за да не се загуби, а за да провери дали я следваш. Страх я е ти да не се изгубиш, разбираш ли? Защото тогава ще е хронично сама. И се страхува, че и ти ще си сам без нея и живецът ти ще повехне като цвета на забравена на слънце орхидея. Затова всяка сутрин бърза пред теб, но внимателно. Знае, че сигурно вече си научил и сам пътя, но не иска да те оставя да го минаваш сам или да изоставаш от нея.

Може случайно да се загледаш в лъскавите витрини на онзи проклет булевард и да го оставиш да ограби и теб. Да те заграби от нея.

След това тя пак ще минава в още много утрини като за послено от там. И може би ще се усмихва повече. Помисли за това, моля те. Ще се обръща да погледне своята сянка, която сега се е скрила нейде, позабравена.

Защо не може(ш) да проумее(ш), че така ще е освободена завинаги? Свободна от страха за теб.

Всяко притежание неизменно носи болката от загубата.

.

.

.

.

.

.

Все още нямам достатъчно доказателства, че в това [не] се крие красотата на живота.

Sent-i-mental

Събуди ме дъждът

с пръсти барабанящ

по прозореца ми.

Не разбрах дали

ме покани навън или

искаше да остана

в прегръдката ти.

Без претенции за поезия, просто  няколко реда ;)

L'essentiel est invisible pour les yeux [?]

Понякога се чудя какво да правя с тази мътна река от мръсотии, която ме залива неуморно? Какво друго, освен да се науча да плувам и понеже все избирам най-трудния път  (а това не знам защо, сега ме кара да се усмихна) - не просто да плувам в нея, а да плувам срещу течението й...Макар че така едва ли ще оставя някаква следа, реката поглъща всичко и след него иронично се подсмихва гладкият й гръб..

(Всички мислим за следата, нали. През целия си живот и може би последната мисъл на много хора  е "Какво  оставих след себе си?")

Все едно само видимите неща съществуват истински.

Отдавна предадохме онзи малчуган със синята мантия на звезди и овцата в кутия.

13. Touch. Feel. Burn

Everyone must leave something in the room or left behind when he dies, my grandfather said. A child or a book or a painting or a house or a wall built or a pair of shoes made. Or a garden planted. Something your hand touched some way so your soul has somewhere to go when you die, and when people look at that tree or that flower you planted, you're there.

It doesn't matter what you do, he said, so long as you change something from the way it was before you touched it into something that's like you after you take your hands away. The difference between the man who just cuts lawns and a real gardener is in the touching.

***

The sun burnt every day. It burnt Time. The world rushed in a circle and turned on its axis and time was busy burning the years and the people anyway, without any help from him. So if he burnt things with the firemen and the sun burnt Time, that meant that everything burnt!








Ray Bradbury, Fahrenheit 451

 

12 дата - 12 думи

Харесва ми това, че се повдигам на пръсти, за да те целуна.

Да пазим щастието на хората

"Не можеш да строиш къща без гвоздеи и дървен материал. Ако не искаш къщата да бъде построена - скрий гвоздеите и дървения материал. Ако не искаш човек да се вълнува от политиката, не му разкривай двете страни на даден въпрос, за да не го тревожиш - разкрий му само едната. А най-добре не му казвай нищо. Нека изобщо забрави, че съществува нещо, което се нарича война. Ако правителството е некомпетентно, бюрократично или пък налага прекомерни данъци, това все пак е по-добре, отколкото да се тревожи народът. Спокойствие, Монтег. Предлагай на хората конкурси, които могат да спечелят, ако си спомнят думите на колкото се може повече популярни песни или имената на колкото се може повече столици или щати, или пък колко царевица е произвел щатът Айова миналата година.

Набий в главите им безобидни данни, натъпчи ги с толкова много "факти", че да се задушат от тях, като същевременно се смятат за "много умни" поради това, което знаят. Тогава те ще имат чувството, че мислят, че се движат, без същност да са се помръднали. И ще бъдат щастливи, защото фактите от този род не се променят. Не ги храни с такива неразбираеми неща като философия или социология, от които да започнат да правят обобщения. Това води до меланхолия. Всеки човек, който може да разглоби една телевизионна стена и след това отново да я сглоби - а сега повечето хора могат да го правят - е по-щастлив, отколкото онзи, който се опитва да открие измеренията на вселената и да я прецени, защото вселената не може да бъде измерена или преценена, без човек да се почувства нищожен и самотен.

Зная, опитвал съм го - по дяволите всичко! Затова дайте ни клубове, увеселения, акробати и фокусници, авантюристи, реактивни коли, мотоциклети-хеликоптери, порнография и наркотици, давайте ни все повече и повече от всичко, което има връзка с автоматичните рефлекси. И ако фабулата е лоша, ако във филма не се казва нищо, ако артистите са бездарни, инжектирай ме с оглушителна електронна музика. Тогава ще имам чувството, че реагирам на пиесата, а всъщност това ще бъде само реакция на органите на осезанието ми към вибрацията. Но аз пет пари не давам, искам само да се забавлявам."

Ray Bradbury, Fahrenheit 451, 1965

Тези редове са написани преди 55 години...Не е ли тъжно в колко предвидима посока вървим?

We're so over we need a new word for over

- Ето, за пръв път и аз съм във връзка, от която знам, че няма да излезе нищо. А може за пръв път имам истинска връзка? Понеже досега все съм очаквала да е Връзката, а накрая - пак неудобни сбогувания, "да останем приятели" и случаен секс при случайна среща между двама души с етикет "ex-". Всичките ми приятелки са с връзки, от които не очакват нищо. До скоро се чудех какъв е смисълът, но започвам да го виждам в далечината. Имам си свободата, правя каквото поискам, имам [приличен] секс, когато съм в настроение за това и дори понякога се наслаждавам на прегръдките му, когато остане да спи при мен.

И нищо повече. Знам, че няма да коленичи с пръстен в ръка. Знам, че няма да му родя деца. Знам, че не е онази любов. И дори не е любов.

Дълго се противях да имам такива отношения, ден за ден, за забавление и да запълвам дупки. Още не знам дали е по-добре от нищо. Но все пак сексът е осигурен.

Усмихна се малко кисело.

- Какво мислиш?

- Какво мисля? Мисля, че си отиде още един романтик от тоя свят, жертва на циничното цунами, отнесло ценностите на хората и вярата им в истинските неща.

- Е, чак пък...Повечето изглеждат щастливи с връзките си - еднодневки. Като кърпичките, с които обичам да чистя новите си обувки - забърсвам и хвърлям. Когато ми потрябва отново - отварям пакета и вадя нова. Не се старая да почиствам, сгъвам и пазя предишната.

Усмивката  беше малко по-искрена.

- Кажи ми. Но честно ми кажи - срещала ли си мъж, който така да се слее с теб и света ти, че само при мисълта, че  го губиш...всичко се пръсва на безброй парченца? Всичко се облива в луминесцентна глуха светлина, а тишината, сляпата тишина, пищи в ушите ти като сто сирени, докато в гърлото ти онази буца се пръсне в порой от ридания и те залее, а ти дори не искаш да се бориш да поемеш дъх?

Вече нямаше усмивка. Студено изтръпване.

- Ти си луда. Но не. Не съм. Макар че само като те слушах, изпитах всичкото това ужасно реално. Но не ми е хрумвало за някого...да го изпитам. Така силно.

Замълчаха.  Перфектният маникюр на едната потракваше многозначително по чашата с фреш, а безупречният крак на другата замислено потропваше под масата.

- По дяволите, не съм. Това е ужасно. Защо ми го каза. Защо винаги ровиш? Точно, когато си мислех, че съм доволна!

- Точно, когато се самозаблуждаваше, че си доволна. От хлапашката си връзка за неангажиращ секс. Мечтата на всеки втори кретен наоколо. Но ти...не може да си доволна от подобно нещо. Не ти поволявам. Ти, приятелко, си една истинска Кари Брадшоу. Обичаш града, обичаш секса.  И обувките. Ти ще кажеш в каква последователност.

Измяха се в един глас.

- Не мога да спра да мисля за това, което каза. Сега няма да мирясам, докато не усетя нещо подобно. Да отидем довечера на едно pool party?

- А твоят Г-н Кърпичка за обувки?

- Какво за него? Той пак ще се завре в някоя дупка с приятелите си. Да не мислиш, че му пука къде ходя.

- Да отидем тогава. Може случайно да попаднем на твоя Тузар. И да мирясаш.

Усмихна се и я прегръна.

- Ти можеш да лишиш човек от всичко. Точно за една минута ме лиши от секс за следващите седмици. В най-добрия случай. Ще изхвърля кърпичките. Не ми харесват такива. Еднократни, винаги под ръка...Евтини.

- Ще се сетиш! Да вървим.

Излязоха щастливо разбърборени, а една стара надежда щастливо подаде главица под струпаните отломки от обгорели до неузнаваемост чувства.

My special one-two-three[some]one

Какво превръща даден човек или предмет, или занимание, в нещо специално за някого? Уникалните характеристики и качества може би? Тогава защо, ако за мен нещо е специално, за теб може да е съвсем обикновено и незабележително?

Или защо, ако днес нещо ти е специално, утре на негово място можеш съвсем спокойно да сложиш нещо друго? Някой друг?

Това, което те прави специален в очите на някого най-често е...неговият избор. Нека не  звучи обидно или подценяващо за "специалния", но хората не превръщат в нещо специално нищо, което не са искали, нищо, за което не са копняли, нищо, което не ги е развълнувало. А всичко изброено се отнася до неща, попаднали в кръга на избраните и желани предмети, случки, желания, хора.

И когато някой избере теб, ти ставаш специален. His/Her special one.

Докато не промени желанието си. Избора си.

What makes you special is...me.

И обратното.

Твоят избор ме прави специална за теб. Не за целия свят. Макар че, когато се чувствам специална за теб, аз се чувствам такава глобално. Защото може би ти си (голяма част от) светът ми [колко задушаващо, а?]. И това пак е въпрос на избор донякъде [сами поставяме границите му]. И донякъде дори, ако съм специалната ти единица, но не мога да го почувствам...си оставам специална.  Несподелено специална.

Колелото се завъртя.

Бяг[ство]

Краката й докосваха леко пода и  оттласкваха с плавно движение  люлeещия се стол. Ръката, държаща книга, се отпусна леко върху завивката в скута й. Първите слънчеви лъчи се прокрадваха над верандата и позлатяваха върховете на дърветата отстрани на алеята. Красиво място. Беше мечтала за него твърде дълго. Косите, сплетени в стегната плитка, гъделичкаха гърба й. Залюля стола отново. Като хлапачка.

Беше толкова рано, толкова свежо. Очите й светеха с безпокоен блясък. Кожата й отразяваше утрото в мекотата си. Босите й пръсти помръдваха в такт с нещо, което затананика над чашата с кафе.

Той всеки момент ще се покаже на вратата сънен.

Бягство от света? Не. Това беше бяг[ство] към света. На мечтите. Където съществуваха само красиви неща.

Усмивки и липов цвят.

Топъл дъжд и капучино с канела.

Светулки и щурчови песни привечер.

Вино и пращене в камината.

Зелени поля и музика.

И никога повече болка.

И без неми усмивки през сълзи.

И нищо безвъзвратно загубено.

И никаква нажежена пустота.

И никаква Смърт.

Нима е толкова трудно...Нима тя иска толкова много? Едно слънце, една веранда и усмивка от очите му. Отново. Както преди. Все едно Тя не й го беше отнемала. Все едно е било сън. Насън е било. Няма как иначе. Тази малка вселена трябваше да е населена само с щастливи моменти...

Утре пак ще пият капучино и ще се карат за люлеещият се стол. Ще се сборичкат и ще се смеят звънко. Ще бутне книгата и ще загуби страницата, до която е стигнала. Ще я  целуне въздушно и ще й помаха от алеята на път към колата.

След това...онзи телефон никога няма да иззвъни с Онази вест.

Точки

9

- Откъде взе тези неща?
- Кои неща?
- Нали знаеш...Морфинът. Спринцовките.
-  Има ли значение?
- Значи си ги откраднал?
- Разпитваш ли ме?
- А, отново се появи ангелската ти усмивка!
- Да сменим старите превръзки. Хайде, изправи се.
- Променил си се.
- Знам.
- Сега е много по-силна.
- Кое?
- Светлината. Онази ужасяваща вътрешна светлина, която носиш със себе си. Сега е много по-силна и по-лоша от преди.
- В какъв смисъл?
- По-болезнена е. Създава усещането за прошка.

William Peter Blatty, Dimiter, 2010

 ***

• 
  
  Няма нищо по-ужасно от прошка, чиято цена е била на ръба на силите на онзи, който ти я е дал.
• 
  
  Няма по-болезнено нещо от прошката, получена от някого, който вярва, че ще е за първи и последен път, а ти...ти знаеш, че не е така. Въпросът е - за кого е ужасно и чия е болката...
• 
  
  Да, слаб си и жалък, и зависим, когато имаш нужда от топлината на ръката й, за да си щастлив, от обичта и ласката й, за да си жив. Мразиш ли се, когато страдаш от това, че тя не е така зависима от теб? Че може да се смее звънко и да тича по поляните без теб? Боли те нечовешки, нали. Но това е нейната свободата да бъде.

• 
  
  Къде е силата ти, когато скован от студ не можеш да помръднеш без усмивката й, а тя прегръща като за последно някой друг? И това е нейната свобода да обича.

Любовта ти дава неземни сили да се изправиш срещу целия свят, но те прави смешно зависим от обекта на чувствата ти...

Непоносимото

Извадка от разпита на слепеца

О: [...] Поинтересува се дали някога съм виждал Бог и ако е така,  дали тази среща не е предизвикала слепотата ми.

В: Що за измислици?

О: Такива бяха думите му.

В: Добре, добре. Попита ли го какво иска да каже?

О: Не. Не бих питал и теб, ако слезеш от планината в града. Подобен въпрос би бил груб.

В: Ушите ти са опасни.

О: Те чуват. Чуха стъпките ти.

В: Какво му каза?

О: Отначало нищо. Стреснах се. После го попитах дали му е студено.

В: И какъв беше отговорът?

О: Тишина. Но аз усещах силата му. И тогава изведнъж разбрах какво излъчва - жалост. Толкова гъста, че можеш да я стиснеш. Почти материална. Но не от онзи вид, който е неприятен и те задушава. Беше от другия. Жалост, която те лекува и утешава. И още нещо - за миг бях сигурен, че го виждам. Беше млад, със силно изразени черти на лицето и ангелска усмивка. Мислиш ли, че е било измислица? Някои неща не са.

В: Ти си луд. Свърши ли?

О: Да. Това е всичко. После дойдоха хората ти. Провериха документите му. Стори ми се, че не видяха нищо нередно. Когато си тръгваха, аз се намесих и ги спрях.

В: Спомена, че е излъчвал някаква жалост.

О: Да.

В: Тогава защо го предаде?

О: Лоялен съм към държавата.

В: Не ти вярвам.

О: Не можех повече да стоя край него.

В: Защо?

О: Заради нещо, което излъчваше.

В: Жалостта ли?

О: Не, друго. Някаква груба, ужасяваща енергия. Направо ме изгаряше.

В: Може би всичко е било плод на въображението ти.

О: Не, беше истинско.

В: Какво точно почувства?

О: В онзи момент бях сигурен, че е доброта.

...

William  Peter Blatty,  Dimiter, 2010

Сам

Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижата на Марина - осемнайсетгодишно момиче, което понякога наемала за определени часове, за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.

[...]

Когато годеникът на Марина позвънил, за да я покани на разходка с новата си кола, тя не се двоумила дълго. Така или иначе децата спели своя редовен следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.

Щом чула клаксона, грабнала чантата си и изключила телефона. Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си. Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси, защото бил само на шест години и можел да падне и да се удари по невнимание. Освен това, казала си, ако се случело нещо такова, как шялоа да обясни на майката, че детето не я е намерило?

Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до дървената стълба, водеща към спалните.

Събудила го кашлицата на бебето, предизвикана от дима, който се процеждал под вратата. Без да му мисли, Панчо скочил от леглото и натиснал резето, за да отвори вратата, но не успял.

Ако я бил отворил, той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.

Панчо започнал да вика Марина, но никой не отговорил на зова му за помощ. Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си), но той нямал сигнал.

Панчо разбрал, че трябва да измъкне братчето си оттам. Опитал да отвори прозореца, който гледал към външния корниз, но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя, а и дори да успеел, след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа, която родителите му поставили за безопасност.

Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня, всички говорели само за едно: как това толкова малко дете е успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката?

Как успяло да понесе бебето в раница?

Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар?

Как успяло да спаси живота си и този на братчето си?

Възрастният началник на пожарникарите, човек мъдър и уважаван, им дал отговора:

- Малкият Панчо е бил сам...Не е имало кой да му каже, че няма да успее.

"Децата били сами", Хорхе Букай, Приказки за размисъл

Ето защо:

1. Понякога е по-добре да си сам в трудностите си: ако няма кой да те насърчи въпреки безнадеждността, по-добре да няма никого изобщо.

2. Преградите, които поставяме с цел да защитим обичаните си хора, могат да се окажат капан за тях.

3. Колкото по-малко знаеш за "живота" и това кое е възможно и кое - не, толкова по-лесно е да вярваш, че ще оцелееш. И да успееш да го направиш, може би.

Приказки за размисъл

Когато някой крещи и мята по теб предмети...спри и се вгледай в очите му. Те само привидно мятат мълнии...

В едно омагьосано царство, до което хората никога не стигат, а може и да минават постоянно през него без да знаят...

В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни...

Имало някога...

едно чудно езеро.

В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото...

До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Яростта и Тъгата, за да се изкъпят заедно.

Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата.

Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза), се изкъпала на бърза ръка - и тя не знаела защо бърза толкова - и още по-бързо излязла от водата.

Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намeрила...Не забелязала, че роклята не била нейната, а на Тъгата...

И така, облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.

Много спокойна и невъзмутима, както винаги, склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще  да бърза или по-точно - без да осъзнава, че времето минава - излязла от езерото бавно и лениво.

На брега установила, че дрехите й ги няма.

Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, това е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта.

Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта - сляпа, жестока, страховита, ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.

Хорхе Букай, Приказки за размисъл,

ИК Хермес, 2009

Музикален съпровод - Enrique

Христос воскресе!

На този голям християнски празник, осветен от милиони запалени с вяра свещи, си давам[е] сметка, че много  надежди, погребани през годината, не възкръсват със занесеното у дома пламъче. И може би така е редно. Може би Някой така е решил.

Христос воскресе!

Празник е.

Пролет е.

Това стига.

Обичайте се.

.

Има ли магия или някой я е измислил, може би на шега? След това я е разтръбил, за да не се чувства сам в заблудите си.

Ако е така и ние векове наред търсим, и търсим онова вълшебно чувство...тогава това обяснява защо често се чувстваме толкова празни - ако се бием с вятърни мелници и се състезаваме с времето в една игра, която е отдавна предрешена...

Ако всеки път можеш да кажеш ония две думи така, все едно никога не си ги изричал преди...Истинско ли е? Достатъчно, имам предвид? Онова там и това тук?
Или е част от търсенето.
Или човешкото сърце е като дунапрен, който се свива и оформя според натиска, но веднъж останал без него - отново е в старата си форма и готов да заеме веднага нова?

Ако е така, аз спирам да търся, аз ще спра и ще чакам. Иначе може да се разминем безвъзвратно.

Ако съществува наистина онази магия. Извън главите ни. И понеже не искам да се отказвам от нея, ще чакам.

Както чакат всички. До последния си дъх.

За глухия всички, които танцуват са луди...

Първоаприлско

Казват, че да се изправиш срещу себе си е най-трудното, но и най-пълнокръвно изживяване.

Как определяш кой побеждава в битката Аз срещу Аз? :)

Това в рамките на шегата в чест на днешния ден (лъжата не смятам, че има нужда да се празнува).

Просто ми стана забавно, че в класацията Блог на месеца наред с останалите блогове, се конкурирам и със себе си.

Държа да отбележа, че ми е много приятно да се видя сред любими блогове като този на Ирония, Лили, Блага, Сандо, Мелиса.