Tuesday

Soul’s Journey

Седна на указаното в билета място. За щастие - до прозореца. Порови в чантата си известно време, докато намери слушалките. Акт, проследен с неприкрито любопитство от някакъв господин на съседната седалка. Не го удостои с поглед, ако не се броеше косото периферно отчитане на досадно любопитното му присъствие.

Музиката изпълни ушните й миди с любими звуци. Извади книгата.

Атобусът вече изнизваше сивото си метално тяло по магистралата. Опушеният град остана някъде назад. Унесена в четене, неусетно отпусна ръка и  задряма.

Изведнъж се пробуди от тръсване - Северозападна(ла) България я посрещаше с многобройните си надупчени пътища. Очите й се отвориха, изведнъж я блъсна като юмрук светлината, зеленината, нещо живо и пулсиращо, което я остави с отворена уста и учудване. Или досега е била сляпа, или сега, точно в този миг ослепя. В главата й се завъртя песен, макар че отдавна беше извадила слушалките от ушите си. Пред очите й танцуваха цветни кръгове. Обзе я странно приповдигнато настроение, което изпълни сетивата й с приятен гъдел и очакване. Очакване за какво? Стрелна я въпрос в рамките на една кратка секунда. След това разбра, че очакването не е било нейно. Нещо силно като магнит я беше привличало достатъчно дълго, беше чакало тя да се поддаде и да дойде точно тук, точно сега, точно толкова уморена от живота си, точно толкова посивяла от невярване. Точно навреме, преди да се срути и да се разпадне необратимо на милион парченца.

Сега искаше да се разплаче, да удря с юмруци, да вика, докато излее натрупаната мъка, която дереше вътрешностите й.


Знаеше, че освободи ли се от нея, ще освободи място за онзи приятен трептеж, който  дава полетът. За това обаче, трябваше да затвори зад себе си няколко врати, да каже едно "сбогом", да забрави няколко лоши думи, да прости десетки лъжи, но преди всичко - да даде шанс на себе си. Да каже "майната ви" на всички, които я подтискаха и да ги изтика зад телената си ограда. Да отвори широко очи за зелените поля пред себе си, да вдиша дъхавия пролетен въздух,  топлината на деня,  мекотата на утринните майски мъгли.
И да се влюби. Този път - в себе си.

8 comments:

bampi said...

...и може би да не очаква нищо. :))

أمل said...

И най-вече това. Няма очаквания - няма разочарование :)

DreamDragon said...

Човек се научава на това - да няма очаквания, когато осъзнае колко по-добре е да се остави да бъде изненадван. :)

Цената е и по някоя лоша изненада, но по-добре това, отколкото разочарование и несбъднати очаквания (imho)

Влюбване в себе си...да! Ключе за вяра и сила! Ще го намериш.

أمل said...

Хм. Да се остави да бъде изненадан означава все пак да очаква изненада и то не каква да е, а приятна ;)
Което е още по-лошо май.
Влюбването в себе си май е ключово за оцеляването изобщо. Лошото е, че не се влюбвам лесно дори в такава прекрасна личност като себе си :Р

Anonymous said...

Уау! Както винаги, четейки те, остави усещането за приятен гъдел, предизвикан от наслада. Чувствена.

Н.Никифоров said...

Проблемът да се влюбиш в себе си, е че няма как да си липсваш...или изненадаш. Можеш да се влюбиш само в своето продължение...Но не пречи да се харесваш, поне от време на време.

Unknown said...

Г-н Никифоров според мен го е изразил много добре.
Бих добавил, че самовлюбването в известна степен има нещо общо със самозадоволяването...Върши работа, но...:))

أمل said...

при липса на друго, и самоздов..ъъъ тъй де, самовлюбването е нещо :))))