Приказки за размисъл

Когато някой крещи и мята по теб предмети...спри и се вгледай в очите му. Те само привидно мятат мълнии...

В едно омагьосано царство, до което хората никога не стигат, а може и да минават постоянно през него без да знаят...

В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни...

Имало някога...

едно чудно езеро.

В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото...

До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Яростта и Тъгата, за да се изкъпят заедно.

Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата.

Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза), се изкъпала на бърза ръка - и тя не знаела защо бърза толкова - и още по-бързо излязла от водата.

Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намeрила...Не забелязала, че роклята не била нейната, а на Тъгата...

И така, облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.

Много спокойна и невъзмутима, както винаги, склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще  да бърза или по-точно - без да осъзнава, че времето минава - излязла от езерото бавно и лениво.

На брега установила, че дрехите й ги няма.

Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, това е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта.

Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта - сляпа, жестока, страховита, ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.

Хорхе Букай, Приказки за размисъл,

ИК Хермес, 2009

Музикален съпровод - Enrique