Sunday

Сам


Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижата на Марина - осемнайсетгодишно момиче, което понякога наемала за определени часове, за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.
[...]
Когато годеникът на Марина позвънил, за да я покани на разходка с новата си кола, тя не се двоумила дълго. Така или иначе децата спели своя редовен следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.
Щом чула клаксона, грабнала чантата си и изключила телефона. Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си. Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси, защото бил само на шест години и можел да падне и да се удари по невнимание. Освен това, казала си, ако се случело нещо такова, как шялоа да обясни на майката, че детето не я е намерило?
Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до дървената стълба, водеща към спалните.
Събудила го кашлицата на бебето, предизвикана от дима, който се процеждал под вратата. Без да му мисли, Панчо скочил от леглото и натиснал резето, за да отвори вратата, но не успял.
Ако я бил отворил, той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.
Панчо започнал да вика Марина, но никой не отговорил на зова му за помощ. Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си), но той нямал сигнал.
Панчо разбрал, че трябва да измъкне братчето си оттам. Опитал да отвори прозореца, който гледал към външния корниз, но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя, а и дори да успеел, след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа, която родителите му поставили за безопасност.
Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня, всички говорели само за едно: как това толкова малко дете е успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката?
Как успяло да понесе бебето в раница?
Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар?
Как успяло да спаси живота си и този на братчето си?
Възрастният началник на пожарникарите, човек мъдър и уважаван, им дал отговора:

- Малкият Панчо е бил сам...Не е имало кой да му каже, че няма да успее.

"Децата били сами", Хорхе Букай, Приказки за размисъл


Ето защо:

1. Понякога е по-добре да си сам в трудностите си: ако няма кой да те насърчи въпреки безнадеждността, по-добре да няма никого изобщо.

2. Преградите, които поставяме с цел да защитим обичаните си хора, могат да се окажат капан за тях.

3. Колкото по-малко знаеш за "живота" и това кое е възможно и кое - не, толкова по-лесно е да вярваш, че ще оцелееш. И да успееш да го направиш, може би.

5 comments:

Dimitrana S. said...

Замисли ме, Bia..

Много истина има в написаното.

Аз ти честитя днешния светъл празник и пожелавам повече светлина, вяра и сила в душите и телата. Здраве, любов и кураж.

Сърдечен поздрав и :-)

Unknown said...

много, много си права.. и старият добър Хорхе, и той

Lupe dy Cazaril said...

Eeeee

ти ме изкара от кожата с това.

...

أمل said...

Дими, благодаря :)

Венета, така е. Толкова много неща има, които сами превръщаме в пречки по пътя си :)

Крис, Приказки-те за размисъл не само ме изкараха от кожата, но ме накараха да мисля, че искам да изляза от мозъчната си кутия...

Н.Никифоров said...

Задълбоченият размисъл винаги е криволичеща пътечка с неизвестен край...