Бяг[ство]

Краката й докосваха леко пода и  оттласкваха с плавно движение  люлeещия се стол. Ръката, държаща книга, се отпусна леко върху завивката в скута й. Първите слънчеви лъчи се прокрадваха над верандата и позлатяваха върховете на дърветата отстрани на алеята. Красиво място. Беше мечтала за него твърде дълго. Косите, сплетени в стегната плитка, гъделичкаха гърба й. Залюля стола отново. Като хлапачка.

Беше толкова рано, толкова свежо. Очите й светеха с безпокоен блясък. Кожата й отразяваше утрото в мекотата си. Босите й пръсти помръдваха в такт с нещо, което затананика над чашата с кафе.

Той всеки момент ще се покаже на вратата сънен.

Бягство от света? Не. Това беше бяг[ство] към света. На мечтите. Където съществуваха само красиви неща.

Усмивки и липов цвят.

Топъл дъжд и капучино с канела.

Светулки и щурчови песни привечер.

Вино и пращене в камината.

Зелени поля и музика.

И никога повече болка.

И без неми усмивки през сълзи.

И нищо безвъзвратно загубено.

И никаква нажежена пустота.

И никаква Смърт.

Нима е толкова трудно...Нима тя иска толкова много? Едно слънце, една веранда и усмивка от очите му. Отново. Както преди. Все едно Тя не й го беше отнемала. Все едно е било сън. Насън е било. Няма как иначе. Тази малка вселена трябваше да е населена само с щастливи моменти...

Утре пак ще пият капучино и ще се карат за люлеещият се стол. Ще се сборичкат и ще се смеят звънко. Ще бутне книгата и ще загуби страницата, до която е стигнала. Ще я  целуне въздушно и ще й помаха от алеята на път към колата.

След това...онзи телефон никога няма да иззвъни с Онази вест.