Wednesday

Бяг[ство]


Краката й докосваха леко пода и  оттласкваха с плавно движение  люлeещия се стол. Ръката, държаща книга, се отпусна леко върху завивката в скута й. Първите слънчеви лъчи се прокрадваха над верандата и позлатяваха върховете на дърветата отстрани на алеята. Красиво място. Беше мечтала за него твърде дълго. Косите, сплетени в стегната плитка, гъделичкаха гърба й. Залюля стола отново. Като хлапачка.
Беше толкова рано, толкова свежо. Очите й светеха с безпокоен блясък. Кожата й отразяваше утрото в мекотата си. Босите й пръсти помръдваха в такт с нещо, което затананика над чашата с кафе.
Той всеки момент ще се покаже на вратата сънен.


Бягство от света? Не. Това беше бяг[ство] към света. На мечтите. Където съществуваха само красиви неща.

Усмивки и липов цвят.
Топъл дъжд и капучино с канела.
Светулки и щурчови песни привечер.
Вино и пращене в камината.
Зелени поля и музика.

И никога повече болка.
И без неми усмивки през сълзи.
И нищо безвъзвратно загубено.
И никаква нажежена пустота.
И никаква Смърт.

Нима е толкова трудно...Нима тя иска толкова много? Едно слънце, една веранда и усмивка от очите му. Отново. Както преди. Все едно Тя не й го беше отнемала. Все едно е било сън. Насън е било. Няма как иначе. Тази малка вселена трябваше да е населена само с щастливи моменти...

Утре пак ще пият капучино и ще се карат за люлеещият се стол. Ще се сборичкат и ще се смеят звънко. Ще бутне книгата и ще загуби страницата, до която е стигнала. Ще я  целуне въздушно и ще й помаха от алеята на път към колата.

След това...онзи телефон никога няма да иззвъни с Онази вест.

1 comment:

Unknown said...

заболя ме..