I ♥ The Third Kind

Обичам хората, които ми носят онова специално въдушно усещане за светлина и уют. Не може да не знаеш за какво говоря.

Има един специален вид хора, такива от третия вид (за другите два не желая да пиша), които се срещат твърде, твърде рядко,  тъжно рядко.

Но за щастие, срещала съм някога такива, макар че е все по-трудно да попаднеш на тях. Не че се крият, не, не е трудно и да ги разпознаеш. Просто са изчезващ вид.

Може би затова пиша и тези редове. Нещо като афиш Wanted. Alive! Нещо като опит да напомня, на който е забравил, да се оглежда за тях.

А тези хора, те...дори не осъзнават какви са. Знам го, защото виждам как ти не разбираш. Не виждаш каква светлина носиш. Как ме усмихваш без да си наблизо дори. И не защото те обичам. Не е толкова елементарно. Не е толкова първично.

Необяснимо е. Просто има хора, които те заразяват с някаква емоционална екзема, която изведнъж те полазва и след това...след това вместо да търсиш лек за нея, се чудиш как да я задържиш и подпомогнеш разпространението й.

Тези хора...когато са наблизо, се чувстваш някак у дома си дори на улицата. Или в сгорещената атмосфера на автобуса.

Те просто те поглеждат и ти вече виждаш колко светло е в тях, около тях, представяш си как всичко, до което се докоснат, се смее. Можеш да видиш пълния им с хармония дом.

Звучи налудничаво. Тези хора понякога са напълно непознати за теб. И сигурно, ако ги познаваше, щеше да знаеш, че домът им не е слънчева къща с веранда и ярка морава, а тесен панелен апартамент. Може би щеше да знаеш, че понякога трудно си плащат сметките. Че някъде там те имат болен роднина, за когото се грижат. И много други неща. Но ти не ги знаеш. И потъваш в очарованието им.

Понякога си давам сметка, че виждам в меките, закръглени ръце на някоя непозната, тези на мама. Сигурно затова ми се струва лъчезарна и близка като прегръдката на следобеден сън. Понякога не знам какво ме е накарало да усещам някого така.

Веднъж беше непозната жена в автобуса, която ми даде билетче, когато нямаше от къде да си купя. А на подаденото от мен левче отговори с широка усмивка: "Моля Ви, Коледа е!". И не знам дали беше, защото се задаваха празници и зимната вечер беше огряна в ярки светлини.

Понякога усещам така хора, които познавам.

Обожавам една приятелка, която винаги, когато имах проблем, ме вкарваше тихомълком в стаята си, изваждаше скрита кутия цигари и запушвахме на балкона й в пълно мълчание. След като и последната дръпка биваше поета, започваше разговорът. А тя иначе дори не пушеше. Нито пък аз.

Или пък една приятелка на мама, която вечерта преди моята десета Коледа остави пред входната ни врата огромно истинско дръвче с пожелание после да го посадим в двора. Дълго след това никой не беше правил по-мило нещо за мен.

Или изненадваща целувка по косата от отдавна порасналия ми брат, с когото по-скоро сме свикнали да пием бира и да си говорим за коли.

Или пък ти, когато нощем несъзнателно търсиш ръцете ми.

Има някакво вълшебство, което третият вид хора излъчват. И ако можех да уловя някаква закономерност, щях да я следвам, за да ги срещам по-често.

Понякога се появява един гласец, който се опитва да развали хубавото ми усещане, като дава научни обяснения защо се чувствам така магнетично привлечена.  Разпознавала съм нещо, което е било част от по-щастливи детски години, търсела съм нещо несъществуващо и понеже никога не се отказвам - щом не съм го намерила, си го измислям. И още много такива.

Но аз знам, че ги има тези специални хора. Че те излъчват нещо по-различно от другите, които просто отминаваш без да погледнеш дори, за да спреш очарован поглед върху онези, другите. И да ги търсиш дълго в тълпата, където ги няма, за да се появят неочаквано, на най-невъзможното място.

И да ти дадат онова усещане, че си си у дома. Че всичко е светло и ярко, че тичаш край реката и се опитваш да уловиш отблясъците от водни кончета по повърхността й, че ябълките в двора зреят, че в канчето тихо се надига мляко с канела, че отваряш очи в слънчева утрин и на масата някой е оставил незабелязано букетче момини сълзи, които пръскат упоен аромат.

Онова чисто усещане, че си дете. И че си у дома. Че си заобиколен с любящи хора. Че на света ги няма злобата и нещастието.

Усещането, че не бих могла да бъда другаде, че не съществува друго място на света, където бих искала да бъда в тази  секунда...ти ми даваш, когато вървиш срещу мен и се усмихваш. Познавам те добре. И въпреки това си един от онези специални хора, които  мисълта ми винаги рисува в бяло, от които лъха свежест, с които знам, че мога да достигна края на света и да поема назад по обратния път.

И пътят ще е лек и хубав. И - опасявам се - ще ми се стори твърде  кратък.

Но по него ще държа за ръка човек от третия вид.

И това...Това е напълно достатъчно, за да се почувствам у дома си навсякъде. И да обичам целия свят. Такъв, какъвто е.

Защото това правят специалните хора - учат те безмълвно да обичаш и Лошото, защото дори в него има Надежда да намериш капчица Доброта.

А дали тя няма да се роди от твоята обич...Можеш да провериш само, ако обикнеш.