The Hardest Word

Да бъде или не. Нали това беше въпросът. Тя реши да бъде. Заради себе си.
Ако изобщо зависеше от решението си. Кога можеш да решиш какво да се случи. Винаги ли, стига да вярваш силно. Или ако го прочетеш някъде.
Или когато ти го каже някой, когото обичаш силно. Някой, чиито думи са гръбнака на вселената ти. Вселената е с малка буква. Да.

Стига алегории.
Дори аз-ът е с малка буква.
И това не го прави недостатъчен. За възхищение. За божественост. Но не го принизява до човечност. Нито го предпазва от дребни грешки.

Да грешиш или не. Това не е въпросът.
А дали след като сгрешиш, ще можеш да кажеш съжалявам. Най-тежката дума на света.  Най-трудна за изричане. Ако не съжаляваш истински.

Тя често съжалява без да я изрича. Истинско ли е. Не е ли като да откриеш красива пеперуда и да я затвориш в стъкленица, за да не я покажеш  на другите.

Ще умре сама, блъскайки се в стъклото. И пак ще съжалява тя. Но вероятно няма да каже на никого. Когато положи мъртвото цветно тяло върху дланта си.
Макар че със сигурност ще заплаче от безсилие. От гняв към себе си. И ще се блъска в своята нерешителност. Подобно на крехките пеперудени криле в стъклото. Ще пада цветен прашец като капки кръв, пръснати от вятъра. А той ще ги подхваща и разстила надалеч. Върху лъскави зелени поляни.

Сепна се в съня си. Ефирни червени пръски. По бялата й кожа. По устните й.
Вкус на смърт.
Махни се! Ще извика.
Това сама ли го измисли. Или някой го прошепна в тъмното ухо на нощта. И тя го чу случайно. И й стана страшно.
И ще крещи съжалявам до изнемога. И ще го чувства истински. Съжалението.

Но единственото, което ще чуе в отговор, ще е сблъсъкът на криле в стъклото. Звук от счупване.
Счупено дихание.
Пеперуден прашец ще посипе изпръхналите й клепки.
А онези капки ще напояват крещящите й устни  дълго.
Докато започнат да шепнат.