Monday

L-word




Нима е признак на любов, когато плачеш за някого?
Или е истинско едва когато внимаваш достатъчно, за да не заплаче той заради теб.
Кръгът е затворен  [в прегръдката на спиралите].


13 comments:

Marley said...

Добър въпрос.......

Хриси said...

:*

malkiatprintz said...

А може би е любов, когато плачеш за някого, независимо че си внимавала той да не заплаче заради теб... как се разкъсва кръгът?

bampi said...

Сигурна ли си, че искаш да научиш отговорът? :(

DreamDragon said...

Ако заедно със сълзите, нещо те дръпва отвътре при всяка мисъл за другия човек - да, признак е. А иначе - какво ти "внимаване", когато си влюбен?! Започваш да внимаваш, когато преминеш в стадий "Обичам" :*

Bia said...

Знам, че е най-страшно дори да не можеш да заплачеш за някого. Тогава как би могъл да те усмихне?

Често, когато обичаш някого, той е извор и на най-големите ти радости, и на най-големите ти болки. И всяка рана може да се излекува само от този, който я е причинил.

Просто се питам защо заплакваме, когато сме на път да загубим нещо. Толкова по-хубаво е просто да не се стига до там.

lrll said...

Плачът е едно такова много искрено нещо. Не можеш да се излъжеш когато плачеш - състояние, в което няма как да се заблудиш.

Дори няма нужда да се питаш "защо". Нямаш нужда от нищо. Просто си тук и сега - с мъката си и сълзите си - и усещаш себе си.

За съжаление хората смятат това усещане за лошо. Смятат, че "дотук не трябва да се стига" или дори "никой не трябва да знае, че плача".

The L-word и плачът често са свързани. И двете емоции са много силни и имат някак еуфорично въздействие. Няма как да бъдат избегнати и не трябва да се тълкуват - едното като препятствие, а другото като панацея (или пенкилер). Нещата са такива, каквито са (знам, че звучи тавтологично, но е точно така) и страховете да не допуснем да се случи нещо често ни заслепяват или дори ни тласкат към същото това нещо, от което се страхуваме най-много. Точно и по тази причина заплакваме, вместо да предотвратим. Под- или полу-съзнателно ние се страхуваме от нещо, после си го причиняваме и после плачем. Не изглежда логично или рационално, но в рекламата и психологията и социологията и кой знае още къде един от първите постулати гласи "Хората не са рационални създания".

ЗАЩО и КАК ДА ПРЕСТАНЕ ТОВА са съвсем други въпроси и далеч не на дневен ред за обсъждане; коментарът и без това стана твърде дълъг.

Bia said...

Ех, в самия плач няма нищо лошо, даже да, има нещо лечебно в него, нещо, което те освежава и очиства :)
Но ако имаш избор - да накараш ли любим човек да лее сълзи за теб, или не - кое ще избереш? :)

DreamDragon said...

Това ми напомни за една любима португалска песен <a href="http://www.youtube.com/watch?v=QoEZB0XvEZQ'>Lagrima</a>, в която се казва "Да мога да видя една твоя, едничка пролята за мене сълза - бих дала цялата радост на света..." :)

Май понякога до болка искаме тази сълза, а когато я видим - стократно повече боли, че сме я предизвикали.

Bia said...

Може би става дума за сълза, пролята по човек, който в момента е далеч.
Различно е.
Тогава е хубаво, да. Някой да ти липсва, но да знаеш, че е някъде там и мисли за теб :)

lrll said...

Born to live, born to die, born to suffer and to cry..

Няма нещо, което не бих направил. Рано или късно ще направя всичко. Рано или късно всеки прави всичко. Така че въпросът ти е... непълен? Може би "в коя фаза бих избрал да разплача другият/себе си".

Bia said...

Не вярвам, че всеки прави всичко, не.
Tова...важи ли за всичко и всички според теб? :)

lrll said...

Да. При това е неизбежно валидно. Но естествено си е мое разбиране и нищо не пречи да греша.