Tuesday

Beyond The Time

 

60 секунди.
Дишаше.
И вече няма да са студени пръстите.
360 секунди.
Бързаше.
И ще се прибере на сигурно.
2 секунди.
Тъмно е. Щрак и  затвор.
Събирай парчетата. Знаеш, че те значат нещо. Знаеш го.


Запечатано време или илюзорна примка на безвремието? Като че ли можеше да улови прашинките, падащи между частите на секундата върху натежалия от прахоляк свой път.

Бедни мечтателю.
Дори самотата си не можеш да уловиш, макар че цялата е в теб. Навсякъде е с теб. Провира се игрива между треперещите ти пръсти, сгушва се за момент в дланта ти и си устройва надбягване със слънчевите зайчета  в косата ти. Накрая, разбира се, ги побеждава доволно.

Още секунда, за да я стиснеш и да прекършиш наглия й гръбнак с уморените си от безсилие ръце. Още секунда и нахлува онази мисъл, която винаги идва, за да те бичува тогава, когато плътта ти вече гори от болка. Но тя идва. За още.

Бедни максималисте.
За още. Защото ти така я научи. Да търси, защото това искаше от себе си. Да настоява, както беше редно, за да постига. Да върви през всичко и през теб дори. И тя тръгна въпреки теб. И момент - дали срещу теб? Секунда и ще знаеш.

Още колко преди да се предадеш на разяждащата те нужда накрая просто да изтлееш. Въпреки, че тлеенето е процес бавен и в него няма нищо вълнуващо. А ти искаше динамика. Още колко секунди или прашинки от секундата и ще рухне стената на твоето аз, върху която хвърля заплашителна сянка Отчаянието. Отказът от очакването.  Отхвърлянето на търсенето. Предаването на огъня. Просъскването на черната главня, залята с ледена вода.

Бедни Прометее.
Черна и мъртва. А ти толкова се мъчи да я донесеш до тук. А ти толкова високо плати за кражбата на светлина за царството на мъртвите вече души.
Сега им го дай. Идеала си. Може би той ще им свети по-истински. А ти си върви с празнотата в гърдите. И колкото и да се обръщаш назад, онзи блясък вече е продаден.

За секунди ще забравиш за топлината, която ти даваше. Ще го размениш за прашинки от купата с време. Лавицата беше твърде високо, но сега услужливо ти я подават кокалести тънки пръсти.
Вземи я. Отвърни на беззъбата усмивка.
Секунда и ще държиш в ръцете си Времето.
Части от секундата и ще знаеш Пътя.
Миг само и ще я държиш над Пропастта.
И нито частица колебание преди да я разбиеш в скалите.

Бедни създателю.
Боли да убиеш от теб роденото. Но още повече боли да виждаш как то унищожава всичко по пътя си. Стисни пръсти. Виждаш ли - те за пръв път не треперят. Сега ги разтвори. Не ти бяха нужни скалите. Парчета стърчат, забити в обезкървената ти плът. Разтвори ръце и се освободи над Бездната.

Секунди след това. Нов свят.
Някой друг ще събере парчетата и ще ги залепи.
Накриво.


4 comments:

Азария said...

Бива ли да си толкова добра... Не знам какво да кажа, поклон!

sky_mender said...

Финалът е като отекване на удар с чук по главичката на пирон, настръхнах чак.

Казват, че когато нещо се счупи, колкото и да го лепиш счупеното все си личи. По други поводи го казват, но като си в разлъка сам със себе си, с всеки около себе си и най-подир със Създателя и създаденото от него, както и да ти лепят вселената...

Bia said...

@Азария
Ех, недей така, че ще се възгордея! Благодаря за хубавите думи :)

@Sky
както и да ти лепят вселената...все ще е накриво...:)

Des said...

:)) много силно и истинско!