Those Who Wait

|Слънцето залязва. Звездите се въртят в нощното небе. Далеч горе намигва светлина. Идва друга ракета, оставя червени следи в космоса.

Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога.

Просто чакам.|

© 1949 "The One Who Waits",  Ray Bradbury
© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Exorcismus. Let's begin with Purgation

Напоследък спя доста добре. Спокойно, дълбоко и така пълноценно, че сутрин в огледалото ме гледа едно свежо, сияйно лице. Каквото не бях виждала от доста време. Напоследък дори сънувам. Но не кошмари. Избягаха някъде.

Тази нощ сънувах улиците на голям, но красив и цветен град. Да, имаше много цветове. Навсякъде. А аз вървях сред тях и се усмихвах. Правех малки, но уверени крачки и попивах всяка непозната фасада с желанието да я запечатам на плаката, която след време знам, че ще избледнее, но сега е единственото, което имам.

Вървях, а усещането беше за летене. Събудих се с усмивка. Протегнах се в леглото. Пухената завивка ме прегърна по-меко от ръцете, които до скоро мечтаех да ме обгръщат.

Всичко ми се струва толкова далеч. Само няколко забравени вещи напомнят, че наистина се е случило. Някъде отдалеч ми маха един красив летен спомен, паркът, жълъдите под краката, слънцето в два чифта сънени очи и една посветена песен.

Краката ми докосват пода. Топъл е. И всичко е някак живо за пръв път от много време.

След толкова време в лъжи и болка, една истина ме освободи от страховете. Освободи ме от всичко. Сега вместо тяхната тежест на раменете ми има криле.

Вече мога да се усмихвам отново без кристали в очите.

Благодаря (ти).

Beatitas

Beatitudo nоn est virtutis praemium, sed ipsa virtus...

Щастието е за смелите, щастието е донякъде за безразсъдните...Щастието е за всеки, който може да го понесе...

Коледни истории

Мислите ли, че по Коледа наистина става чудеса? Или че Дядо Коледа съществува?

Аз не вярвам в нито едно от двете, е, може би малко в първото, но след тази Коледа си записвам да се сещам по-често за тези измислици и да си ги повтарям на глас. Може пък да се материализират вярванията, кой знае!

Помните писмото ми до Добрия старец, помните и непразничното ми настроение точно преди тези обичани от всички зимни дни. Смея да кажа, че някак на моята Коледа се случи малко чудо и тя просъществува като такава! Истинска Коледа за мен. Вярно, не я пусна Дядото през комина, но мисля, че някой се опита, при това успешно, да ми покаже, че не съм права да мразя и злословя срещу Коледния дух и чудесата, които всички очакват да се случат по това време на годината.

След като в самото навечерие на празника получих най-незабравимия подарък в живота си, подарък, който трудно може да бъде засенчен, няма да кажа точно какъв, но няма нищо общо с класическите дарове, които си разменят влюбените, първо, защото за влюбеност не може и дума да става, второ, защото по принцип подаръците не предизвикват порои от сълзи и разочарование. Да наблегнем на това, че моят любим човек ми подари нещо незабравимо. Сигурно ще го помня до края на дните си този дар. Споменавам го само за да обясня нежеланието си да участвам в бляскавите празници и да се радвам на финтифлюшките.

Та по тази причина, след горните емоции, вече бях отписала вероятността нещо да ме развълнува повече в предстоящите празнични дни. Прибрах се у дома. При хората, които ме обичат и ме очакваха с нетърпение. Както каза Мишо – и се оказа неземно прав – родителите и близките са най-важните хора в живота ти, единствените, които могат истински да те заредят с положителни емоции.

Още с пристигането се обадих на половината фамилия, че съм кацнала меко. Оказа се, че брат ми разбрал-недоразбрал, мислел, че се прибирам в събота и се отдал на трудови дейности. Заварих цялата къща в кръв, което ме докара до писъци, а после се оказа, че това червеното навсякъде е просто грунд, с който се мажели стените на банята преди лепенето на плочки...

Прекарах чудесна Бъдни вечер, с ястия, приготвени от мен и милата ми мама, която вложи цялото си старание да приповдигне духа ми с всички познати на науката и техниката начини. След претъпкване със случайно докаран нечетен брой (11) ястия, изгледани през деня поне 4 коледни филма с романтична тематика и happy end, в края на всеки от които дуднех как може хората да вярват в такива глупости като любов, вярност и „заживели дълго и щастливо”, се появи любимият ми член от семейството – братото. Който заповяда да си надигна задника и да му отида на гости, защото имал освен всичко друго, пълнени чушки с боб по специална рецепта!

Така се преместих от една маса на друга, с тази разлика, че на другата имаше едно супер яко вино, за което няколко месеца по-рано бях сваляла гроздето от чепките със собствените си ръце. Е няма такова удоволствие – да пиеш плодовете на собствения си труд :D

Подаръците за моите племенички избирах дълго и след нервен разбор – вече не са за кукли; стига книги и енциклопедии, че ще ме намразят; вече им е време да кифлеят, нека им помогна! Подаръците бяха, меко казано, одобрени и вкарани веднага в употреба заедно с кашона шоколади, който ги съпътстваше.

След няколко часа в приятно опиянение се прибрах и легнах в леглото си, което никога не ми се е струвало така хубаво. Може би, защото мама беше подредила така завивките , че като отворих вратата и го погледнах, имах усещането, че са застанали в поза „ела да те прегърнем” и ме мамят с пръст. Това последното май е заради виното. Чаршафите нямат пръсти :о

В Коледната утрин телефонът ми се разпищя от ранни зори с поздравления, пожелания и хубави думи от приятели и колеги, които леко затоплиха душицата ми. От доста важен за мен човек получих просто суховат sms с „Chestita Koleda, Nade”. Но някак не беше достатъчно да ме натъжи, защото получих дузина топли обаждания от всички краища на страната, както и едно от доста далечна точка от географската карта.

След прочита на съобщенията, отговор на всички, ахкания, охкания и пожелания, дойде ред на сутрешния ми тоалет, по средата на ритуала се появи майка ми, която държеше да ме уведоми, докато си епилирах краката, че Галена е пристигнала. Тя е моя много добра приятелка от хубавите млади години, когато шумкарствахме заедно. Веднага й звъннах да я поканя на кафе, тя прие поканата и аз – супер щастлива – седнах и зачаках с кана гореща вода, нескафе и чай, сладкиши и всички други съкровища, които ми се намираха под ръка. 15 минути по-късно тя се обади да каже, че съжалява, но с благоверния имали много спешна работа и нямали време за кафе, щели да пият някъде на път. Стана ми тъжничко, но не й се разсърдих за тенекията, все пак е Коледа!

За да се утеша, предложих на майка ми чаша чай и погнах сладките. Поредният звън на телефона  ме подразни, но реших да удостоя апарата с внимание. Беше Галка-малка. Купили си кафе и уж да тръгват, ама...не можела така да не ме види, идвали към нас да си изпият кафетата с мен! Все пак Е Коледа! Радост голяма, дойдоха с пластмасовите си чашки с еспресо, останаха за пая, по едно нескафе и хиляден поток от думи, които напираха да си разменим. Бях щастлива, че отмъкнах предната вечер един шоколад от кашона и го оставих за себе си, защото го дадох на Галка за „произведението й”, разбирайте – за сина й.

Следобядът беше изпълнен с аромат на канела, печени тикви, баница, свински гърдички и ребърца и всякакви други неща, които си забранихме предната вечер в името на постната традиция. Вечерта стана още едно чудо – баща ми се прибра навреме, прецедент, какъвто не помня да се е случвал досега. Винаги сме седяли на вече подредената маса да го чакаме. Намерих в мазето кисели лукчета и домашен пастет. Спомени, неразривно свързани с баба ми и неуморните й ръце.

Коледната вечер продължи с някаква комедия и не мина без появата на брат ми, който настоя, че трябва да излезем. Малко по-късно и след дъъълги убеждения двамата седяхме пред бутилка Джак. В заведението нямаше такава от 700 мл и си взехме литър. Белята беше сторена. Неочаквано се намерих в средата на случайно формирана сбирка на класа! Радости и прегръдки, разкази, шеги по адрес на онези от тях, които вече са в схемата "женени с деца" и самоирония от другите, т. нар. неудачници, които все още нямат и котка даже. В 5 и 30 сутринта успешно се добрах до леглото си. След няколко часа сън се чувствах добре, нямах махмурлук и бях готова да кажа много добри дума за чичо Джак, ако не се беше появил брат ми в ужасен вид и пъшкания.

Мдам. Страхотни дни бяха. Дори успях за малко да забравя някои проблеми, които с прибирането в София ми напомниха за себе си на момента. Но все пак е Коледа. Да гледам позитивно дори на тях, е мисия възможна.

Тази година реших да не си правя равносметка, както миналата. Цял ферман на годината, в която не ми се случи почти нищо хубаво, няма да посветя. Мога да обобщя, че в живота ни винаги има хора, които се радваме, че познаваме, има и такива, които ни се иска да не сме срещали, както бихме искали да не срещаме ураган. Защото не е невъзможно да оцелееш, но просто вече не си същият след тях. Има хора, като гореспоменатите мои близки и приятели, за които мога да говоря и пиша много. Има и такива, за които не бих написала и една дума вече. За първите бих дала да ми извадят и очите. За вторите не бих проронила и сълза. Сравнение на изминалата година с предишната – надсловът It’s getting worse би го описал най-добре. Но хората често живеят в заблуда и крайна вяра в другите. Което прави разочарованието неизменен техен спътник.

Та така. Имах една чудесна Коледа от много години насам. Краят на годината донесе един друг край, който може би трябваше да бъде поставен година по-рано. Но вече знам доста повече за хората и колко егоистични и безсърдечни могат да бъдат някои. Но и колко състрадателни могат да бъдат други. Най-големите радости, но и най-големите болки, ни ги причиняват тези, които сами сме избрали да обичаме. Защото нищо не е по-хубаво от намереното в другия щастие, но и нищо не тежи повече от осъзнаването на собствения неправилен избор.

Вярвам, че затвори ли се една врата, се отваря друга. Или поне прозорец :)

Както и, че смъртта на гъсеницата е началото на живот за пеперудата.

Чувствам се свободна. За пръв път от векове. Съм Аз. И дишам. И искам да изчистя живота си от всичко ненужно. Ще оставя усмивките. Надеждата. И вярата, че някъде там е моето щастие и ме чака да се подготвя достатъчно за него, за да ме навести и да остане.

Надявам се, че Добрият дядо и духът на Коледа ще изпълнят и останалата част от писмото ми и ще ми донесат емоциите, които така силно искам. И...очевидно след тази Коледа аз вече вярвам, че стават чудеса. Понякога щастлив те правят не нещата, които мислиш, че искаш, а онези, които се появяват нечакани.

Мразя лигавите пожелания и настроението по тези празници, в които всички говорят, че обичат целия свят. Понякога губим прекалено много време и усилия да обичаме неправилните хора. А животът е кратък. Не обичайте целия свят. Обичайте хората до вас, които го заслужават истински. И не забравяйте да им го показвате.

Try To Remember Or Better Try To Forget

Дали помниш още защо онзи малък, заедно намерен дребен символ на летните ни дни лежи на бюрото ти на най-почетно място? Дали помните онази забавна кино-теартална-бирено-цигарена вечер, която приключи на зазоряване. Помниш ли всъщност вече какъв беше вкусът на целувките без сол по завитите краища на устните? И че всъщност едно време се извиваха нагоре само при мисъл за него, а не  в тъжна средна скоба, както сега...

Помните ли кои бяхте или са останали само някакви сенки да хвърлят отражение по стените на голата недовършеност на пътя ви?

Вече не помниш кога започна войната на живот и смърт. Битката срещу озверението, че ти си такава, а той - такъв. Не си спомняш дните преди Големия срив, когато равната повърхност под краката ти се счупи на две и полетя в бездната на безумието, а поглеждайки назад видя него, с пръст върху детонатора...

Дали помниш и дали искаш да помниш, че някога тези пръсти притискаха твоите с вълнение, до влага? Дали помни той защо някога ги е впивал в цялата ти същност с желание да пропие  всяко твое желание до крайната фаза на физическа зависимост от това налудничаво опиянение?

Помни ли коя беше ти, която той искаше? Защото днес, до колкото усещаш, му е мъчно само за това, което е бил той, когато те е искал. Да се вините взаимно. Или да обвините желанието, което вкоренено в теб и него, ви промени един за друг,  сетне ви накара да се издеретете до кръв десетки пъти, а после да се прегръщате с влажни от кръвта ръце и да търсите спасение един в друг...спасение един от друг.

Кой си ти. Коя съм аз. И защо така и не се запознахме с Ние.

Помниш ли вече? И дали някога си знаела.

Помниш ли още, че съществуват желания, които да прошепнеш в тихата нощ, с поглед към звездите, от които вали новородена надежда...Помниш ли?

Явно да. Защото все още тайно въздишаш по смътно запомнени картини, полузабравени дни или реалистични сънища, родени от плодовито, но неоплодено въображение, което тихо очаква в дебрите му да покълне, от нейде довято, семенцето на вярата, за което топлите му скути да се погрижат, за да го изпълнят със смисъл.

Помниш ли, че едно време си се докосвала до цвета му? Сигурно. Затова сега ненавиждаш всичко, което ти напомня, че някога го е имало. Започвайки от него. И по-точно  него, който беше забравил преди теб всички тези неща...

Will You Be My Friend?

Приятелството. Тази разтеглива категория, в която често слагаме хората около себе си. И такива, с които ни делят хиляди мили, но само физически.

Приятелството доста силно е променило значението си в последните десетилетия. С тази "титла" вече се кичат дори виртуалните ти познати в социалната мрежа. Edit your friends. Send a friend request. Accept friend request. XX and YY are now  friends. Remove срещу името на всеки от стотиците ти "приятели". А какво е приятелството? Малко повече от poke, честит рожден ден на wall-а и споделяне на пиянските снимки. Имах приятелка, с която с години разменяхме хартиени пликове по пощата. Беше някак романтично. А едно време знам, че в училище майка ми и баща ми са имали приятели от чужбина, с които са си пишели. Нещо като задължителна извънкласна дейност...

Факт е обаче, че чрез мрежите понякога намираме хора, които в последствие наистина стават наши приятели, т.е. доста повече от профилна снимка редом до твоята.

Приятелството е категория, която често отричам. И то благодарение на хора, които съм считала дълго за приятели, а се е оказало, че не са. Защото приятелството включва добрите отношения и добрите намерения на другия към теб и обратно. Уикипедия казва, че понякога отношенията на лоялност и преданост в приятелството граничат с алтруизъм. Малко по-надолу в статията, която за щастие не е съвсем мъниче, се казва да видим още  Любов. Логично. Някак няма приятелство, ако не обичаш някого по определен начин. И не говоря за различните видове приятелства с (взаимни) облаги. Имам предвид чистото приятелство между хората. Разбира се, приятелството между половете е една доста оспорвана тема. Лично аз съм на мнение, че между мъж и жена не може да има приятелство, ако не се харесват взаимно и не се привличат с няколко градуса над точката на приятелско кипене на емоциите.  Хората избират за приятели обикновено хора, които харесват, които са по някакъв начин привлекателни. Рядко някой ще си признае, но никой не иска да има непривлекателни хора в обкръжението си, да не говорим за такива приятели. Освен може би един специален тип хора, които обичат да се обкръжават с хора с по-ниски качества от техните, за да изпъкнат по-лесно на техен фон. Но тук малко се отклоняваме от приятелството, струва ми се, и навлизаме в дебрите на бизнес сделките - аз изпъквам на фона на твоята посредственост, ти пък се радваш на това да си в компанията ми.

Неистинското приятелство често ме е карало да се разочаровам от непостоянството на хората. Защото често се случва приятел да ти дава съвети, които не са изобщо в твоя полза. Защото често "приятелите" очакват не просто да споделят неприятностите си с теб, но по възможност да причинята такива и на теб. Не знам дали е нашенски манталитет, или е "човешко" по принцип да се успокояваш от факта, че ти си зле, но не си единственият в това положение.

Съвсем нямам намерение да пиша екзалтирано за приятелството или за липсата на истинско такова. Тия две залитания са ми крайно неприятни.

Пиша по темата  заради малкото моменти, когато съм чувствала до себе си приятелско рамо. Само искам да кажа, че това рамо никога не е било женско. Ако не броим майка ми. За да бъда честна ще кажа, че най-големите разочарования в тази насока съм преживявала именно от жени. Много добри приятелки, които или говорят зад гърба ти, разказват на трети споделени от теб лични неща, опитват се да сложат ръка на гаджето ти или най-малкото му се умилкват и прочие кучкарски истории. Била съм свидетел на дърпане на коси по повод "ти знаеше, че сме скарани и не правим секс и си се възползвала да го съблазниш!", което отвсякъде си е ситуация should-I-LOL-or-should-I-cry?

От другата страна - моите мъжки приятели никога не са ме предавали. Но винаги съм искала да знам дали биха били така добри и винаги на разположение, ако бях  грозна и мустаката? Защото все пак вярвам, че човек избира за приятели хора, които харесва по различни причини. Е ли възможно чистото приятелство между мъж и жена, които не са слепи, скопени или хомосексуални? Е ли възможно истинско приятелство между жени без нотка на съперничество, което е много трудно постижимо? Е ли възможно приятелството между мъже, ама истинско? Такова, че ако най-добрият ти приятел ти каже, че е гей, ти го приемаш такъв и продължаваш да го обичаш без да се притесняваш от неговата сексуалност? Ако най-близкият ти приятел те предаде по някакъв гаден начин, например - спейки с жена ти, прощаваш и продължаваш напред с нова вяра в него или доверието е мъртво => приятелството е в миналото? И ако някой ти е истински, ама истински приятел, би ли направил нещо, което знае, че ще те нарани? И да не се измъкваме с "не беше нарочно, не знаех, че така ще стане и така ще реагираш". Защото приятелят с главно П те познава добре, познава убежденията, ценностите и реакциите ти и знае най-вече слабите ти места. И добрият приятел се старае да ги пази и уважава, а не да се възползва от тях.

Та така. Ако разгледаш стотиците си приятели във фейсбук или разровиш контактите в телефона си...колко имена ще отбереш, за които знаеш, че ще скочиш с боси крака върху жаравата и те ще направят същото за теб?

December, Come To Me*

Аз съм депресарка. Каза ми го един колега, когато днес споделих, че ми се иска да изтичам навън и да си направя снежен човек, да участвам в бой със снежни топки, да се почувствам измръзнала, но жива и да се смея, докато ме заболят устните от сухия студен въздух.

Аз съм депресарка. Понеже казах, че онова, което ни пречи да последваме детското си желание, не са стените на офиса, а фактът, че сме затворени понякога за собственото си желание за лудости, което се съдържа неизменно в желанието за живот.

Е, да. Такава съм. Защото не помня от кога не съм го правила. Да тичам под вихъра от снежинки и да усещам схванати, но щастливо зачервени, измръзналите си бузи.

 

Dec '08

  

Явно твърде ясно помня някои щастливи детски моменти и не искам да ги пусна. Което означава просто, че съм депресарка, защото не искам да се разделя с тях. Пораснала съм без да ги забравя. Не ти липсва нещо, което не помниш вече. Или понякога смътно усещаш, че нещо си забравил.

Понякога просто ми се иска да намеря някого, с когото да споделя това и той да ме разбира. Да знае какво е да те побърква отвътре някакво желание и най-вече – да не се страхува да го пусне навън.

Миналия декември чаках снега повече от децата. Сега не го исках. Но признавам, че заедно с режещият полъх на зимния вятър, носещ снежинките в първия им танц от балния сезон, ме лъхна и желание за лудости.

На някого да му се тича в снега?

*Inspiration - Norah

Dear Santa!

Скъпи Дядо Коледа,

Първо извинявай, че не съм ти писала никога досега. Все ме караха да пиша на Дядо Мраз, пък после разбрах, че го пенсионирали и ти го заместваш. В тези бурни години обаче разбрах, че подаръците ги купува мама, та спрях да пиша. В последно време, ще призная, искам все неща, които нито мама, нито някой друг може да купи с всичките пари на света. Не, не е playstation. И не е една любовна нощ с Брад Пит. Нито Порше Кайен.

Мили Дядо Коледа, затова ти пиша. Като последна надежда, че все някак мога да ги получа тия неща, за които мечтая. Не съм била послушна цяла година, нито дори цяла седмица не съм се удържала да слушам. Щото няма кого. Само себе си, но по едно време гласовете в главата ми станаха много и изключих звука. Та така. Подаръци определено не съм заслужила. И дано не приемеш за нахалство факта, че ти пиша с молба. А тя е следната – има ли там някъде, в твоята работилничка, забутана на някой рафт, може и позабравена от минали години, останала непотърсена, някоя хубава семейна Коледа? От тези, в които щастливо задружно семейство сяда на прекрасно подредена маса, за която всички са се потрудили през деня, мама е била със запретнати ръкави в кухнята, тате неочаквано се е появил с голямо коледно дръвче и цял следобяд го е намествал в хола, а аз съм подскачала щастливо да подредя играчките. Може и да съм счупила по някоя, но са ме погалили с усмивка по главицата и са тикнали в ръцете ми чаша топло мляко с какао, за да не надничам прекалено често в кухнята.

Добри ми Дядо Коледа, понеже знам, че за този подарък отдавна ми е минало времето, направи така, че да мога да дам такава Коледа на някой, който я иска не по-малко отколкото я исках аз преди стотици години. И, добрички старецо, не ме съди прекалено, че досега все вярвах, че подаръците си ги правим ние, хората, помежду си. Вече знам, че не е така. Ще помоля още...ти знаеш за какво. Когато минаваш над покрива ми, а ти знаеш къде е той, въпреки, че никога не съм те викала...когато минаваш отгоре, не забравяй да пуснеш не друго, а малко топлина в моето огнище. Не че нямам ТЕЦ, просто душицата ми зъзне, нищо че навън е декемврийска пролет.

И още нещо, последно...дали ще е против дядоколедовия кодекс да поразровиш писмата и да намериш някое, в което някой някъде има желания, подобни на моите? Дали ще е престъпление към личните данни, ако ми пуснеш координатите му по мейла?

Това е от мен. Дано писмото ми стигне до теб, въпреки, че у нас мобилните оператори се опитват да те пратят в отпуска по никое време, а аз sms не искам да ти пиша, понеже имам само минути включени към другите мрежи. Също така знам, че не играете със Снежанка на гол покер, не защото ти нямаш желание, а просто защото в Лапландия прокурорите са безмилостни. Така че не се притеснявай, вярвам в теб.

Всъщност се питам, ти на кого би писал, за да се сбъдне подобно желание?

Е, това е от мен. Пак се извинявам, че досега не съм се сещала за теб. Поздрави на джуджетата.

И внимавай, там, от високото с шейната, да не сбъркаш комина...Ще познаеш мястото. То много ще се различава от всички празнично осветени къщички.

Най-сърдечни поздрави ти пращам. Пък и да не наминеш, догодина пак ще ти пиша. Понякога и писмата се губят. Това го пускам препоръчано, надявам се нямаш нищо против обратната разписка.

Ще чакам. И гледай да свършиш бързо раздаването на подаръците, че да можеш и ти да си починеш в светлата Коледна нощ. Весела Коледа!

ПиНокиа

The Mirror

В тишината на нощта, в сумрака на съмването исках да избягам, но знаех, че няма къде. Капанът така отдавна бе щракнал, че вече е враснал в костиците на тънкия ми глезен. Лежа с притворени очи и се надявам, че след като толкова време не успяваш да ме убиеш, борбата с теб ще ме направи по-силна. Така съм те приела – моето предизвикателство. Не искам да те унищожа, а само да запазя себе си.

В светлината на деня се вглеждам в огледалото. По-друга ли съм? Или просто изглеждам по-измъчено. Като вечните самовглъбени герои от филмите за големите тъжни личности, които малко говорят, но носят планини от раздираща душевност зад бляскавите си ретини.

Знам, че тази нощ пак ще се боря с теб. И всяка следваща. А на сутринта огледалото ще ми показва с кристална яснота какво си ми причинила в поредната битка. За да ме накара веднъж завинаги да те презра за това, което правиш с мен, и да те намразя.

Знам, че ей сега ще си легна и ти ще дойдеш същата. Ще се боря колкото е нужно. Но няма да ми вземеш волята. Ще си тръгна още по-измъчена, но все така, немразеща.

...

На сутринта огледалото отрази смътния ми образ в напуканата си повърхност. В назъбените си парчета. В разкривената си рамка.

...По юмрука ми имаше засъхнала кръв...

 

Кой ме усмихна днес? :)

Миленка! Която някак е убедила Добрия старец в моето послушание през тази година и от негово име ми изпрати подарък! (Но аз знам чии златни ръчички са се потрудили над него:))

Благодаря, благодаря, благодаря! Толкова е хубаво някой да направи нещо така мило за теб, неочаквано, ей така, без причина, но очевидно - от сърце! Толкова е хубаво да знам, че все пак има хора, които са щастливи, когато радват другите :)

Този книгоразделител ми е любим от всички твои, които си споделяла в блога, въпреки че всичките са невероятни. Много внимателно ще избера първата книга, в която ще го сложа и винаги ще ми напомня за милия ти жест. И за приятната емоция, която ми донесе днес белият плик с пощенска марка и клеймо.

Хубавите пожелания, които си ми написала, да ти се връщат тъпкано! :D



Без цензура

— А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?

Снаут ме погледна проницателно.

— Какво? Кой вярва днес…

В очите му светеше безпокойство.

— Всичко това не е така просто — започнах с безгрижен тон. — Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?

— Неудачник? — учуди се Снаут. — Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…

— Не, — прекъснах го, — имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.

— Някога манихейството… — неуверено започна Снаут.

Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.

— Това няма нищо общо с доброто и злото — тутакси го прекъснах. — Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…

— Не познавам такава религия — каза Снаут след кратко мълчание. — Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог — това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.

— Не — отговорих аз упорито, — нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?

— Ах, — каза Снаут, — как веднага…

Той посочи с ръка към океана.

— Не, — възразих аз, — и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…

— Ние вече сме го забелязали — кисело проговори Снаут. — Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?

— Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…

— А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, — забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. — Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.

— А ние за известно време бяхме негови играчки, — довърших аз. — Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои — да ги наречем така — екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…

— Отказвам се от авторството — подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.

Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.

— Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? — попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.

— Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.

Соларис, Станислав Лем, 1961

 

Откъс, разкриващ голяма част от идеята на романа, старателно изрязан  в ранните издания от комунистическата цензура.

Аз също бях чела "тоталитарната" версия като дете. Сега му се насладих в неговата цялост и разбрах, че дълго "Соларис" е бил един от любимите ми фантастични романи, без да съм разбирала истинската идея на Лем.

Често се връщам към тези страници и си мисля дали наистина мога да асимилирам факта, че

{...} в мене може би има надежди жестоки, великолепни, убийствени, мисли, намерения, за съществуването на които и не подозирам. Човекът е тръгнал към други светове, към други цивилизации, без да е опознал докрай собствените си тайни, слепи улици, кладенци, барикадирани тъмни врати.

И да продължа да бъда себе си без да се загубя в самозъжаление към собственото ни несъвършенство, породено от самозаблудата именно за съвършенството на човешкия гений...

Night Sea Journey

Есенно-зимното море. То не гали. Не играе и не се закача. В него няма флирт. И няма аромат на плажно масло. Няма я безгрижната лятна повърхност(ност).

В него има мистика. И хлад. И много повече стаена магия. Предизвиква желание за допир. Да прокараш пръсти по хладната му разпенена повърхност, която заплашва да залее обувките, забили носове в студения пясък. Да ги събуеш и да почувстваш този ефирен хлад върху кожата си. Всичко носи аромат на милувка. И едно присвиване в гърдите, когато обърнеш гръб да си тръгнеш. Като от изтръгнат вик и молба за неотиване. Винаги се обръщаш. Един, два, три пъти. Гледаш го. Люшка се в тъмнината, бурно, ветровито, или спокойно и дълбоко нямо, някак привидно незаинтригувано от твоите отдалечаващи се стъпки. Но те са бавни, малки, лишени от желание да направят разстоянието между теб и него факт. Морето и Той. Как го правят? Когато не те викат, когато не дават да се разбере, че те искат обратно, ти гориш от желание да хукнеш назад, стъпквайки всички усилия да проправиш път напред сред дюните. И дните.

Нощ е. Звездите се оглеждат във вълните и потрепват доволни от блясъка си. Вятърът е силен, но не брули, по-скоро оставя романтичното усещане за приятелски разрошен с пръсти перчем, отколкото раздразненост от нахално втурнал се вятър, заплитащ диадема от пясък в косите ми.

Пясъкът хрипти мелодично под самотните стъпки. Стъпките на човек, върнал се тайно от другите, за да прочете сам още веднъж финалните надписи на потъмнелия вече екран. Когато е намерил себе си във филма.

Протягам ръка, нищо не може да спре този порив да го докосна, макар да знам, че не мога да го пусна да прелее във вените така, както бушува в мислите.

Топъл е допирът му. На фона на режещия вятър. Давам си сметка, че реже наистина. А всичко в мен се радва, сякаш ме гали. И никой не може да ме разубеди в истинността на тази ласка.

По пръстите ми остава пяна. Топла, мека, нетрайна, но вълшебна. Като любовен нектар. Докато осъзная какво се случва, те вече танцуват мокри по пяскъка. Не разбирам какво търсят, докато в тях не се озовава малка гладка мидичка. Белее се в тъмнината върху влажната ми длан. Дори няма нужда да си го казвам наум. Всяка клетка вече е прочела кода: Тази малка бяла морска сълза е за теб. Стискам я силно, докато се вреже в меката част на дланта ми. И я пускам в джоба като скъпоценен пръстен, който ще поставя по-късно на пръста ти, ще го заключа там с извечен обет и ще знам, че съм завършена.

А знам, че ти няма (как) да го разбереш.

 

Thin Bloody Line

Photography: David Francisco

Той знае ли, че тези устни копнеят за целувки, копнеж, който той не разбира. Той знае ли, че те имат нужда да се отварят в усмивка по-често отколкото да се свиват горчиво, напоени от влага. Той знае ли, че те искат да шепнат думи само за него, думи, които той не желае да чуе. Той знае ли, че тези устни вече се умориха да въздишат, че вече нямат сили да оформят името му, че все по-често крещят без глас, а солта единствена ги пои в нежна милувка.

Той знае ли...колко сладки са тези тревоги, когато любовта е несподелена, в смисъл – неказана. Той знае ли колко боли, когато си се разтворила до последната гънка на всичко интимно и останала само по нервни окончания, с побелели устни чакаш той да разбере...че без него тези устни ще останат прибрани в тънка линия, лишена от всякакви извивки, слепена от влага и сол. Тънка линия, затворила пътя пред много криви усмивки, бъдещи чужди  целувки и болно изкрещяни шепоти.

Тънка, кървяща линия. От простреляни копнежи.

Message out of the Bottle

Исках да напиша. Нещо за теб. На хартия. Като в добрите стари времена на цветни скицници и дневничета с катинари. Когато нямаше блогове, социално[=паячни] мрежи и дори sms-и. Нищо, че тогава не съм знаел, че те има някъде там, някъде тук или където изобщо си била.

Исках да го направя. Защото в ръкописа има нещо силно лично и интимно. Но това вече малко хора си спомнят. Както каза веднъж, без значение е, че сме изтъркали от пръстите си микротонове епидермис и някой и друг нокът. Нищо в тези редици от бинарен код няма значение. Имат значение само две единици в [без]порядъка на виртуално-нереалния свят. И не е задължително двете да направят сбор. 1 и 1 остават много по-ценни, когато не са направили едно принудено, тъжно 2.

Ако 1 и 1 все пак копнеят да бъдат заедно, винаги могат да застанат плътно едно до друго и резултатът ще е много по-голям. Не само числово.

Та исках да напиша...Но. Не знам защо все в минало време. Историческо. Не съвсем свършило.

Обичам моливите. Може би затова намерих един хубав и подострен и ентусиазирано поставих листа на гърдите ти. Исках моите интимни ръкописни чувства да те докоснат поне физически.

Започнах да пиша със съвсем лек натиск, а върхът на молива направи дъга и съвсем неочаквано скъса листа хартия. Раздра го. Писецът се отчупи звънко.

Остро си поех въздух, но ти не усети остротата на допира му. Не те заболя. Сведох отново очи към гърдите ти. На скъсания бял лист зееше дупка. Под него – също.

Можеха ли моите буквички да я запълнят някак...Май така и не разбрахме.

Оказа се, че нямам острилка.

Served with a smile

"Well," said Pooh, "what I like best," and then he had to stop and think.  Because although Eating Honey was a very good thing to do, there was a moment just before you began to eat it which was better than when you were, but he didn't know what it was called.

Happiness is a necklace of  carefully selected small shiny pearls alias good moments.

Often tne best thing in a happy moment is the foretaste.

Few people realize that genuine happiness cannot be a perpetual state of mind.  Most of us live with great expectations about what happiness should be.

This precious feeling could be found mainly in little things. In places you would never look  for it. Sometimes it just jumps from somewhere and makes you fly.

We live for great goals and hope for great achievements. Because people used to measure their personality with the scale of their strivings. Happiness is the ability to get exactly what you want but also - to really know how to enjoy it after all.

Sometimes we waste too much time to look outside the way we'd like to feel inside. To be happy is a matter of growth. A question of decision as well. The first thing you need to be happy is to tell yourself you strongly believe you.can.be.

Crazy, crazy heart

Неведоми са пътищата. Земните горски пътеки. Широките първокласни. Космическите траектории.

Но най-непредсказуеми не, не са те.

Сърдечните пътечки.

Остават винаги неведоми.

Никога не знаеш защо сърцето ти е решило накъде и откъде да продължи. И при все, че то винаги си стои там, зад удобните еластични стени на гръдния ти кош, най-необятни са неговите пътешествия.

То пътува назад във времето, спира се в позабравени места, трепва при спомена за скъпи моменти, търси причини, намира пориви, рисува портрети, от които изтрива с гумата всички некрасиви черти.

То странства, полита на мили разстояние и изпитва неща, за които ти още не подозираш.

То тупти близо до други сърца на другия край на Екватора.

То пулсира живо сред чернотата на нощното космическо небе.

То търси бъдеще и се надява там, където всички сетива се свиват притеснено.

То понякога кърви, когато очите ти се усмихват.

То мълчи в агония, когато устните ти казват неистини и нараняват.

То ликува, когато очите на другия обожават цветното ти същество.

То тупти, тук и сега, налива те с кръв и живот, дори, когато мислите ти не намират опора в днешния ден.

То не ти изменя никога, въпреки, че често пишем песни за предателството му.

То има свой път, дори, когато се опитваш да го отклониш.

То криволичи по обичливата пътечка, дори когато му крещиш да мрази. Но също така се спуска бързо по склона на безразличието, дори когато ти се ще да го изтръгнеш, да го инжектираш с любов и да го върнеш на мястото му.

Неведоми са пътищата му. Своенравно е то. То храни с живот тялото ти, но и го кара да се гърчи в конвулсии.

Не можеш да го излъжеш. Не можеш да го принудиш. Не можеш да заглушиш гласа му. Не можеш да му се противопоставиш.

То е единственото истинско нещо, което имаш.

A New Era [coming soon]

Един лъч падна неканен и освети безбройните фини частици прах, носещи се из стаята. Самотен заблуден лъч светлина.

Денят беше особен.

Вечерта бе минала твърде обикновено. В обичайните тихи самотни занимания.

Утрото също не обеща нищо, смръщено и почти разплакано-дъждовно.

Но денят донесе нещо твърде странно и отдавна забравено. Донесе вика на хиляди нови пътища, които крещях името ми. Донесе въздишката на стотици нови хора, на които ще се усмихна някога. Донесе полъха на живеца, който отдавна някъде беше завързан и ослепен, хвърлен в тъмница, чийто ключ беше прегорял от времето, ръждясал и захвърлен на парчета незнайно къде. Донесе изневиделица тихия смут на очакването да се разкъсат емоционалните окови,  ранили до кост крехките ми китки.

Този ден е различен. Знам го. Ще си го избера за точка, от която да започне Новата ера. Преди и След.

Лъчът падна отново, този път върху лице, подпряно на гладки длани. Огледалото отсреща отрази послушно светлината му.

Лъчите вече бяха два и улисани в щастлив танц се понесоха навън.

Всички търсят онази отдавна изгубена част от себе си, която им липсва, за да се понесат в ефира. Остава да се питам тази част – тя дали е точно по средата отрязана, притежаваща идентична с мен половина от всичко мое или е отнесла всичко, което сега нямам у себе си? И ако я намеря, аз и тя ще съберем ЛИ двете допълващи се парчета или...аз и тя ще бъдем като полюсите на магнит [твърде различни или твърде еднакви], които два по два се отблъскват, два по два се привличат?

Вятърът открехна прозореца и доведе неканени хладни тръпки и есенно оранжево.

Денят беше особен. И все още е.

Жив.

Knife Party

Дълго настоявах, че искам истината, дори да боли от нея. Получих с бързата поща една-две големи лъжи и дузина полуистини по куриер. И всеки път си мислех – ще простя. Без някой да ми беше искал прошка.

И ме болеше, и се карах на себе си, че не умея да забравям. Наказах се за всичко, сторено на другите. Но пак не заслужих своите истини.

Дали да продължа да вися на кръста? Знам, че ти ще се погрижиш да поиш устните ми с още оцет.

Да даваш нещо, което никой не ти е искал, е голямо прахосничество. А ако тези, на които все пак искаш да го дадеш, нямат и мисъл дори, че биха имали нужда от същото...на тях не давай бистрото на сълзите си и светлото на деня си. На тях дай само усмивка. Тя винаги е красива, още повече, когато е непоискана. Тя винаги дава много на този, който я получи, без обаче да отнема нищо от онзи, който я раздава.

Исках, толкова исках. Истини. От другите не ги получих. А днес получих, с леко закъснение, едно пожълтяло писмо. От мен за...мен. Кога ли съм го писала? Отворих го, а вътре, преди време просената истина – никога, никой няма да бъде искрен с теб и гол до кръв. Защото хората се страхуват да бъдат такива. Защото винаги е по-лесно да се скриеш зад лъжата, зад премълчаното, зад спестеното и да се стремиш към собственото си задоволство. Защото никой не мисли за ръката си, докато съсредоточено мастурбира.

Никой никога няма да те обича повече от собственото си Аз. Никой никога няма да ти го признае.

Обичаме силните думи. Онези, от филмите.

А ако някога срешнеш все пак такъв човек, той със сигурност ще е някой презрян луд.

Дали да търся още истини или да седна, с ръце уморени в скута на бялата риза...

Rain's concert

Цял ден не спря да вали.

От къде ли небето е събрало толкова влага? И дали с толкова много порои успя да измие мръсотията от града, от хорските мисли, от лицата на още непораслите. Или просто накаля обувките, очакванията и настроението на всички малки фигурки, подредени в луминесцентно осветените офисчета?

Една от тях седи, опряла глава в студения прозорец. И пише.

Дали всяка капка, вдълбала мислено ивица по стъклото, има значение за общата мелодия, която дъждът композира пред очите ми. Дали тази, която литна върху лицето ми, развали синхрона? Защото ако е така, аз мога да се извиняз а стореното. Мога да дам стотици от дъждовните капки, които валят по стъклото на зеницата ми, закърняла от безполезно взиране напред с очакване и на тази улица Дъждовна да изгрее слънце. Мога да ги вплета дуетно в мелодията на дъжда, да напишем заедно концерта, който цял ден небето безуспешно се опитва да завърши.

Дали всяка капка се чувства самотна преди да се влее в поточетата дъжд, лудуващи в улуците? Нима ние не сме като тези капки, които в стремежа си да се слеят, не обръщат внимание на факта, че това е най-бързият начин да завършат полета си в прахта на паважа или в калните недра на жадната земя? Дали от страх от самотата и ние не се стремим към своето [само]унищожение?

Цял ден не спря да вали.

Не бързам за никъде. Не искам да скланям вече главата си и да слушам надпреварата между туптенето на сърцето ти и  туптенето на дъждовния ритъм под покрива, който някога беше построен от звезди.

Не, не мога ей така да отрека. Никого не мога да излъжа.

Истината е, че всъщност вече не искам  душата ми да бъде трасето, по което се надпреварват болезненият галоп на моето сърце и плющящият дъжд в очите ми, в които някога горяха звезди.

 Вали сега. Отмивай всяка горчилка, която се е събрала на нахални струпеи. После ще попеем. Нека да допишем музиката. Остави ме първо да послушам редиците от ноти по изпотеното стъко. Моите сами ще дойдат.

Егоизмът или "Нищо човешко не ми е чуждо"

Егоистът притежава изключителното умение да изживее живота си, както му харесва. След това умира на преколнна възраст, удавен в собственото си самосъжаление...за нещата, които е пропуснал. Защото това е талант - всичките ти чувства да са насочени към теб самия.

Замислих се за онази черта, която всички така обичаме да заклеймяваме. Егоизмът. Егоист в повечето случаи е обиден епитет. Егоизмът в определен момент се превърна и в моден тренд. Да си егоист, означава да си си самодостатъчен, да си над нуждите на другите. Няма да правя етимологически анализ на думата, нито ще развивам психоанализа на поведението.

Ще го разгледам като един прост, обикновен човек, на когото нищо човешко не му е чуждо. Даже понякога нечовешките неща.

Какво значи да си егоист?

1. Да искаш хубавите неща за себе си, да искаш да получаваш внимание, да имаш всичко, от което имаш нужда и което желаеш,

2. без обаче да мислиш за другите или за това как твоите желания се отразяват на тях.

Започвам да си давам сметка, че всички, абсолютно всички, сме егоисти до крайност по първата част на този критерий. Всички искаме да получаваме, да бъдем обичани и още куп неща, които галят нашата суетност, его и самочувствие.

Свикнали сме да казваме, че когато човек обича истински, той обича безкористно, без задни мисли, без очаквания и дори – без изисквания. Но колко е вярно това? Кой може да обича така. Понеже аз не мога. Явно съм егоист-ка, но искам, когато обичам и давам, да получавам същото. 

Ето. Искам. Нещо. Хубаво. За себе си. 

Кой изобщо може да запази здравия си разум и добрите си чувства, ако обича някого, дава всичко от себе си, но не получава нищо? Или поне нищо от това, което би искал. Това е най-прекият път към разочарованието и зараждането на негативни чувства към другия. Това значи ли, че сме егоисти? Или че трябва да изтрием всичките си очаквания, за да не се разочароваме? Понеже ако не получим нещо срещу своята всеотдайност, се чувстваме зле и дори можем да обърнем чувствата наопаки, ставайки агресивни към обекта на чувствата си? Тук има една голяма група хора, които веднага ще ми обяснят, че да имаш очаквания, условия и изисквания към човека до себе си е дребнаво и е израз на неуважение към личността на другия, към неговото Аз, към неговия начин на себесизразяване и светоусещане. За финал, ще лепнат етикет „егоист”.

А понякога човек просто иска да се чувства обичан. Наистина просто. Поне така звучи.  И това не е егоистично според мен, защото ако някой наистина те обича няма да му коства нищо да го засвидетелства с внимание и отношение. И дори би трябвало самият той да се чувства щастлив от направеното.

Добре де, много е красиво това, което четем по книгите - че да обичаш истински е да не гледаш какво даваш, да не гледаш какво получаваш, а да се радваш, когато другия се радва. Веднага обаче се питам:

Кое е по-егоистичното – да искаш нещо хубаво за себе си и близкия си или да не дадеш нещо хубаво на другия, което би го направило щастлив, но ти не желаеш да го дадеш, защото може би на теб това ще ти коства някакво усилие? Или съвсем пък не ти хрумва, че можеш да направиш нещо такова за другия?

Понякога мислиш, че си дал даже повече, но отсрещната страна не мисли така. А когато открито заяви, че иска това или онова от теб, се превръща в егоист. Защото си е позволил да има желания. Които по някакъв начин накърняват твоите. И ако тези желания на другия са свързани с теб, а твоите желания са свързани с неща извън вас двамата...Кои желания са [по-]егоистични? Твоите или неговите?

Дали е егоистично да искаш един час, прекаран с любимия човек или е егоистично той да не ти го даде, защото в този един час той има интерес да прави нещо друго? Къде е златната среда? Най-елементарния отговор, за който се сещам е – ако човекът до теб изпитва поне част от това, което ти изпитваш към него, за да имаш тази нужда от неговото внимание и присъствие, проблемът с желанията, описан по-горе, не стои изобщо на дневен ред. И пак се връщам в началото – ако обичаш истински, нямаш изисквания и претенции към другия. True. Но само когато и теб те обичат истински - тогава просто не ти се налага да [из]иск[в]аш, едва ли има нужда да казвам защо.

Но...

Ако твоята нужда и желание да бъдеш с него е претенция или изискване в неговите очи и той никога не разбира, че поставяйки нещата така те наранява, няма особено съмнение, че да, има истински чувства, но те са само от едната страна на оградата. И то не от неговата.

И си давам сметка, че може да съм егоистка, но всичките мои желания са свързани с другия. Аз и той сме двете страни на въжения мост, прехвърлен над бездната. А мрежата от желания образува здравата въжена част, която свързва двете урви. Започва от двата "края" на моста и винаги може да се поспори кой точно е началото и кой край наистина е краят, но неизменно плетениците от въжета се срещат в средата. Иначе няма мост. И не случайно там обикновено е най-дълбоката част от пропастта. Преминеш ли по преплетените въжета, надвиснали в средата й, вече си в безопасност.

За нещастие повечето такива връзки се късат точно там. Срещата на желанията се оказва понякога тънък момент, в който за миг или бягаш уплашено към своята страна на моста или литваш в пропастта. И рядко се обръщаш да видиш къде точно е другият точно тогава. Ако не се обърнеш да видиш какво става зад гърба ти, така и няма да разбереш дали при скъсването на въженият мост, той не е хукнал към твоя край преди да падне в пропастта.

Да не погледнеш назад е егоистично.

 

Inspiraton