Monday

Коледни истории


Мислите ли, че по Коледа наистина става чудеса? Или че Дядо Коледа съществува?

Аз не вярвам в нито едно от двете, е, може би малко в първото, но след тази Коледа си записвам да се сещам по-често за тези измислици и да си ги повтарям на глас. Може пък да се материализират вярванията, кой знае!

Помните писмото ми до Добрия старец, помните и непразничното ми настроение точно преди тези обичани от всички зимни дни. Смея да кажа, че някак на моята Коледа се случи малко чудо и тя просъществува като такава! Истинска Коледа за мен. Вярно, не я пусна Дядото през комина, но мисля, че някой се опита, при това успешно, да ми покаже, че не съм права да мразя и злословя срещу Коледния дух и чудесата, които всички очакват да се случат по това време на годината.

След като в самото навечерие на празника получих най-незабравимия подарък в живота си, подарък, който трудно може да бъде засенчен, няма да кажа точно какъв, но няма нищо общо с класическите дарове, които си разменят влюбените, първо, защото за влюбеност не може и дума да става, второ, защото по принцип подаръците не предизвикват порои от сълзи и разочарование. Да наблегнем на това, че моят любим човек ми подари нещо незабравимо. Сигурно ще го помня до края на дните си този дар. Споменавам го само за да обясня нежеланието си да участвам в бляскавите празници и да се радвам на финтифлюшките.

Та по тази причина, след горните емоции, вече бях отписала вероятността нещо да ме развълнува повече в предстоящите празнични дни. Прибрах се у дома. При хората, които ме обичат и ме очакваха с нетърпение. Както каза Мишо – и се оказа неземно прав – родителите и близките са най-важните хора в живота ти, единствените, които могат истински да те заредят с положителни емоции.

Още с пристигането се обадих на половината фамилия, че съм кацнала меко. Оказа се, че брат ми разбрал-недоразбрал, мислел, че се прибирам в събота и се отдал на трудови дейности. Заварих цялата къща в кръв, което ме докара до писъци, а после се оказа, че това червеното навсякъде е просто грунд, с който се мажели стените на банята преди лепенето на плочки...

Прекарах чудесна Бъдни вечер, с ястия, приготвени от мен и милата ми мама, която вложи цялото си старание да приповдигне духа ми с всички познати на науката и техниката начини. След претъпкване със случайно докаран нечетен брой (11) ястия, изгледани през деня поне 4 коледни филма с романтична тематика и happy end, в края на всеки от които дуднех как може хората да вярват в такива глупости като любов, вярност и „заживели дълго и щастливо”, се появи любимият ми член от семейството – братото. Който заповяда да си надигна задника и да му отида на гости, защото имал освен всичко друго, пълнени чушки с боб по специална рецепта!

Така се преместих от една маса на друга, с тази разлика, че на другата имаше едно супер яко вино, за което няколко месеца по-рано бях сваляла гроздето от чепките със собствените си ръце. Е няма такова удоволствие – да пиеш плодовете на собствения си труд :D

Подаръците за моите племенички избирах дълго и след нервен разбор – вече не са за кукли; стига книги и енциклопедии, че ще ме намразят; вече им е време да кифлеят, нека им помогна! Подаръците бяха, меко казано, одобрени и вкарани веднага в употреба заедно с кашона шоколади, който ги съпътстваше.

След няколко часа в приятно опиянение се прибрах и легнах в леглото си, което никога не ми се е струвало така хубаво. Може би, защото мама беше подредила така завивките , че като отворих вратата и го погледнах, имах усещането, че са застанали в поза „ела да те прегърнем” и ме мамят с пръст. Това последното май е заради виното. Чаршафите нямат пръсти :о

В Коледната утрин телефонът ми се разпищя от ранни зори с поздравления, пожелания и хубави думи от приятели и колеги, които леко затоплиха душицата ми. От доста важен за мен човек получих просто суховат sms с „Chestita Koleda, Nade”. Но някак не беше достатъчно да ме натъжи, защото получих дузина топли обаждания от всички краища на страната, както и едно от доста далечна точка от географската карта.

След прочита на съобщенията, отговор на всички, ахкания, охкания и пожелания, дойде ред на сутрешния ми тоалет, по средата на ритуала се появи майка ми, която държеше да ме уведоми, докато си епилирах краката, че Галена е пристигнала. Тя е моя много добра приятелка от хубавите млади години, когато шумкарствахме заедно. Веднага й звъннах да я поканя на кафе, тя прие поканата и аз – супер щастлива – седнах и зачаках с кана гореща вода, нескафе и чай, сладкиши и всички други съкровища, които ми се намираха под ръка. 15 минути по-късно тя се обади да каже, че съжалява, но с благоверния имали много спешна работа и нямали време за кафе, щели да пият някъде на път. Стана ми тъжничко, но не й се разсърдих за тенекията, все пак е Коледа!

За да се утеша, предложих на майка ми чаша чай и погнах сладките. Поредният звън на телефона  ме подразни, но реших да удостоя апарата с внимание. Беше Галка-малка. Купили си кафе и уж да тръгват, ама...не можела така да не ме види, идвали към нас да си изпият кафетата с мен! Все пак Е Коледа! Радост голяма, дойдоха с пластмасовите си чашки с еспресо, останаха за пая, по едно нескафе и хиляден поток от думи, които напираха да си разменим. Бях щастлива, че отмъкнах предната вечер един шоколад от кашона и го оставих за себе си, защото го дадох на Галка за „произведението й”, разбирайте – за сина й.

Следобядът беше изпълнен с аромат на канела, печени тикви, баница, свински гърдички и ребърца и всякакви други неща, които си забранихме предната вечер в името на постната традиция. Вечерта стана още едно чудо – баща ми се прибра навреме, прецедент, какъвто не помня да се е случвал досега. Винаги сме седяли на вече подредената маса да го чакаме. Намерих в мазето кисели лукчета и домашен пастет. Спомени, неразривно свързани с баба ми и неуморните й ръце.

Коледната вечер продължи с някаква комедия и не мина без появата на брат ми, който настоя, че трябва да излезем. Малко по-късно и след дъъълги убеждения двамата седяхме пред бутилка Джак. В заведението нямаше такава от 700 мл и си взехме литър. Белята беше сторена. Неочаквано се намерих в средата на случайно формирана сбирка на класа! Радости и прегръдки, разкази, шеги по адрес на онези от тях, които вече са в схемата "женени с деца" и самоирония от другите, т. нар. неудачници, които все още нямат и котка даже. В 5 и 30 сутринта успешно се добрах до леглото си. След няколко часа сън се чувствах добре, нямах махмурлук и бях готова да кажа много добри дума за чичо Джак, ако не се беше появил брат ми в ужасен вид и пъшкания.

Мдам. Страхотни дни бяха. Дори успях за малко да забравя някои проблеми, които с прибирането в София ми напомниха за себе си на момента. Но все пак е Коледа. Да гледам позитивно дори на тях, е мисия възможна.

Тази година реших да не си правя равносметка, както миналата. Цял ферман на годината, в която не ми се случи почти нищо хубаво, няма да посветя. Мога да обобщя, че в живота ни винаги има хора, които се радваме, че познаваме, има и такива, които ни се иска да не сме срещали, както бихме искали да не срещаме ураган. Защото не е невъзможно да оцелееш, но просто вече не си същият след тях. Има хора, като гореспоменатите мои близки и приятели, за които мога да говоря и пиша много. Има и такива, за които не бих написала и една дума вече. За първите бих дала да ми извадят и очите. За вторите не бих проронила и сълза. Сравнение на изминалата година с предишната – надсловът It’s getting worse би го описал най-добре. Но хората често живеят в заблуда и крайна вяра в другите. Което прави разочарованието неизменен техен спътник.

Та така. Имах една чудесна Коледа от много години насам. Краят на годината донесе един друг край, който може би трябваше да бъде поставен година по-рано. Но вече знам доста повече за хората и колко егоистични и безсърдечни могат да бъдат някои. Но и колко състрадателни могат да бъдат други. Най-големите радости, но и най-големите болки, ни ги причиняват тези, които сами сме избрали да обичаме. Защото нищо не е по-хубаво от намереното в другия щастие, но и нищо не тежи повече от осъзнаването на собствения неправилен избор.

Вярвам, че затвори ли се една врата, се отваря друга. Или поне прозорец :)
Както и, че смъртта на гъсеницата е началото на живот за пеперудата.

Чувствам се свободна. За пръв път от векове. Съм Аз. И дишам. И искам да изчистя живота си от всичко ненужно. Ще оставя усмивките. Надеждата. И вярата, че някъде там е моето щастие и ме чака да се подготвя достатъчно за него, за да ме навести и да остане.

Надявам се, че Добрият дядо и духът на Коледа ще изпълнят и останалата част от писмото ми и ще ми донесат емоциите, които така силно искам. И...очевидно след тази Коледа аз вече вярвам, че стават чудеса. Понякога щастлив те правят не нещата, които мислиш, че искаш, а онези, които се появяват нечакани.

Мразя лигавите пожелания и настроението по тези празници, в които всички говорят, че обичат целия свят. Понякога губим прекалено много време и усилия да обичаме неправилните хора. А животът е кратък. Не обичайте целия свят. Обичайте хората до вас, които го заслужават истински. И не забравяйте да им го показвате.

4 comments:

lammoth said...

Пак ли са ти подарили sex ве Надинке? :D Чух, че си стреляла по дядо Коледа, вярно ли е.
Badass Nadinka, badass

Nadinka said...

Ми стрелях! Как иначе щях да получа секс за Коледа? Не се предаваше дъртият дядка да даде телефона на внука си ;)

DreamDragon said...

Такава радост ми достави, Наде!!! От сърце ти пожелавам (и на себе си ;)) да имаш все повече такива дни на обич и просветление. Да търсиш и да предизвикваш сияние от любовта на много мили хора около теб, е много по-истинско от това да копнееш за светлината само в две очи.

Поздрави!
Гери :*

Nadinka said...

Гери, благодаря ти, пожелавам го и на теб, и на себе си, както ти казваш :D
И все пак...да копнееш за светлината в само две очи е най-човешкото нещо на света и поне засега мисля, че обичта на много не може да запълни празнотата от обичта на един...