A New Era [coming soon]

Един лъч падна неканен и освети безбройните фини частици прах, носещи се из стаята. Самотен заблуден лъч светлина.

Денят беше особен.

Вечерта бе минала твърде обикновено. В обичайните тихи самотни занимания.

Утрото също не обеща нищо, смръщено и почти разплакано-дъждовно.

Но денят донесе нещо твърде странно и отдавна забравено. Донесе вика на хиляди нови пътища, които крещях името ми. Донесе въздишката на стотици нови хора, на които ще се усмихна някога. Донесе полъха на живеца, който отдавна някъде беше завързан и ослепен, хвърлен в тъмница, чийто ключ беше прегорял от времето, ръждясал и захвърлен на парчета незнайно къде. Донесе изневиделица тихия смут на очакването да се разкъсат емоционалните окови,  ранили до кост крехките ми китки.

Този ден е различен. Знам го. Ще си го избера за точка, от която да започне Новата ера. Преди и След.

Лъчът падна отново, този път върху лице, подпряно на гладки длани. Огледалото отсреща отрази послушно светлината му.

Лъчите вече бяха два и улисани в щастлив танц се понесоха навън.

Всички търсят онази отдавна изгубена част от себе си, която им липсва, за да се понесат в ефира. Остава да се питам тази част – тя дали е точно по средата отрязана, притежаваща идентична с мен половина от всичко мое или е отнесла всичко, което сега нямам у себе си? И ако я намеря, аз и тя ще съберем ЛИ двете допълващи се парчета или...аз и тя ще бъдем като полюсите на магнит [твърде различни или твърде еднакви], които два по два се отблъскват, два по два се привличат?

Вятърът открехна прозореца и доведе неканени хладни тръпки и есенно оранжево.

Денят беше особен. И все още е.

Жив.