Thursday

Без цензура


— А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?

Снаут ме погледна проницателно.

— Какво? Кой вярва днес…

В очите му светеше безпокойство.

— Всичко това не е така просто — започнах с безгрижен тон. — Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?

— Неудачник? — учуди се Снаут. — Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…

— Не, — прекъснах го, — имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.

— Някога манихейството… — неуверено започна Снаут.

Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.

— Това няма нищо общо с доброто и злото — тутакси го прекъснах. — Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…

— Не познавам такава религия — каза Снаут след кратко мълчание. — Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог — това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.

— Не — отговорих аз упорито, — нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?

— Ах, — каза Снаут, — как веднага…

Той посочи с ръка към океана.

— Не, — възразих аз, — и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…

— Ние вече сме го забелязали — кисело проговори Снаут. — Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?

— Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…

— А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, — забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. — Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.

— А ние за известно време бяхме негови играчки, — довърших аз. — Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои — да ги наречем така — екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…
— Отказвам се от авторството — подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.

Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.

— Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? — попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.

— Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.

Соларис, Станислав Лем, 1961
 
Откъс, разкриващ голяма част от идеята на романа, старателно изрязан  в ранните издания от комунистическата цензура.

Аз също бях чела "тоталитарната" версия като дете. Сега му се насладих в неговата цялост и разбрах, че дълго "Соларис" е бил един от любимите ми фантастични романи, без да съм разбирала истинската идея на Лем.
Често се връщам към тези страници и си мисля дали наистина мога да асимилирам факта, че
{...} в мене може би има надежди жестоки, великолепни, убийствени, мисли, намерения, за съществуването на които и не подозирам. Човекът е тръгнал към други светове, към други цивилизации, без да е опознал докрай собствените си тайни, слепи улици, кладенци, барикадирани тъмни врати.
И да продължа да бъда себе си без да се загубя в самозъжаление към собственото ни несъвършенство, породено от самозаблудата именно за съвършенството на човешкия гений...




15 comments:

bozho said...

В "Соларис" са вложени толкова много идеи, че човек може много пъти да го чете и да не успее да ги обхване всички.

Трябва да се разтърся за това, неорязаното издание.

пп
един приятел преди време делеше хората на такива, които харесват "Соларис" и всички останали. Към вторите отношението му беше, хм, как да кажа,.. бе не точно пренебрежително, ама с подобен нюанс

Nadinka said...

Абсолютно прав си за идеите...Всичко, до което се докоснеш в този роман, те вкарва в мисли, които свършват в нищото. Понякога чувствам безсилие в опитите си да захвана една мисъл, да я развия и завърша с някакъв извод, категоризация, заключение, анализ на казаното от Лем. И никога не ми се удава достатъчно. Целият роман е като онзи плазмен океан, в който се раждат възможни и невъзможни неща, в чието съществуване се съмняваш и не се, в които искаш и не искаш да вярваш, но вярваш или понякога не успяваш, а искаш...Всичко в тези стройни редици от печатни букви се движи, вълнува, диша и живее някак самостоятелно, неконтролируемо. Понякога инициира в главата ти наченки на анализ, който се оказва прекалено сложен и се разпада като силово поле, загубило своя източник.

И така до утре. Май си пролича как ми текат мислите - невъзможно хаотични. Гениален е този роман, гениален. Има много фантастика, но рядко такъв феномен, за който и след 100 прочита да не можеш да кажеш "Тази книга ми е ясна, чел/а съм я, идеята е такава и такава, авторът е искал да ни убеди в това/онова".

bozho said...

Даа
тесла за любителите на въпроса "какво е искал да каже авторът" :D

Nadinka said...

Много я мразя тази реплика "Я да видим сега, какво е имал предвид авторът!".

Като гледам колко често някои мои постове се тълкуват по начин, който няма нищо общо с моите вълнения, ми е ясно, колко можем да сме прецизни в опитите си за анализи. Важното е обаче, да си вярваме силно. Понякога авторът не е искал нищо да каже. Или поне нищо от онова, което му приписваме ;)))

Тоя критикарски похват убива всичко. Литературните произвдения имат нужда от разбиране на индивидуално ниво. Затова обичам да коментирам с хора, които изразяват своите позиции за нещо прочетено, а не просто повтарят това, което са чули, че се казвало там :)

Nostromo said...

Тотално зад думите ти, като и зад тези на приятеля на Божо. Лем е неподражаем!

Когато я четох (преди повече от 10 години, явно окастрената версия), знаех, че чета най-реалистичният фантастичен роман попадал ми някога, който се оказа и най-фантастично реалистичния, който съм чел и до момента.

Разказите му онези луди професори са също невероятни. Историите за Йон Тихи още си ги препрочитам, особено онази за времевия ефект в близост до на черна дупка. :D "Непобедимият" също е велик роман.

Бе, Наде, направо ме изуми с този пост. Първата ми работа ще бъде да си намеря пълното издание и да го изям с кориците. Благодарности! :)

Nadinka said...

Nostro, аз като върла фенка на фантастиката, смея да ти кажа, че наистина тоз роман е всичко друго, но не и фантастичен. И въпреки, че действието не се развива на Земята, съдържа най-земните идеи в познатия ми свят :)
Това, което е окастрено, е две странички, които съм постнала тук. Но те променят в-с-и-ч-к-о! Тази идея за бог-недоносче ме изуми. Чудна. Мозъкът ми е тесен да я побера смеля.

Nostromo said...

"Богът" тук го виждам по-скоро изведен като стилизирана фигура на космическият безпорядък. Нещо като това, върху което Волтер набляга в Кандид, че живеейки в най-съвършенният от всички възможни светове, ние всъщност живеем в несъвършен свят, макар и най-добър от възможните.

Наистина, много може да се разпростираш върху плазменият океан от идейност в творбите на Лем. И дори и само заради тези две странички и въпреки че имам старото издание, пак ще си го взема, защото наистина трябва да си го припомня. Адски ме запали с тоя откъс. :)

Nadinka said...

Потърси последното издание, на Колибри, 2007 :)
Тези две странички плъзват пипалца и карат невроните ми да пращят от още много идеи.

Nostromo said...

цък
Като се прибера, ще срнавня дали преводачката е същата. :)
Благодарско!

Nadinka said...

Тя е. Само че моята корица е малко по-различна :)
Има го и тук
http://chitanka.info/lib/text/1542

lammoth said...

Никой ли не харесва Кибериада? Разказите там са великолепни! Роботи, които могат да правят секс (да се женят де), двамата механици-идиоти, дракони, принцеси и т.н. Сарказъм от висша класа :)

Станислав Лем е бил откровен атеист, както всички велики фантасти де, а ето този абзац

" Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец. "

е гениален, защото показва, че Бог е плод на нашето отчаяно въображение, а ние сме на много ранен "детски" етап от своето развитие, затова самият Бог е несъвършен и представите ни за него са толкова "детски".


My 2 cents :)

Gia said...

Brilliant! Жалко, че романът, който повечето от нас са чели е така осакатен. Не искам да си представям какво е в останалите книги минали през мен, но и през соц-цензурата.

Nadinka said...

lammoth, не съм чула никой да казва такова нещо, защо да не я харесваме :Р
Иначе да, Лем рисува човешката личност с много детайли извън нея, които да я подчертаят; идеята за този несъвършен Бог и на мен адски ми допада, точно защото всичко е плод на човешката мисъл, на желанието ни да си обясним света; ние сме крехки, смъртни, несъвършени, често заблудени - нашето несъвършенство се пренася върху всичко, родено от нашите ръце и нашите мозъци. Както всяко несигурно, трепнало движение на ръката на художника оставя следата си върху картината. Понякога дефектите обаче, стават ефекти. Затова и ние често романтично вярваме, че красотата на нещата понякога е именно в тяхното несъвършенство.
Въпреки всичко, Лем обича човека. И му дава шанс да расте. Нали си спомняш как завършва Соларис? С надеждата. С очакването на невъзможното. С вяра в нещо непознато, с вяра, че то не е задължително злонамерено. С готовността на Крис да приеме всичко, което го очаква. В името на едно очакване, което придава смисъл на бъдещите дни.
Романтише. И много красиво. Човекът е красив в тези редове. Неговото несъвършенство с случая се идентифицира с неговата неспособност да приеме загубата като необратима. Но пък и да не се предаде в надеждите си. И вече не мога да кажа еднозначно дали това несъвършенство не е онова, което трябва да опазим.
Мхм. Мога така 2-3 дни да си въртя тия размисли, докато се оплета и самоотрека. Но вече казах по-горе, че мозъкът ми е тесен да побере всички мисли, които плъзват при прочита на този роман.

Gia, факт е, че едно време са се затривали всички източници на информация, неудобна на "великите" строители на "по-добрия" свят. Били те книги, исторически факти, хора (!)...Тези две странички сигурно са най-малкото, което сме изгубили :)

Nightwish El said...

Само да вметна, че след този пост двамата с Ностромо извършихме покушение срещу посоченото от теб издание на "Колибри" - аз успешно, Ностро май не...
:)))
пп. Ама и ти си една подстрекателка!
:*

Nadinka said...

:D