Дали помниш още защо онзи малък, заедно намерен дребен символ на летните ни дни лежи на бюрото ти на най-почетно място? Дали помните онази забавна кино-теартална-бирено-цигарена вечер, която приключи на зазоряване. Помниш ли всъщност вече какъв беше вкусът на целувките без сол по завитите краища на устните? И че всъщност едно време се извиваха нагоре само при мисъл за него, а не в тъжна средна скоба, както сега...
Помните ли кои бяхте или са останали само някакви сенки да хвърлят отражение по стените на голата недовършеност на пътя ви?
Вече не помниш кога започна войната на живот и смърт. Битката срещу озверението, че ти си такава, а той - такъв. Не си спомняш дните преди Големия срив, когато равната повърхност под краката ти се счупи на две и полетя в бездната на безумието, а поглеждайки назад видя него, с пръст върху детонатора...
Дали помниш и дали искаш да помниш, че някога тези пръсти притискаха твоите с вълнение, до влага? Дали помни той защо някога ги е впивал в цялата ти същност с желание да пропие всяко твое желание до крайната фаза на физическа зависимост от това налудничаво опиянение?
Помни ли коя беше ти, която той искаше? Защото днес, до колкото усещаш, му е мъчно само за това, което е бил той, когато те е искал. Да се вините взаимно. Или да обвините желанието, което вкоренено в теб и него, ви промени един за друг, сетне ви накара да се издеретете до кръв десетки пъти, а после да се прегръщате с влажни от кръвта ръце и да търсите спасение един в друг...спасение един от друг.
Кой си ти. Коя съм аз. И защо така и не се запознахме с Ние.
Помниш ли вече? И дали някога си знаела.
Помниш ли още, че съществуват желания, които да прошепнеш в тихата нощ, с поглед към звездите, от които вали новородена надежда...Помниш ли?
Явно да. Защото все още тайно въздишаш по смътно запомнени картини, полузабравени дни или реалистични сънища, родени от плодовито, но неоплодено въображение, което тихо очаква в дебрите му да покълне, от нейде довято, семенцето на вярата, за което топлите му скути да се погрижат, за да го изпълнят със смисъл.
Помниш ли, че едно време си се докосвала до цвета му? Сигурно. Затова сега ненавиждаш всичко, което ти напомня, че някога го е имало. Започвайки от него. И по-точно него, който беше забравил преди теб всички тези неща...
1 comment:
Всичко помня-в мен е и го пазя.Войната не е приключила -тя се води и сега , само е по-различна.Усмивката в мен е същата -тази, която съм му подаила и която грее и в неговите очи.Всичкото топло лято е тук-в сърцето ми и го нося за него.Там той се чувства обичан и любим.Там то знае че сме НИЕ.Понякога чувствам пръстите му по себе си .Друг път са целувки.А има и нощи,които са само наши.Те са ми любимите.Зная и винаги търся тези мигове-очаквам ги с вълнение и нетърпение.Тогава съм на-щастлива.Тогава се опитвам да му дам всичко от себе си и да го стопля с още поне мъничко искрица, до следващата ни среща.За да имаме оня огън-НАШИЯ.Той гори в мен и не ми дава мира.С този огън...вървя към него и търся начин да го докосна всеки миг от деня.Там къдто е той съм и аз-с мислите си , със сърцето си , с цялото си същество.
Post a Comment