Tuesday

13.12.11.


 Преди точно две години исках да се разделя с всичко старо и да гледам светлото бъдеще в очите. Подстригах всички фалшивости, но само от себе си. След като то ме лъжеше безогледно, търсих методи за оцеляване.

Преди година обърнах гърба си за втори път, този път исках да гледам настоящето с очакване то да изсветлее. Не бях достатъчно отчаяна, за да посегна на косата си. Просто си купих червило.

Днес е светло. Въпреки мъглата. След 30 минути ще разбера дали ще напукам от ужас огледалото. И не, не съм отчаяна. Не режа.
Искам промяна, видима за очите ми, за да повярвам, че пътят към другата промяна е открит.

Той иска да ми казва добро утро, да ми прави спагети, да гледаме филми и да ни боцкат после обелки от фъстъци под завивките. Иска да ме вижда сутрин рошава, да мрънка, че е спал от по-неудобната страна на леглото, да изпие с мeн половин литър  капучино в Costa, нищо, че е любител на чистите кафета...

А аз... седя срещу него и не знам какво да кажа.
Когато доброто момче попадне на опустошено момиче, няма значение дали тя е добра или лоша. За него ще изиграе гадната кучка.

Която днес боядиса косата си.


3 comments:

Solisalsa said...

Аз преди няколко седмици. Изгоряла до основи, съсредоточена да се построи отново и най-вече червенокоска.

yovko said...

Все някой трябва да скъса порочния кръг и инерцията на добрите, опустошените и... кучките... (може би) като тръгне рязко встрани на завихрянето... И след удар в мантинелата се оцелява... понякога...

ВeСеЛиНа said...

Точно днес се замислих дали да си сменя тотално прическата и цветът й. После се отказах, промените трябва да ги почувстваш отвътре. Може би не съм готова още. Дори и за нещо толкова тривиално.

Последното ти изречение ми напомни за един твой стар текст. Перифразирам. Някой среща някого и не може да му даде това, което може би заслужава, просто защото го е дал на някой друг.
Може би, че го правим от страх да не бъдем опустошени отново.