Tuesday

Lessons


Room in Rome, 2010
Когато някой не е от тук и е за малко в живота ти, искаш да направиш абсолютно всичко, само не и да обичаш. Опитваш се за кратко да споделиш и покажеш всичко, което силно те вълнува, местата, които харесваш, книгите, които те впечатляват, филмите, които си оценил над средното, ъгълчетата на душата си, в които го поставяш с надежда послушно там да си остане...
Когато искаш да поставиш граници между днес и утре, за да изолираш и обезопасиш утре-то си от това, което се случва днес, използваш всички средства, до които можеш да прибегнеш. Защото искаш да вземеш всичко от момента без да платиш за това малко по-късно. Искаш да не затваряш очи и сънят  е излишен. Искаш и да прегръщаш, и да не запомниш, ако може. Само че ръцете понякога трудно забравят. Искаш и да бягаш, но и да останеш. Искаш да му кажеш "върви си", а после да усетиш как в теб нещо се откъртва и пада, а ехото кънти дълго след това.

*Чиста форма мазохизъм*

Но всяка следваща сутрин слага начало на поредното днес, в което ми харесва да дишам... и което ни доближава до неизбежното утре след което сигурно ще разбера, че съм се провалила в желанието си да ти покажа всичко, но пък имам оценка отличен по обичане...

*Понякога просто се оказваш на грешния изпит*




2 comments:

Petya said...

Колко точно описваш начинът, по който сега се чувствам. Аз самата по-добре не бих могла :)

undisclosed said...

!