- Само хлабавото въже те държи за живота.
- Боли и се люлее.
- Но въпреки това те държи. Но въпреки това те крепи. Кара те те да жадуваш все повече за онова, винаги онова. Само онова, което ти се изплъзва между пръстите , е истинското доказателство, че имаш пръсти. Едва когато си почти при смъртта, оценяваш живота.
- Обичаш ли да се люлееш?
- Имам нужда да се люлея. Изпитвам нужда да усещам хлабавото въже, олюляващите си нозе, олюляващото си тяло. Само онова, което ме изважда от равновесие, ме храни. Оргазмът ме кара да се олюлявам, еуфорията ме кара да се олюлявам.
- И болката.
- Тряба да проумея какво представлявам. Дори и да боли. Само олюляващият се разбира какво представлява. Другите нищо не представляват: просто съществуват. И никога не се олюляват. Изпитвам такава мъка за хората. които никога не са се олюлявали. Какво правят те тук? Само нещата, които са ме накарали да се олюлея, са били незабравими.
- Животът е тъкмо за това - да се изживеят незабравими моменти.
- Никога не забравяй това. Има живот само ако нещо в теб се олюлява. Само онова, което те кара да се олюляваш, те пази да не се самозабравиш.
- Карам те да се олюляваш.
- Непрекъснато.
- А когато престана?
- Ще трябва да потърсим други пътища. Други начини.
- Може би други хора?
- Ако се наложи. Хората служат, за да те държат нащрек, за да те държат под напрежение, да те държат в час. Когато човек, когото обичаш, не те държи в час, той вече не е човек, когото би трябвало да обичаш. Любовта трябва да налага крайна бдителност, трябва да бъдещ като войник на бойното поле, всяка част от тялото ти трябва да е готова да посрещне заблудения куршум. И ако има нещо в което любовта е непобедима, това е количеството заблудени куршуми, които освобождава, Понякога те застигат, а ти така и не разбираш. А междувременно любовта вече я няма, останала е само болката, която се трупа в гърдите ти, болка, която те изяжда отвътре, която те разкъсва, която те поваля. Мислиш си, че е любов, а всъщност е просто рана. Има и рани, които приличат на любов.
- Най-малкото разсейване и любовта приключва.
- Най-малкото разсейване и животът приключва.
- Точно това казах и аз.
"Обещавам ти провал. Обещавам да те обичам до свършека, да те целувам до последната граница, да тичам, когато е достатъчно да се върви, да скачам, когато е достатъчно да се тича, да летя, когато е достатъчно да се скача. Обещавам ти провал. Без колебание. Обещавам да бъда човек, понякога да бъда непоследователен, понякога да казвам по нещо не на място, нещо погрешно, дори съвсем нелепо. Обещавам да разбирам, обещавам да желая, обещавам да вярвам. Обещавам да настоявам, обещавам да се боря, да откривам, да уча и да се уча. Всичко това, за да ти кажа, че ти обещавам провал. И Бог да ти е на помощ, ако не ми обещаеш същото. Ако пак се провалиш, кълна се, че ще те обичам завинаги...
И тя се провали.
Любовта идва, когато се откажеш да бъдеш съвършен."
Те ме бяха лъгали, бяха ме предали и оставиха разкъсани белези там, където преди бе моето доверие. Вече не ги харесвах, не ги уважавах, не им се възхищавах, но продължавах да ги обичам. Нямах друг избор. Разбирах го ясно там, изправен сред бялата пустош. Не можеш да убиеш любовта. Дори и с омраза не можеш да я убиеш. Можеш да убиеш влюбването, обичта, дори прелестта. Можеш да убиеш всички тях или да ги обездвижиш в плътно оловно разкаяние, но самата любов не можеш да убиеш. Любовта е пламенното търсене на истина, различна от твоята, и изпиташ ли я веднъж, искрено и всеотдайно, любовта е вечна.
"It is a joy to be with her because everything matters in her life. Nothing is shallow or trite or superficial. She’s very funny and smart and compassionate—a magnificent human. Because she’s been exploring her own soul for so long, she knows herself inside and out. She’s at peace, and it’s contagious."
Someone will tell you that she’s seeing someone someday and that she’s happy and your hands will stop working. You’ll have to work hard to hold onto whatever you’re holding. I hope it’s not glass, I hope it’s not breakable. Suddenly you’ll remember everything that you ever loved about her. Everything that ever moved you to tears, made your insides feel like they were tying themselves into knots. That she was loyal, that she was open for you, that she smiled against your mouth when you kissed. That it felt easy, like God had put the two of you together deliberately, like it had been the plan all along. But for whatever reason, you let her go and you thought that it was the right thing and for a little while, it felt like you knew exactly what you were doing. Except now all the parts of you that touched her knows that you’re never going to be able to touch her again and that hurts. Even your fingers are sad, even your stomach is aching from the loss of it all. You’re never going to get that again and that’s why your regret looks like artwork that would have been masterpiece if you’d finished it. Your regret looks like plucking a flower before it’s bloomed. So maybe you’ll call her and you’ll tell her that you miss her and she’ll sound gentle on the phone but not in love with you anymore. She’ll say ‘we happened and we were important but you let me go, I’m sorry, but you let me go’ and that’s how you’ll know.
