Седя на пейката и чакам. Очите ми шарят в орбитите, но видимо изглеждам напълно вглъбен в маратонката, с която подритвам гумата на колелото. Не знам от къде ще дойде и не искам да ме свари, взрян с очакване в точно тази посока.
Точно когато си мисля, че ме е забравила някъде между многото си покани от всякакви хора, които искат да я докоснат и да си откъснат парченце от нея, тя се появява. Не. Тя изгрява над света ми като зорница, като Голямата мечка, като Луната, като всичко, което бедният ми речник не може да роди. Тя тича към мен и се смее. В очите й - извинение, че е закъсняла. много е закъсняла. И вместо дръпнато да кажа, че няма нищо, аз се усмихвам и тихичко съжалявам, че няма backward бутон, с който да върна и пусна отново поне няколко пъти този момент, в който тича по алеята, косите й се веят, роклята и едва я настига и очите й изгарят от топлина.
Тя тича. Към мен. Ще падна ей тука, до тая пейка, и ще умра. И ще съм най-завършенoто щастливо копеле.
Навежда се, казва здрасти, извинявай, отдавна ли ме чакаш, с дъх на пъпеш, мляко, люляци и някакви други магии, които само сламените момичета владеят. Всичките ми мозъчни клетки еякулират екзалтирано и погледът ми е също толкова изпразнен, колкото и главата ми. От всяка мисъл. Мога само да я поглъщам с надеждата да напълня душата си с нея и очарователното й присъствие. За да си имам още малко от него, когато си тръгне.
Сяда до мен, отпива от бирата ми, смее се звънко и ми разказва забързано какво е правила през деня. Обяснява и защо е заксъняла, но аз не регистрирам. Попивам всяка извивка, която устните й изписват, всяка чупка на веждите й, всичките й емоционални жестове. А тя е един емоционален Везувий. Който мечтая да ме залее и затрупа завинаги, да не мога да стана, да не мога да помръдна, само да лежа, лежа, лежа и лавата й - върху мене.
Странна ми е понякога. Казах й, че много харесвам парфюма й и тя вече не го слага. Не иска да ми завърта главата. Тя не знае, че Земята вече не се върти, ако я няма и изгреви, залези и слънчогледи няма, когато е далече.
Идва чиста, ухаеща на себе си, на всичките си странности, чудатости и нажежени мисли. Идва и носи със себе си целия смисъл, който съм търсил къде ли не без да знам, че е нямало как да намеря без нея. Идва, носи ги, после си тръгва и отнася със себе си всичко. В промеждутъка, краткия промеждутък, аз симулирам всякакви странни движения, за да вдъхна косата й, да докосна кожата й някъде между лакътя и рамото, да залепям устни до бутилката с бира, от която тя е пила.
После дъвче дъвка. Винаги с аромат на диня. Понякога са боровинки. Понякога й взимам последната. Отнасям дъха й със себе си след като видя как свива зад ъгъла на тротоара и изчезва след като ми помаха с ръка, за която човек бих убил да целувам на заспиване.
Наясно съм, че звуча като пъпчив зубър на 17. Ама не съм нищо подобно. Имал съм десетки жени и са минали доста години, от както съм бил на 17.
Никоя не е имала мен. Както нея. Но тя не го знае. Или може би не иска да знае.
Идва и си отива, пали и гаси светлината в дните ми и това е всичко. Винаги, когато се опитам да уловя ръката й, бяга.
Онази нощ, когато дълго гледах огромните й очи и накрая като полудял хванах брадичката й и просто я целунах... не знам какво съм си мислел. Трябваше да избягам, защото иначе нямаше да й позволя повече да си тръгне.
Не помня как съм се прибрал. Събудих се от среднощната буря, от звука на счупени клони под прозореца си.
Светкавица проряза небето и освети луминесцентно цялата стая. Косата й се пилее по единствената ми възглавница. Ръката й лежи, малка и бяла, върху гърдите ми.
Спи облечена с всичките си дрехи, даже с кецовете. Щипя се, буден съм. Поглеждам я пак.
Имам целия свят в тясната си малка спалня. И повече не ми трябва.
Не искам да мигвам, да съмва и да започва новият ден. Иска ми се докато спи да й разкажа всичко, да вляза в съня й и да я заведа на всички красиви места, за които знам, че мечтае.
После алармата звънна.
