Нещата, за които искам да можех да ти разкажа

Как пораствам и преосмислям поведението си. Повечето усмивки в отговор на трудните ситуации и намръщените хора. Как понякога се улавям, че се усмихвам на нещо, което би ти харесало.

За филма, който гледах и героите ужасно ми напомняха двама наши общи познати...

За това как в понеделник вечер ми беше петък и исках да направя нещо, затова замених чая с бира и кафенето - с Лорка.

После в един през нощта в Уго ядох потресна пица, както би се изразил ти.

За поканата за среща, която щях да приема само ако ти ме беше ядосал. Но този път ти постъпи различно. И поканата отиде в папка Ignored.

За зимата, каквато не помня от 2000-та. За многото пухкав сняг, който е натрупал навсякъде, дори по первазите на прозорците ми и е някак уютно. А паркът плаче за отпечатъци от дупета, лирично наричани "ангелчета".

За това как ме заливат напоследък импусли.

За снощи, как исках да си легна уморена и измръзнала. А 10 минути и един шоколад с лешници по-късно вече се качвах на 72, за да отида на шарена вечер, в подкрепа на идеята за мир и толерантност към хомосексуалистите.

"Затвори очи. Сега си представи, че няма Ад, няма Рай. И ти вървиш. Имаш само небе, път и любов. А любовта е единственото, което има значение."

Беше яко. Готини хора, много цветове и музика. Никога не съм си мислела, че космонавт(к)ите на Станция Мир са толкова секси. Или че ще танцувам на авторски песни на група на име bee in da нещо си, които обаче бяха доста приятни. Или че на репликата "Скоро не съм виждала толкова лесбийки накуп",  ще отговоря с "Ами аз...никога" и ще ми е яко, а момичетата около мен ще се забавляват с моя неосъзнато смутен вид, който си замина някъде с празната бутилка от втората бира.

Исках да ти разкажа за яките рисувани тениски, които някак ми напомниха за теб, но не намерих подходяща, а исках нещо с дъгата.

За това как Джиджи пее Rollin' in the deep в нейния си, по-хард вариант.

И как с Ради си говорихме за мъжете и "просто-за-секс" връзките.

За това как Ем се провикна "Хайде да отидем в Амстердам" вмомент, когато си говорех с едно момиче за Острова и  отговорих с "Хайде. Кога? За колко време?", чертаейки самолетни следи във въздуха. А после се оказа, че Амстердам е приятен бар, в който забиваш един Хайнекен след няколко тъмни Столични и на сутринта... ех, не ти е много комфортно.

Хм. Особено много искам да ти разкажа как стинахме до въпросния бар през големия сняг, който валеше още и още и блестеше под светлините на града.

За това, че нямах ръкавици. Но имах шарен шал. И едно момиче се запозна с мен по странен начин. Нещо от рода на "Ти как се казваш", аз отговарям и тя с мила усмивка ме хвърля в снега, след което казва, че й било приятно. А аз се задъхвам от смях, цялата в блестяща пудра и с мокра коса, но се чувствам космически. После и други полетяха в преспите. След това си завръзвахме връзките на кецовете и косите ни бяха украсени със снежни диадеми, а очите ми блестяха.

Защото е толкова хубаво, когато около теб хората се обичат и не правят сложен въпрос от това. Защото наистина е просто.

И още толкова много емоция. Която няма да ти разкажа най-вероятно - първо, защото не мога да я облека в подходящите думи. А после - защото просто те няма...

Re: flections

Тактиката ми изключвала това да му казвам и пиша мили неща. Дори не знаех, че имам такава. Просто винаги се държа огледално.

Сънувах тази нощ, че пак сме в онзи автобус, но  той не седеше на пода. Погледът ми го намери при обход на задната седалка и усетих, че усмивката ми изпепелява речни корита. Не е страшно. Просто съм себе си. 

Ще издържиш ли?

Очаквах моите изследвания да покажат сърдечни проблеми и високи нива на неконсумиране на хубавите възможности. Оказа се друго. Животът е кучка, само че бясна.

В хороскопа му за тази година пише, че е подходящото време да се ожени за жената, с която е. Тези астроложки се побъркаха. 

Или по-скоро аз не съм наред да чета хороскопи изобщо, още повече неговия. Той не е с жена, а с мен и това е всъщност доста спорно. Налагам вето на сватбите. Особено на тези с негово или мое участие в главните роли. И особено тази година. И в следващите 3-4. 

Определено си мисля за котешка къщичка.  Някак не искам да мисля за котешката тоалетна. Може би не всички мъже оставят капака вдигнат, но всички котки пикаят в пясъка.

Да се съсредоточим върху очакването да получи изненадата. Ще е като треснат. Забранила си си, казва, да си мила с мен. Позволил си си, казвам аз, да си въобразяваш, че си над нещата. Чувствам се хладнокръвна до безмозъчност. И само чакам да избухна вместо фойерверки.

Този жест не е мил и не е изпуснато признание. Той трябва да ти покаже, че мога много (повече). Просто действам огледално. И изчакващо. Защото ти пръв ще свалиш гарда на самозабраните. За да ме накараш да направя същото.

Отново Вехтошарка

Когато в неделен следобед сядам на чаша голямо капучино с шоколадов мъфин и чуя Нора, няма как да не се усмихна и да не се сетя за един много любом човек, който ме заразява постоянно с радостен гъдел от факта, че дишам.

Точно след като му бях написала горното, макар и с по-простички думи, се сетих как на един син морски бряг, на един бял летен бар се случи същото.

Летен бриз и Нора. Зимен следобед и Нора. И общото между двете неща не е deja vu-то, а споделената хубава емоция между приятели. И формички за мъфини.

За момент се замислих как всяко дребно нещо в живота ми е свързано с другите. С хората, които са ми ценни. И е някак жизнено важно от време на време да ми изскачат пред очите тези малки неща, за да не забравя да се усмихвам.

Жълъдче. Билети от кино. Панделка от подаръчна опаковка. Касова бележка. Снимка от дъждовен концерт. Гривничка от фестивал. Лепенка от международна пратка. Камъче от незабравим плаж. Белег от одраскано под коляното. Лилави кецове и тук-там малко поскърцващ в тях пясък.

Червена чаша със снежинки. Ангелче от Виена. Картичка от Сан Франциско. Картичка + мидички от Маями. Картичка с послание "За най-успешната". Истинско писмо, разкривен момчешки почерк. Една от онези "машинки" за сапунени мехури. Малка значка с бяло конче. Голяма значка "Търся любовта". Книга. Разделител за нея. DVD с филм, който още не съм гледала. Една бяла тениска за спане. Орхидея.  MMS със снимка и няколко думи. Петно от вино на тавана. Едни ключове, които вече не отключват нищо. Папка в архива на пощата, в която никога вече няма да влезе мейл от този човек...

Животът е пълен с дребни  неща, които с времето придобиват статус на сърдечни антики и загубата им ти струва все по-скъпо. А намирането на нови не ги изтиква и на милиметър по назад от първия ред на емоционалната ти лавица...

______________

Просто Вехтошарка

Онези дни

Заспах с мисъл за дните, в които се...събуждаме с теб.

Ти - твърде рано понякога, аз - сърдита, ако ръцете ти не ме прегръщат в онази секунда, когато отварям очи.

Странно е как настроенито ми за цял ден се дефинира от простичкия факт, че (не) си ме прегръщал в промеждутъка на сутрешната мъглявина и пробуждането.

Дните, в които за да не реагирам като обидено таралежче, се държа като дръвник. И в които просто трябва да ме докоснеш по гърба и дори само да усетя дъха ти на тила си.

За да ми мине...

И да се събудим след час-два. Отново. Но този път плътно притиснати един в друг и единственото нещо, което би ме накарало да стана е стръвнишкият бунт в стомаха ми. През десетина минути се подканяме един друг да ставаме, че денят ни чака. Докато той вече преваля.

По телевизията дават анимация. Лежа, подпряна на рамото ти и чувството е онова усещане за безгрижно у дома, когато е неделя  привечер и те чака чудният свят на Дисни. И си на не повече от 9.

Само че е по-хубаво даже.

Мъничкото убежище на рамото ти. Макар и временно.

Тъмно е, а отново правим планове за новия ден. Следващият.

Каквито правихме и вчера.

По-късно без много думи потъваме в онова неподлежащо на определение усещане за безтегловност, за което не говорим никога от криворазбрано желание да се защитим. Един от друг.

А после... после миришем на заедност.

Мамка му.

Прочетете пак заглавието.

Или защо да вземете веднага нещото, което ви харесва, защото после много ще съжалявате?

За да не звуча толкова драматично, случката е следната.

След като цял уикенд не съм излизала от нас, тръгвам на терапевтичен сеанс. Към мола.

Харесвам една рокля. Пробвам я, лепва ми идеално, яката рокля, като за мен шита, вече си представям топлите пролетни вечери, в които се увива около бедрата ми на някоя пейка в Борисова и под нея щастливо се клатушкат лилавите ми кецове.

Накратко - влюбена съм в тази рокля с цвят на метличина, която меко ме прегърна като втора кожа и ме накара да мечтая за лято.

Бедата е, че виждам един разпорен шев. Малко, но все пак - незашит. Или просто някоя девойка се е мъчила безуспешно да се напъха в XS, докато е чула прасссс. Сърцето ми кърви, питам момчето имат ли друга такава, той клати глава - единствена бройка била. Оставям низвергнатата рокля и си излизам.

Обикалям доста други магазини. Пробвам още рокли. Но онази не ми излиза от главата. Тръгвам обратно към магазина. На ум си представям как ще я платя примирено и ще я нося някъде да я дозашият. Но ще я имам. Точно тази.

Влизам, отивам към щанда и роклята я няма там. Няма я. Мисля, че може да са я прибрали, понеже им посочих дефекта. Питам. Момчето ме гледа учудено. Пита момичето на касата. Една синя рокля дали е продавала. В този момент фокусирам рижаво луничаво момиче. Усмихва се и държи моята рокля. Подава я да я маркират.

Изпадам в ужас. Дори няма да й стои толкова добре. Трябва стройна фигура за тази кройка. Това Е моята рокля, по дяволите. Тя щастливо подава парите и си прибира хубавата синя торбичка.

Аз стоя като посечена секунда и си тръгвам. Мамка му. Страдам. За една рокля. С цвят на метличина. С разпорен шев. Която вече не мога да имам, защото се поколебах. Защото не правя компромис с очакванията и критериите си. Да му се не види. Можех просто да я зашия. И да обвива бедрата ми в пролетните вечери.

Звучи смешно. Но на мен ми звучи като притча. По-скоро като басня. Като надсмиване над мене си. Роклята или мисълта, че не е само тя, ме кара да страдам?

Познаваш ли някого, който си запазва хартията от дъвката преди още да я е лапнал? Аз познавам. Човек, който прекалено много мисли и после страда за... рокли.

Винаги, когато се возя в колата му, имам маслени петна по пръстите. Или поне по якето. Сега също. Но вече не са същите. Опитът да изтрия чернилката от ръката си ме разплаква. Тя смътно остава да синее по кожата ми като някакви глупави чувства, които не мога да разкарам, и той съшо, но явно не са достатъчни, за да се усмихваме.

Това е. Неделя, рокля и истини. Проспана наполовина неделя, пропусната рокля и може би навременни истини.

Трябва само да бъдем щастливи. Животът се изплъзва като влечуго и всеки ден като остаряла люспа полепва по нас и тежи.

Да му се не види.

Никога повече няма да позволя да ми вземат под носа онова, което харесвам. Ще преглътна и закърпя. Но ще се усмихвам.

Трудномиедаизбераеднадума

Имам комуникационен проблем. И не се състои само в трудността да изкажа емоциите си чрез писане така че да бъдат разбрани правилно. Имам цялостен комуникационен проблем и недоспиване поради среднощни упорити опити да обясня на някого, че всъщност не правя никакви опити.

И лягам в два, обикновено затръшвайки сърдито лаптопа. Омръзна ми от анализи каква съм и каква не съм, спри.

Искам просто да съм себе си, да съм подпийнала в петък вечер, да се прибираме с клатеща стъпка към апартамента ми, да се събуждаме с махмурлук и да се хилим глуповато, да казвам wft, майната ти и к'во ти пука. И да се възмущаваме как е възможно някой да пуши цигара в 8 сутринта.

Йоана ме вдъхнови снощи.  Вдъхнови ме и тази сутрин, когато прочетох сигурно 200 съобщения в чата, от които лъхаше среднощна по женски споделена освободеност. И освободена споделеност.

Харесва ми. Напомня ми на мен понякога. Когато знам, че съм сама, защото така искам и когато знам, че мога да взема всичко, стига да поискам.

Намерих няколко чудесни нови блога. Пре-поствам ги на страницата си. Цитирам ги, за да ви запозная. С нещата, които ме впечатляват приятно.

Много се радвам като попадна на нещо различно. Понеже в последно време ми се струва, че повечето хора пишат твърде еднакво. Дори аз. Понякога започвам да пиша и ми се струва, че звуча като някой друг. И спирам. Трия и затварям страницата.

Сигурна съм, че и сега звуча като някой друг. Изпитвам комуникационно безсилие.

Тази сутрин написах две-три изречения. Трябваше да кажа директно 'съжалявам за снощи' и 'липсваш ми'. И щях, ако не се налагаше да ги напиша.

Мразя това, че думите осакатяват емоциите ми със своята недостатъчност.

No problem, Houston

Някои жени се влюбват през ден, а на мен ми е нужен ден да те коронясам и още един, за да се върна обратно на земята.

Всеки път им е истински, уникално и може би - завинаги. И винаги "всички мъки преди или за Него са си стрували".

На мен ми се случи веднъж, беше истинско и определено не беше завинаги, нито пък си струваше мъките. Освен за собствен опит и развиване на не-вярвай-на-никого рефлекс и всички-мъже-са-задници убеждение.  Направо чиста травма.

Дадох си сметка малко преди полунощ, че не мога да бъда момиче за чукане. И най-голямата смотанячка заслужава да й се случи клиширано любене. Какво остава за мен. Прекалено съм повредена, за да се влюбя, но недостатъчно, за да спра да искам все пак да ми се случи.

Безсънието и романтичните филми може и да са вредни на сутринта, но понякога отрезвяват. Не съм вярвала, че ще го кажа, особено за второто.

Само жена може да напише такъв текст за друга жена. Перефразирам Ади за работещото момиче. И визирам пак нея и онова, което лъха на талази от напечатания лист хартия, небрежно лежащ върху масата, но отразяващ светове.

Не мога, оказа се, да се откажа от идеята, че понякога хората просто се влюбват наистина. Имам достатъчно улики, че бях на път да се провиня отново.

Но вече нямаме проблем, Хюстън.

Кацането беше успешно на ден трети.

Този път

Среднощните ми прозрения ме разсмиват на сутринта, но това не значи, че съм размислила.

Повтарям: У всяка жена спи по една мръсница, която се събужда, когато жената започне да спи с точния мъж...

Чета, че това лято  моден цвят ще е карамелът. Значи идеално ще пасваш върху кожата ми, ако реша да следвам тази тенденция.

Таня смята, че е сладко, Таня смята, че трябва да се боря.

Не съм съгласна. Ако Аз и Той сме по-хубава двойка от аз и той, то е защото на първата снимка съм уверена, че стоя здраво на земята и за да ме накарат да се отлепя ще трябва магия. Истинска. И нито нанограм по-малко.

Защото нямам време и желание за половинчатости и компромиси със себе си. Нито за битки с нечие минало. Моето е достатъчно войнствено.

Или съм Тя и това е ясно, или  гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет.

Защото няма как да съм чакалня.

Мога да съм залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва. Стига вълноломи.
И не става дума за прегръщане.

Този път ще трябва да е нищо. Или пък завинаги.
Трябва да е просто. Като дишане.
Или довиждане.

Вместо равносметка

Тази година нямам равносметка. Понеже всичко беше екстремно различно и не се побира в рамките нито на равното, нито на сметката. Достатъчно е да кажа, че съм щастлива.

Когато миналата година я предизвиках, не знаех, че ще ми отговори подобаващо.

Беше различна. Беше по-добра. Беше повече моя.

Промених се. Не знам дали съм по-добра. Но съм повече аз.

Изминалата година с една дума - беше чудесна.

Последните й дни бяха малко противоречиви. От дива еуфория до самоприземяване от време на време. Защото е полезно.

Завърши така, както започна - на новодобавено на картата ми място, с хубави хора.

В първите дни с новата ми приятелка аз знам какво искам.

Нови предизвикателства.  Нови емоции. Нови места.

И никакви стари компромиси.

2011 не ми даде само едно от исканите неща.

Значи през 2012 е време...

Вярвам, че ако нещо не се случва по-дълго от очакваното, то е само защото за най-хубавите неща понякога се чака малко повече.

А аз се научих на търпение.