Sunday

Мамка му.


Прочетете пак заглавието.
Или защо да вземете веднага нещото, което ви харесва, защото после много ще съжалявате?
За да не звуча толкова драматично, случката е следната.
След като цял уикенд не съм излизала от нас, тръгвам на терапевтичен сеанс. Към мола.
Харесвам една рокля. Пробвам я, лепва ми идеално, яката рокля, като за мен шита, вече си представям топлите пролетни вечери, в които се увива около бедрата ми на някоя пейка в Борисова и под нея щастливо се клатушкат лилавите ми кецове.
Накратко - влюбена съм в тази рокля с цвят на метличина, която меко ме прегърна като втора кожа и ме накара да мечтая за лято.
Бедата е, че виждам един разпорен шев. Малко, но все пак - незашит. Или просто някоя девойка се е мъчила безуспешно да се напъха в XS, докато е чула прасссс. Сърцето ми кърви, питам момчето имат ли друга такава, той клати глава - единствена бройка била. Оставям низвергнатата рокля и си излизам.
Обикалям доста други магазини. Пробвам още рокли. Но онази не ми излиза от главата. Тръгвам обратно към магазина. На ум си представям как ще я платя примирено и ще я нося някъде да я дозашият. Но ще я имам. Точно тази.

Влизам, отивам към щанда и роклята я няма там. Няма я. Мисля, че може да са я прибрали, понеже им посочих дефекта. Питам. Момчето ме гледа учудено. Пита момичето на касата. Една синя рокля дали е продавала. В този момент фокусирам рижаво луничаво момиче. Усмихва се и държи моята рокля. Подава я да я маркират.
Изпадам в ужас. Дори няма да й стои толкова добре. Трябва стройна фигура за тази кройка. Това Е моята рокля, по дяволите. Тя щастливо подава парите и си прибира хубавата синя торбичка.
Аз стоя като посечена секунда и си тръгвам. Мамка му. Страдам. За една рокля. С цвят на метличина. С разпорен шев. Която вече не мога да имам, защото се поколебах. Защото не правя компромис с очакванията и критериите си. Да му се не види. Можех просто да я зашия. И да обвива бедрата ми в пролетните вечери.
Звучи смешно. Но на мен ми звучи като притча. По-скоро като басня. Като надсмиване над мене си. Роклята или мисълта, че не е само тя, ме кара да страдам?


Познаваш ли някого, който си запазва хартията от дъвката преди още да я е лапнал? Аз познавам. Човек, който прекалено много мисли и после страда за... рокли.
Винаги, когато се возя в колата му, имам маслени петна по пръстите. Или поне по якето. Сега също. Но вече не са същите. Опитът да изтрия чернилката от ръката си ме разплаква. Тя смътно остава да синее по кожата ми като някакви глупави чувства, които не мога да разкарам, и той съшо, но явно не са достатъчни, за да се усмихваме.
Това е. Неделя, рокля и истини. Проспана наполовина неделя, пропусната рокля и може би навременни истини.

Трябва само да бъдем щастливи. Животът се изплъзва като влечуго и всеки ден като остаряла люспа полепва по нас и тежи.

Да му се не види.
Никога повече няма да позволя да ми вземат под носа онова, което харесвам. Ще преглътна и закърпя. Но ще се усмихвам.


7 comments:

Jino SilverflamE said...

А защо вместо да страдаш не се порадваш на краткия, откраднат миг във пробната, във който си изглеждала прелестна със тази не-твоя синя рокля?
Ако си я беше взела - ще я закърпиш, ще я носиш...
И после ще избледнее. Ще се протрие.
Ще се скъса и тук. И там. Явно шевовете така или иначе не са добри.
Но в онзи миг, седяща пред огледалото, си могла да се насладиш и полюбуваш на нещо по начин, който може би няма да има отново.

Но пък кой съм аз за да те поучвам - аз още страдам по едно палто отпреди няколко години.
Което, ако си бях взел, вече нямаше да ми става.

أمل said...

Ххаахахах много ми харесаха последните две изречения :)))))
Вече не страдам. Един приятел ми каза, че някъде там ме чака моята страхотна рокля с безупречни шевове и че не би било правилно да се примирявам с каквото и да е, а да искам най-доброто. Като се замисля, така си е.

Но пък наистина ми стоеше убийствено тази рокля.

Jino SilverflamE said...

Като намериш истински перфектната метличеста рокля - да я покажеш гордо, ок? :)

أمل said...

Лично ще те поканя на бири в Борисова да ти я покажа :)

YMY said...

Колко си смешна, Наде! Аз като се влюбя в дреха я взимам на мига, защото с дрехите се познаваме от пръв поглед, никога не се колебая за дрехи, никога не влизам и не обикалям сто часа. Влизам, измервам всичко с ултра-бързия си поглед и излизам, ако нищо не ме грабне. Ако ме, пробвам и всичко е ясно - да или не. Ще ми се всичко да беше толкова лесно. А майка ми колко пъти така е дозатягала копчета, дозакърпвала и какво ли още не. Често виждам, ако има някакъв малък дефект, но да си призная, доста често съм и пропускала. Но все пак все са били поправими неща. ;-)

YMY said...
This comment has been removed by the author.
Anonymous said...

И аз избирам дрехи точно като теб, трябва да се влюбя в нещо, да проверя колко силно го желая, докато пробвам други (с други думи, да поставя връзката ни на изпитание), да помечтая и чак след това да го купя :-)

А за да те успокоя: след безкрайно пробване на слънчеви очила най-накрая намерих МОИТЕ. Толкова бях влюбена в тях, толкова ми тичаха, с тях аз бях един по-добър човек, чувствах се буквално ъпгрейдната. Бяха най-ценното ми безценно притежание. Затрих ги на някакво парти. Болката от загубата, както и от всяко вманиячаване, беше неописуема :)