Онези дни

Заспах с мисъл за дните, в които се...събуждаме с теб.

Ти - твърде рано понякога, аз - сърдита, ако ръцете ти не ме прегръщат в онази секунда, когато отварям очи.

Странно е как настроенито ми за цял ден се дефинира от простичкия факт, че (не) си ме прегръщал в промеждутъка на сутрешната мъглявина и пробуждането.

Дните, в които за да не реагирам като обидено таралежче, се държа като дръвник. И в които просто трябва да ме докоснеш по гърба и дори само да усетя дъха ти на тила си.

За да ми мине...

И да се събудим след час-два. Отново. Но този път плътно притиснати един в друг и единственото нещо, което би ме накарало да стана е стръвнишкият бунт в стомаха ми. През десетина минути се подканяме един друг да ставаме, че денят ни чака. Докато той вече преваля.

По телевизията дават анимация. Лежа, подпряна на рамото ти и чувството е онова усещане за безгрижно у дома, когато е неделя  привечер и те чака чудният свят на Дисни. И си на не повече от 9.

Само че е по-хубаво даже.

Мъничкото убежище на рамото ти. Макар и временно.

Тъмно е, а отново правим планове за новия ден. Следващият.

Каквито правихме и вчера.

По-късно без много думи потъваме в онова неподлежащо на определение усещане за безтегловност, за което не говорим никога от криворазбрано желание да се защитим. Един от друг.

А после... после миришем на заедност.