Безкрайната, тънка, но дълга нишка, която изтеглях от кълбото на мислите внимателно толкова дни наред, се скъса. Ей така, като щракване с пръсти. И двата й края паднаха като тържествено прерязана с ножица лента. По случай откриването на факта, че лутането на моята мисъл и описването на безкрайни форми и траектории не решават нищо. Аз просто се тормозя до изнемога. Не спя, не се храня и не се усмихвам. Не губя време в напразни деяния, защото мозъкът ми търси пътека през тръните на отчаяния ми отказ да приема, че изход няма.
И съвсем неочаквано, тази фина, но жилава нишка, се скъса. На две. Преживяхме раздяла. Аз и моето Подсъзнание. Или по-скоро като нямаше къде да отиде вече, то дойде при мене на гости на горния етаж, където Съзнанието му направи чаша мляко с какао и го помоли да се успокои най-сетне, преди да падне "случайно" от покрива в тъжен опит да полети за последно. Раздялата се оказа преоткриване.
Тази скъсана нишка е като пъпната връв - единият край се изхвърля ненужен да гние нейде, а другият остава неразривно свързан с живота. В неговата пъпно-централна част.
Участъкът от нишката на моята мисъл, който се разпадна безвъзвратно, съдържаше разни подразмисли и поджелания, свързани с теб, които Подсъзнанието ревниво пазеше с надежда някой ден да каже "Нали ти казах! Пазех всичко това въпреки теб и сега си ми благодарна, защото Той пак е тук, както преди, а ти не си забравила и секунда от дните назад".
Другата част ме дърпаше напред и нагоре от блатото, в което ти ме остави коленичила. Далеч от теориите за (био)логичното оцеляване, мисля да развия такава за връзката между инстинкта за самосъхранение и нишките. Някои той къса, други преплита, трети удебелява, четвърти пребоядисва и ти показва в нов цвят и светлина. Паметта понякога е услужлива, именно когато не работи.
Не можеш да запазиш в сърцето си всичко, което някога те е правило щастлив. Натрупаните стари отломки трудно оживяват, но със сигурност неправомерно заемат мястото, в което можеш да настаниш нови такива. И пожарът, който могат да подхранят, е твърде краткотраен, защото са пресъхнали. Пламват за секудни и докато отвориш очи вече ги няма. Няма и огън.
Отказът да изхвърлиш старото понякога е причина да не получиш нищо ново, защото то идва, поглежда килера ти и ужасено от безпорядъка вехтории, си тръгва.
Скъса се. Ето. Мисълта ми за теб. Вече не тече като ток през кръвта ми. Издъхва. Конвулсивно се свива и дърпа и това я надробява на още по-малки парченца, отчаяно впили се в душата ми като остатъците от остарял хастар по ъглите на джобовете. Винаги съм мислила, че ще се пръсне екзалтирано и ще се изтърколи мелодично по пода на разклатените ни отношения като перлите на скъсана огърлица. А тя просто се разпадна без звук и твърде унило, натъняла от безкрайното опъване и излагане на лоши емоционални условия.
Завивам "живия" край внимателно и прибирам на сигурно място, а другия, чувала съм, е хубаво да изхвърлиш в течаща вода. Под мост.
Живецът на разкъсаните ми мисли пулсира и нетърпеливо трепери в очакване на регенерацията.
Случайно видях, че от някъде си намерил удавения в реката край и си го прибрал внимателно и на сигурно място...
