— А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?
Снаут ме погледна проницателно.
— Какво? Кой вярва днес…
В очите му светеше безпокойство.
— Всичко това не е така просто — започнах с безгрижен тон. — Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?
— Неудачник? — учуди се Снаут. — Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…
— Не, — прекъснах го, — имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.
— Някога манихейството… — неуверено започна Снаут.
Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.
— Това няма нищо общо с доброто и злото — тутакси го прекъснах. — Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…
— Не познавам такава религия — каза Снаут след кратко мълчание. — Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог — това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.
— Не — отговорих аз упорито, — нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?
— Ах, — каза Снаут, — как веднага…
Той посочи с ръка към океана.
— Не, — възразих аз, — и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…
— Ние вече сме го забелязали — кисело проговори Снаут. — Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?
— Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…
— А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, — забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. — Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.
— А ние за известно време бяхме негови играчки, — довърших аз. — Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои — да ги наречем така — екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…
— Отказвам се от авторството — подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.
Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.
— Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? — попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.
— Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.
Соларис, Станислав Лем, 1961
Откъс, разкриващ голяма част от идеята на романа, старателно изрязан в ранните издания от комунистическата цензура.
Аз също бях чела "тоталитарната" версия като дете. Сега му се насладих в неговата цялост и разбрах, че дълго "Соларис" е бил един от любимите ми фантастични романи, без да съм разбирала истинската идея на Лем.
Често се връщам към тези страници и си мисля дали наистина мога да асимилирам факта, че
И да продължа да бъда себе си без да се загубя в самозъжаление към собственото ни несъвършенство, породено от самозаблудата именно за съвършенството на човешкия гений...{...} в мене може би има надежди жестоки, великолепни, убийствени, мисли, намерения, за съществуването на които и не подозирам. Човекът е тръгнал към други светове, към други цивилизации, без да е опознал докрай собствените си тайни, слепи улици, кладенци, барикадирани тъмни врати.
