Sometimes...

Sometimes The One...

Is not the one that makes you feel sexy.

  It is the one that makes you feel safe.

Photo: l'enfer

Red thoughts, wine thoughts, bloody thoughts

Шумната вечер се сниши над мен и ми подаде в протегната си ръка само тишина. Трошица от голямото Нищо, витаещо в пространството над града.

Мислите ми се впиха в нея като жадни устни в струя изворна вода. Ненатрапчивото ти присъствие й придаде тръпчива нотка. С вкус на зряла дюля. И със същия топъл цвят. Тънката струя дим на цигарата ми рисува самотни пейзажи. Чашата вино шепти с мекия си аромат и инжектира плътен блясък на усещанията ми. За вечер. За мисъл. Самотна мисъл. Летяща мисъл. Стрела в сърцето на теориите ми за единството. Кървяща следа. Не, това е просто ароматното свежо тяло на виното по ръката ми. Самотна капка. И още една. Те не знаят колко ще са сами преди да се отделят полека една по една и се застичат тихо в различни посоки. И никога вече няма да са едно. А дали са били някога...
Саксофон. Идилия, на фона на която ти се крещи така силно, че да раздереш дробовете си на две и да ги окачиш на кука пред входната си врата. Да знае болката, че от тук няма вече какво да вземе.

Режещо стъкло. Докосва кожата ми. Живо. Истинско. Пулсира в очакване да се слее с плътта и да я лиши от нейния пулс. Има нещо опияняващо в това да му позволиш да се докосне до живеца ти и след това да го отпратиш с усмихнато кимване.

Не още. Имам толкова много щастие да вдишам с пълни гърди. Някоя тиха вечер ще протегне ръка и на равната й тъмна длан ще има нещо красиво за мен. Знам го.

I can make a memory

Хиляди аромати живеят в главата ми. Всеки от тях си е харесал и се е закотвил в някаква точка от битието ми, в която неуморно ме връща всеки път, когато обладае ноздрите ми с настойчиви нотки, завърта се, оглежда се суетно в разширените ми от опит за разпознаване рецептори се фръцва обратно навън. Оставяйки след себе си само повей от спомен за спомена. Спомен за някоя безвъзвратно зачеркната точка, в която Ароматът е настанил удобно креслото си и с дълга тънка пръчка дразни на растящи дози невроните ми. Това е опасно. Той внимава да не ме накара да кихна от раздразнение, понеже веднага ще падне от удобното си местенце, отвян от въздушната струя разсейване от моя страна.

Понякога се хващам, че аз някак грижовно го пазя. Кътам го в ъгъла, където не става течение, където е тихо, спокойно и безопасно за съществуването му. Пазя му тишина. И така, доволен от отношението ми, той се унася в дълбока дрямка, в спокойствие, ненарушено от нищо и никого. Отпуска ръка с тънката дълга пръчка почти до пода и тогава аз дишам и живея Сега. Докато пръчката е неподвижна. Онези зачеркнати точки остават съвсем незабележими някъде по преминатите къси пресечки между Тогава и Сега, загубват се в пукнатините по паважа или ги отмива дъжда на тънки струи и се отцеждат в димящите привечер шахти. От тези моменти аз се въползвам и се промъквам на пръсти навън, за да повървя още няколко преки по булеварда, където да срещна нови аромати и да набележа нови точки.  Които след време ще бъдат просто поредни зачеркнати точки, в които някой  ще ме връща, нахлувайки в ноздрите и оттам в главата ми. 

След такава разходка се връщам обратно, отново на пръсти, и стоварвам новите попълнения на сигурно място. Запълвам празнините. Трябва да кажа, че докато съм на лов за точки, аз им се наслаждавам безумно! Никоя точка не е превърната в спомен и не е сложена на етажерката, ако не е преживяна пълноценно. Правила съм опити за обратното, но тези непълни точки избледняват с Времето и никой Аромат няма силата да ме върне там. Тогава разбирам, че няма смисъл само да заемат място вкъщи.
Най-обичам да ловувам напролет. Със страхопочитание събирам всички онези, които са ме разтърсили истински, поднасям ги на някой изтегнат блажено Аромат, който ги консумира жадно. Или поне това, което е останало от точковите емоции. Записва ги старателно на харда и чака удобен момент, когато да ги навре обратно в мозъка ми заедно с безплътното си тяло. От време на време досадно ме праща в някоя точка отново и отново, докато пътеката до нея стане твърда и утъпкана. А по други тръгват бурени. Не обичам неравновесието, но признавам, че имам любими пътувания в Спомена, чиито пътеки бих превърнала в добре асфалтирани магистрали. Другите са тези, на които щом стъпя, на секундата ме парват бодливи хищни бурени и стреснато се отдръпвам назад.

Интересното е, че има такива Аромати, които ме връщат в толкова отдавна означени с хикс места, че ми отнема доста време да преценя дали споменът е спомен или е нещо ново, напомнящо нещо старо. С всеки нов спомен зашивам поредната кръпка в пъстроцветното одеяло на Миналото, с което Ароматът обича да се завива, седейки в креслото си.

Този процес май е безкраен. Аз го храня, той ми дава спомени за емоции. Не винаги приятни, но и аз не винаги му поднасям усмихнато блюдо. Симбиозата ни е неразривна.

Ще ни раздели някой ден само склерозата.

Photo: Pyrography "Moments / Memory" - Etsuko Ichikawa

Парченца свят

Шарени стъкълца летят във въздуха. Парченца от счупен пъстър свят. Полепват по дробовете ми и болят. Рисуват цветна приказка там, където се впиват в белотата на кожата.  И после. Затварям очи. Чувам ги все още да трептят точно преди да се забият. Тишина. После.

Карнавална музика. Танци. Люлка. Разпилени карти. Скъсани вериги. Начало. Нов свят. Без цветове. Не искам да замазвам пукнатината в него с боички.  Опростен свят. Чист. Все още.  Истински. Когато се чупи, от него не се пръсват с трясък  хиляди остри парченца, той обикновено тихо се свлича на две.

Задръж едното парче. Аз ще пазя другото. В зениците си. Може би някога ще съберем двете части.

Припомняй си това, когато  изгубен в търсенето на Смисъла,  се чудиш накъде води Пътят ти.

Почти винаги

Вятърът, който се гони между ушите ти, е невероятен музикант. Истински виртуоз. Свири правилно, динамично, винаги в тон с настроението на Вселенската глупост. Празнотата в гърдите ти винаги е готова да поеме въздуха от поредната доза фалшив смях на струи. Казват, че било адаптивност. Как научи дробовете си да дишат в ритъм с чуждите думи, ъглите на устните ти да се разтеглят в знак на уважение пред по-важните и очите ти да се свеждат с театрален мътен блясък в израз на скъб. За теб всичко е почти винаги. Или почти никога. Почти винаги подхождаш искрено, почти винаги правиш това, което казваш, почти винаги признаваш грешките си, почти винаги си себе си, почти никога не се преструваш.. За мен няма винаги, ако има почти.  Все едно почти да обичаш.

 Разкажи ми как...се адаптира. Почти ли успя или завинаги?

Че аз не успявам. Не знам каква е дължината на Екватора, но знам каква е обиколкота на топчето от лимонадена бутилка. От онези, стъклените. Не знам какво е trébuchet, но знам с какво да разруша стените от лицемерие, зад които се криеш. Не говоря с часове за злободневни теми, но мога да съзерцавам облаците цял ден. Не мога да опиша винаги емоциите си, но не мога да спра и мислите ми да се съревновават и да ме докарват до лудост в опитите ми да ги стигна. Не обичам да се изразявам високопарно, но знам, че и простите ми думи те "стрелят" като стар артрит. Няма да се изсмея в лицето ти, но ще се усмихна на дребните ти опити да играеш на щастие. Няма да ме боли по-малко така, но поне няма да се радвам насила. Може би няма да оцелея в твоя свят, но поне няма да съм адаптивна амеба. Твоят вятър няма да довее фалш в моя свят. Той свири вярно почти винаги, нали? А акустиката в главата ти е добра.

Няма да се адаптирам и знаеш ли кое ми пречи? Безветрието  в моята глава. Знаеш ли там колко е тихо? И когато се появиш ти, с твоята напомпана с хелий превзетост, звуците на оня виртуоз в главата ти ми докарват мигрена. Досадна болка във всяка клетка, която излиза на повърхността през всяка пора и разстила влажни пипала по кожата ми. Тогава изпитвам наслада. Ужасната тъпа болка в черепа става по-търпима, когато прокарам острие по кожата си и бликне топла ярка кръв. Усещането е невроятно. Давам  път да излезеш на повърхността. Да се слееш с мен. И да се изпариш. Като солена пот. Да отидеш в нищото, където ти е мястото. Понеже пръст при пръстта...

Дяволско

Жужите пчелят. Почти. А защо осите просто бръмчат? Звукът е същият, а все ги обвиняваме в просто шумоправене.

 Студено. Нямам търпение да затворя очи и да избягам в тъмното на съня. А той е безмилостно мрачен. Явно иска да платя своята цена за скромното убежище, което ми дава от ослепяващата светлина на деня и неговите въпроси, които забиват бургии в изнурения ми мозък. Стига! Спуснете завесите! Нека е истински тъмно. Ще платя. В брой. Само ги спуснете.

Не мога повече да светя с чужда светлина. Искаш да знаеш къде е моята? Угасна. След една тройка дни. Не бяха дъждовни, напротив, бяха слънчеви и топли. След тях угасна. Всичко. Не остана. Нищо. И станах една малка Луна, отразяваща всеки отблясък. Чужд. По някое време обаче с писък избягаха усмивките, ужасени от сянката на собствената ми ръка, паднала върху тях при едно-единствено рязко движение. Забиването на стрела в призрачната материя на един Аз. Предсмъртен звук. Не беше вопъл. Имаше ли изобщо звук или тишината изпищя остро и се настани в ъгъла, закрила с длани лицето си...Само последен поглед от умиращи очи.

Струва ми се, че полудявам. Задушаваща миризма на блато. Гнили треви. мъртви сенки на дървета. Прозрачно червени мравки пъплят по разкаляната повърхност на мозъка.

Не се страхувай. Кой ще те осъди за нещо, извършено в пълно умопомрачение? Ще те съжалят. И няма да знаят колко ще са прави за това, да те съжалят. Сигурно ще крещиш, че няма нужда, но всъщност...друго няма да е останало. Друго, което да заслужаваш.

Дали полудявам? Не, твърде хубаво щеше да е просто да потъна в топлата прегръдка на лудостта и тя да ме предпази от всички мисли. Да ме скрие от чувството ми за вина. Вина пред себе си. За самоубийството. На Аз-а. А аз още дишам. Нещо убягва на прословутия ми остър ум.

Няма самоубийство. Няма!  Нали съм тук и чувствам кръвта нахално да издува и да пулсира в артериите ми. Топла и гадна, разнасяща кислород по всичките ми заразени с нежелание за живот клетки.

Нещастието се храни с Нищо и живее Навсякъде. Диша дори във вакуум.

И аз още дишам. Убийство ще да е било. Но кой ще съди умопомрачението. Зад него ще се скрия. Ще му платя за закрилата с кошмарните си сънища.

...

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

...

Joy is in the air

Пролет през февруари.

Разходка в парка.

Кал по кецовете.

Слънце в очите.

Тъмни очила.

Шоколадов мъфин.

Лепкави пръсти.

Дървена пейка.

Деца с колелета.

Балони в небето.

И оловни облаци.

Дъждовни капки.

Бързане към къщи.

Жажда за зелено.

Очакване за емоция.

И Тя наистина да дойде.

С пъстрия си чадър.

С цветните си аромати.

За по-дълго.

Поръчай си свят!

Какво ще бъде днес?

Попита симпатичното момиче с униформа и престилчица и се усмихна. Подаде менюто. Точно по етикет.

Обичайното?

Извиси отново тъничкото си гласче тя.

Погледна я замислено и далечно, отвори менюто и със също толкова невиждащ поглед, плъзнат по страниците му, се изправи и каза, че е избрал вече.

Слушам!

Изчурулика момичето, прибра един кичур зад ухото си и се приготви да записва.

Слънце вече си имам. Моля към него канапе от синьо небе и пухкави облаци, поръсени със зелени треви и черешови цветчета. Без влажни мъгли, стомахът ми не ги понася. Освен това бих искал  коктейл от пчелно жужене, врабчета и щъркелово тракане. За основно искам топла ръка с гарнитура от усмивки в парка. Към салатата от малки щастливи моменти бих искал да добавите свежа подправка от утринни прегръдки. Десертът - детски смях и захарен памук по пръстите.

О, да. Щях да забравя. Ако може, всичкото опаковано за вкъщи.

Дълго се смяха над тази поръчка в кухнята...

Photos: Jeffrey Eric Francis Friedl

 Rhonda Weldon

Last Dance

Часовникът на стената тиктакаше неумолимо и всяко следващо трепване на стрелките се забиваше в мозъка й като стоманено острие.

- Мамо...

Погледна дъщеря си, която нервно чупеше пръсти, после погледна в зелените му очи и времето спря. Тиктакането продължаваше, но тя вече не беше там, в уютната дневна.

Беше пак на 14, когато за пръв път усети как помежду им протече като по тънка жица ток. Скоро след това беше на 17 желанията й цъфтяха с пълната сила на младостта. Година по-късно в една тиха лятна вечер се бяха озовали сами на края на света, сред треви и дискретни нощни горски обитатели.

- Защо избра мен? Аз съм абсолютен неудачник, нищо хубаво не мога да ти дам. - прошепна той в ухото й, докато лежаха безмълвни под небето.

- Не съм те избирала, просто така се случи. - отговори тя, загледана в звездите, големи и ярки. Нямаше да му позволи да знае, че беше го избрала отдавна, беше го чакала дълго и накрая го бе получила. За малко. Въпреки всичко и въпреки, че знаеше колко отчаяно беше това.

Съвсем скоро той замина. Без обещания, напротив. С ясното съзнание за острата истина - никога нямаше да са единствени един за друг с това разстояние помежду си. Щеше да бъде излишна агония.

Едно слънчево утро след доста години...Събуди се и осъзна, че е щастлива. Подреди живота си, както винаги беше искала. Беше изхвърлила трохите от прощалната вечеря с миналото.

Но то не беше затворило вратата зад себе си.

Пак се срещнаха. Случайно. И срещата завърши наочаквано.

Тя седеше до прозореца и пушеше, следейки движенията му в сумрака на зимния следобед. Беше станало късно. Той се изправи.

- Трябва да прибера сина си от училище.

- И аз трябва да тръгвам.

Загаси фаса си с ловко движение по перваза на прозореца.

Нямаше неловкост, просто всеки продължи по пътя си, тъй като отдавна всеки имаше своето място, несъвпадащо по време и пространство с това на другия. Миналото танцуваше своя танц за сбогом върху кръстопътя, чиито противоположни посоки бяха белязани с ветровете на забравата.

Часовникът удари кръгъл час. Мелодията, която се разнесе, наруши тишината и тя се сепна. Забравила беше, че не е сама, а те седяха мълчаливо срещу нея. Момчето, което държеше нежно ръката на момичето й и очите му заблестяваха щастливо, когато сведеше поглед към нея. Точно, както блестяха тези на баща му в онази вечер преди двайсет години.

Миналото се бе върнало за едно прощално танго, след финалния акорд на което с галантен жест да освободи място на Бъдещето.

Ветрове и въпросителни

Ела, ела и за ръка ме отведи някъде, на някое място, което само ти знаеш. Да, мога без теб, все пак не си машина за командно дишане, вързана към тялото ми, не си белият ми дроб, не си част от пулсиращата ми кървава маса. Имам си всичко и без теб. Но търся онази завършеност, която надхвърля физическата ми цялост и егоцентричната ми индивидуалност. За да бъда аз чрез теб, защото не ме е страх да открия себе си в твоите стъпки. За кой дявол бих те търсила тогава в чуждите очи, в гордо изправените чела и смелите думи? Ако съм така силна без теб, а аз съм...защо се вглеждам и те търся в линиите на пясъка, в солените пръски, в пролетните дъждове, в най-затънтени кътчета на душата си? Защо не съм цяла без това търсене? Без ветровете в лицето си, които оставят следи наполовина, защото теб те няма.

Знам, че и ти си извървял стотици пътеки и си пресякъл много кръстопъти. И пътят ти свърши пред моята врата. Дали се изгуби или просто реши да спреш тук? Отвори я.

Ела, ела и подай ръка да ти покажа моя свят, който знам, че искаш да опознаеш. Нещо повече - аз толкова се радвам, че те намерих...Вдигни ръка и го нарисувай. Оставила съм бели пространства за теб...А после ме отведи.

Многолика

Днес не съм аз, буйна - изненадвам очакванията ти.

Река съм, разпенена, повличам и няма сила за съпротива.

Слънчев лъч съм, топъл, плъзгам се по погледа ти.
Капка съм, дъждовна, стичам се по устните ти.

Вълна съм, солена, притихвам в пристана ти.

Дете съм, невиннно, радвам се на чертите ти.

Жена съм, порастнала, очаквам искреността  ти.

Буря съм, ветрена, събарям нелепости по пътя си.

Такава съм, трудна, изкривявам в света ти паралели.

Птица съм, свободна, прелитам около вселената ти.

Нечакана съм, непредвидена...и бягам.

Преди да ме познаеш.

Bloody Queen & King Nothing

Как изглежда купчинка нищета? Не винаги е свита на тротоара. Вероятно не я познаваш, защото това е чувство, което освен да изпиташ, не можеш да познаеш по друг начин, не можеш и да го видиш, защото често най-големитите купчини нищета изглеждат най-лъскави. Защитна броня от марков блясък, пропивдигнат смях и жестикулиране и множество изказани теории за щастието. Което й убягва.

~*~*~

Днес заставам пред теб. Гола. Отдавна го очакваше, нали?

Наметнала съм само мрежеста рокля от невинност, с втъкани нишки от съблазън и тънки презрамки от циничност. Не стой така. Я по-добре стани и се обличай. Бягай.

Виждам в очите ти как с всяка секунда тук, с мен, ти затъваш все по-дълбоко в бездната. Бездна, от която можеш да излезеш само по въже, оплетено от нишките на моята разплетена одежда.

Nothing to wait for - nothing to fear

Не се страхувам от теб. Дори да заплача, то не е от страх, а от желание да те отмия от ириса си. Париш ми.

 Не ме е страх от тишината, повече ме е страх от пълненето й с ненужни звуци от думи.

Не се страхувам да съм сама, страх ме е да съм заобиколена от празни души. Те са навсякъде.

Не се плаша от тъмното, а от онова, което може да се крие в него. Което те гледа без ти да го  виждаш.

Не ме е страх да бъда това, което съм, страхувам се да не се превърна в това, което другите искат да съм.

Не очаквам да стана по-добра за тях, искам да стана по-добра заради себе си. За да ти покажа какъв трябва да бъдеш. Не за мен, за другите. Винаги, когато някой иска да те направи такъв, ти ставаш по-добър, но за тези, след него.

Когато си тръгна, няма да ми е мъчно. Ще ми е адски мъчно. Но не ме е страх от това. Страх ме е да стоя и да  очаквам. Нещото, което няма да се случи.

Who's inside? You decide.

ans Christian Andersen. Най-великият автор на приказки. Доколкото неговите разказки могат да се нарекат приказки в смисъла, който влагаме в тази повествователен жанр, обикновено свързван с фолклор или разкази с детска аудитория, измислени типажи и невероятни светове. Светът на Андерсен е твърде истински въпреки малките елфове, танцуващите цветя, щастливите галоши и говорящите мастилници, принцесите, вещиците  и русалките. Светът на Андерсен е тъжен, но истински. Познаваш няколко вещици нали? И си виждал доста малки зъзнещи кибритопродавачки в по-съвременен вариант. А колко детски е този свят, можеш сам да прецениш. Не малко хора са пропуснали да  прочетат Андерсен именно, защото в онази възраст, когато са искали да четат за цветя и принцове, малката русалка е изгубила всичко, за да спечели познанието за реалността, а цветята на Ида са повяхнали тъжно след единствената си танцова забава...

Аз ги прочетох всичките. Или поне онези, включени в петте тома, грижливо подарявани ми от майка ми за пет мои поредни празници. За което й благодаря безкрайно. Че ми даде света на Андерсен, който много се радвам, че познавам донякъде.

Има много истини в него, и много ситуации, в които в реалния живот ми представят героите на Ханс. Замислих се наскоро за грозното патенце. Всеки познава по едно такова, или сам е бил на неговото място. Моят житейски опит ме е срещнал с два вида такива патенца. Първите, които са били външно грозни, но пораствайки, външно успяват да добият вида, който носят отвътре. И другите, които с големи усилия добиват лебедов вид, но само на вид...Пътят до заветната цел на вторите е доста дълъг, но те така или иначе не я постигат истински. Колко хора познавате, които имат блестяща усмивка и перфектна прическа, но от душата им лъха злоба и неудовлетвореност? Неудовлетвореност от това, че дори с лебедова шия, не могат да избягат от комплексите на грозната патешка човка?

Ето тази приказа е тъжна. Повече от тъжна. Тайната е в това, че патето станало лебед без да го разбере...Защото си  е носело белоснежната осанка отвътре. И колко тъжно, че много патета не разбират колко безполезно е да се напъват да обтегнат шия, ако продължат да гледат на себе си като на неудачни патенца. Да се отървеш от собственото си комплексирано Аз е труден и дълъг процес. Може да положиш добро начало за това с прочит на чичко Андерсен и приказките му за живота. За твоя живот. Но не търси себе си в нежната принцеса с насинено от грахчето дупе, нито в красивата роза-дом за елфа, нито се опитвай да обуеш галошите на щастието. Разбери, признай пред себе си, че си онова жълто топче пух и разбери, че ако вътре в теб има красота, тя ще излезе на показ рано или късно. Не се опитвай да я изкараш насила. Спри да гледаш всеки ден в огледалото, то е криво. Никога няма да ти покаже истината. Ще я видиш в очите на хората около теб.

И не забравяй, че не всички лебеди са бели...

To be born in a duck’s nest, in a farmyard, is of no consequence to a bird, if it is hatched from a swan’s egg.

Обичам утре-то заради...

Знам, че моята лична страничка малко те притеснява. Все едно се събличам пред други. Но разбери. Аз не мога да пиша за другите, твърде лицемерно е. Искам да пиша за себе си. Егоистично е. Харесва ми. Затова, не ревнувай от чуждите очи, които се плъзгат по съблечените ми мисли...те повечето са за теб. Не мисли, че когато ме накараш да отрежа косите си, с тях ще отрежеш онази проклетия, която ми пречи да съм твоя. Тя остава и в момчешки оголения ми врат, след който се обръщаш. Защото съм ничия. Не е ли хубаво? Аз съм като книга. Всеки може да ме разгърне, да плъзне поглед по страниците ми, но не всеки може да вникне в съдържанието ми. Дори ти ще ме четеш безброй пъти и всеки път, когато със стаен дъх отвориш последната страница, отзад вече ще има новозаписани думи...Някой ден, след много години може би ще прочетеш наистина последната. До тогава имам намерение да я дописвам постоянно, с трепереща или уверена ръка, ще прецениш по почерка ми. Очакването за края е изгарящо, нали?

Както за мен е изгарящо чувстото за начало. И ме плаши мисълта за пристигането в крайната точка. Толкова ще е тъжно да пристигнеш там, за където си бързал...Вече нямаш очакването. Затова и непознаването ти ме радва. Знаеш ли, ние с теб не сме направили все още нищо заедно. Не е ли прекрасно!

Тепърва ни предстои да пропътуваме километри;

Да се караме каква музика да слушаме по пътя и накрая да пуснем радиото;

Да пеем, надвиквайки се с него на път за някое красиво място;

Да преминем непознати граници;

Да се качим на високо (по-високо от Родопите);

Да летим;

Да видим падаща звезда;

Да мърдаме боси пръсти в пясъка;

Да пиеш солена вода от кожата ми;

Да се търкаляме по поляните;

След това да се смеем до изнемога с назеленени колене;

Да намерим нашето място, празно и светло;

Да го напълним с цвят;

Да ловим пеперуди и да ги пускаме;

Да се караме на висок тон и след това да се прегърнем, все още побеснеснели от гняв;

Да посрещнем изгрева в някоя пустош;

Да се научим да си вярваме все едно е най-естественото нещо на света...

И толкова много други неща...от които не сме направили нито, нито едно, което така силно ме радва! Всичките са пред нас. Някак не бързай да искаш да се случат, тук и сега. Наслади се на пътя. Когато пристигнем, вече ще е късно. Ще се стъмва.

Искам всичко, което ме очаква, всяка бъдеща емоция. Толкова радост има в бъдещите неща! Този списък може да бъде безкраен. Но не искам всичко да обличам с думи, толкова е пошло.

И най-красивото, знаеш ли...мисля, че ти тепърва ми предстоиш...