Обичам утре-то заради...

Знам, че моята лична страничка малко те притеснява. Все едно се събличам пред други. Но разбери. Аз не мога да пиша за другите, твърде лицемерно е. Искам да пиша за себе си. Егоистично е. Харесва ми. Затова, не ревнувай от чуждите очи, които се плъзгат по съблечените ми мисли...те повечето са за теб. Не мисли, че когато ме накараш да отрежа косите си, с тях ще отрежеш онази проклетия, която ми пречи да съм твоя. Тя остава и в момчешки оголения ми врат, след който се обръщаш. Защото съм ничия. Не е ли хубаво? Аз съм като книга. Всеки може да ме разгърне, да плъзне поглед по страниците ми, но не всеки може да вникне в съдържанието ми. Дори ти ще ме четеш безброй пъти и всеки път, когато със стаен дъх отвориш последната страница, отзад вече ще има новозаписани думи...Някой ден, след много години може би ще прочетеш наистина последната. До тогава имам намерение да я дописвам постоянно, с трепереща или уверена ръка, ще прецениш по почерка ми. Очакването за края е изгарящо, нали?

Както за мен е изгарящо чувстото за начало. И ме плаши мисълта за пристигането в крайната точка. Толкова ще е тъжно да пристигнеш там, за където си бързал...Вече нямаш очакването. Затова и непознаването ти ме радва. Знаеш ли, ние с теб не сме направили все още нищо заедно. Не е ли прекрасно!

Тепърва ни предстои да пропътуваме километри;

Да се караме каква музика да слушаме по пътя и накрая да пуснем радиото;

Да пеем, надвиквайки се с него на път за някое красиво място;

Да преминем непознати граници;

Да се качим на високо (по-високо от Родопите);

Да летим;

Да видим падаща звезда;

Да мърдаме боси пръсти в пясъка;

Да пиеш солена вода от кожата ми;

Да се търкаляме по поляните;

След това да се смеем до изнемога с назеленени колене;

Да намерим нашето място, празно и светло;

Да го напълним с цвят;

Да ловим пеперуди и да ги пускаме;

Да се караме на висок тон и след това да се прегърнем, все още побеснеснели от гняв;

Да посрещнем изгрева в някоя пустош;

Да се научим да си вярваме все едно е най-естественото нещо на света...

И толкова много други неща...от които не сме направили нито, нито едно, което така силно ме радва! Всичките са пред нас. Някак не бързай да искаш да се случат, тук и сега. Наслади се на пътя. Когато пристигнем, вече ще е късно. Ще се стъмва.

Искам всичко, което ме очаква, всяка бъдеща емоция. Толкова радост има в бъдещите неща! Този списък може да бъде безкраен. Но не искам всичко да обличам с думи, толкова е пошло.

И най-красивото, знаеш ли...мисля, че ти тепърва ми предстоиш...